Хванах таксито малко късно. Годините се отразяват зле както
на външния ми вид, така и на времевата ми ориентация. Затова още преди да кажа
на шофьора къде точно отиваме, му казах, че трябва да стигнем бързо. Забравих,
че въобще трябва да му казвам и накъде да кара. Шофьорът ме изгледа с търпение,
а аз бавно се сетих, че не всеки ме разбира така, както тя.
- Към Мавзолея сме, към Мавзолея.
Странният поглед стана още по-странен. Сбърчил вежди, таксиметровия шофьор се изкашля шумно, пусна радиото на джаз станцията и тръгна. Чакаха ни поне десет минути път. Той не говореше много през първите няколко минути, но накрая му писна, намали радиото и ме заговори.
- В чужбина ли си бил?
- Да, в чужбина. Как разбра? Да нямам акцент вече – зачудих се аз.
- А не, нищо… ще видиш – засмя се леко той. Стори ми се фалшиво. Онова засмиване, в което трябва да разбера, че не е напълно сериозно изречението, но всъщност няма нищо забавно.
Продължихме. Той не спря да ме разпитва – къде съм бил, какво съм правил. И с кого пък точно на Мавзолея съм се разбрал да се видя.
- С една жена. Много отдавна. Аз само заради нея се върнах – казах аз. – Тя може да дойде и да ме отсвири, осъзнавам това. Но се надявам на друго, сигурно си ми личи. Каквото стане – стане, но за нея бих се върнал тук у нас. Ако не ме ще – си отивам пак в чужбина. Надалеч, надалеч, пък дано я забравя.
- Хубаво тая жена, ама вие… от колко време не сте се виждали?
Разказах му. Бяха минали вече двадесет години, откакто последно се видяхме с нея. Тогава се разбрахме – тук ще се видим, след точно двадесет години, на същата дата, в този час. Преди това я познавах само няколко месеца. Май нямаше и цяла година. Не ме интересуваше – не ме интересува и сега. Не ме интересува нито, че не мога да кажа, че съм бил до нея в голяма част от живота ѝ, нито че възлагам толкова надежди на една жена, която може и да не ме помни.
Защото ме помни. Убеден съм в това. Няма друг начин – това е, точка. През годините много хора са се опитвали да ме разубеждават, когато съм им обяснявал защо не съм женен, защо нямам деца. Защото я чакам нея. Ами тя ако има деца? Ами тя ако е женена? Но не е. Няма такава възможност. Аз знам.
Друга жена не познавам, която така да може да ме успокои, да ме накара да се разбеснея, ама със страст, не от гняв. За това време, в което я познавах, пулсът ми под сто не падна. И сега, като си мисля за нея, пак ми става нервно. А след малко като трябва да я чакам – ако не умра, то ще е като я видя. Казах му на шофьора, а той се смее малко подигравателно. Аз съм свикнал – така е от двадесет години, на когото и да разкажа. Нека се смеят. Тя ще дойде и на това, което съм отлагал толкова, най-накрая ще му дойде времето.
Когато си тръгна последния път ми каза, че ме обича. Веднъж ми го е казвала – тогава. И знае, че ще ме обича и след двадесет години, но аз не съм мъж за един живот, за една жена. Опитах се да споря, но тя беше непреклонна. И ми каза – ще се видим тук, след двадесет години, на това място, в този час – четири и четиридесет и пет следобед. И ти, ако ме обичаш така, както аз, ще си тогава свободен и готов за мен. Ще си се наживял и аз ще съм се наживяла, готови да улегнем заедно завинаги. Така ми каза и аз още мога да повторя дума по дума всичко, което сме си изговорили онзи ден.
Шофьорът спря на един площад. Огледах се, за да разбера защо спира, а той ми каза:
- Хайде, слизай, успех. Седем лева ми дължиш.
Гледам го и не разбирам.
- Какви седем лева? Нали ти казах до Мавзолея да ме закараш – казах и почнах да почервенявам.
- Това е Мавзолея – отговори ми той спокойно.
- Какви са тия глупости? Ти тука мавзолей виждаш ли?
- Добре, добре. Това беше Мавзолея. Сринаха го през 1999 г. Изкара си петдесет години де, какво – все ще го преживееш.
Тоя ме правеше на луд, та излязох от таксито и се огледах. Изведнъж ме удари тъпа болка в стомаха – таксиджията беше прав. Всичко друго си беше на мястото, но там, където някога имаше мавзолей, сега имаше едно голямо празно пространство и насядали пред и около него някакви младежи.
Погледнах обратно в таксито. Шофьорът ме гледаше малко тъжно, съжалително – дадох му десет лева и му казах да тръгва. Пак – и да го няма Мавзолея, пак е същото място. След две минути тя трябва да е тук.
И ето ме – седя и чакам. После ставам – стоя и чакам. Пак сядам – само чакането не се променя. Няма никой. Още изглеждам глупаво, още съм усмихнат, още си я представям как идва – така, както беше преди две десетилетия. Сигурно ще изглежда малко по-различно, но не толкова, че да не я позная.
Малко по малко осъзнавам, че Мавзолея не е единственото нещо, което няма да видя днес. Че не само сградите изчезват.
- Към Мавзолея сме, към Мавзолея.
Странният поглед стана още по-странен. Сбърчил вежди, таксиметровия шофьор се изкашля шумно, пусна радиото на джаз станцията и тръгна. Чакаха ни поне десет минути път. Той не говореше много през първите няколко минути, но накрая му писна, намали радиото и ме заговори.
- В чужбина ли си бил?
- Да, в чужбина. Как разбра? Да нямам акцент вече – зачудих се аз.
- А не, нищо… ще видиш – засмя се леко той. Стори ми се фалшиво. Онова засмиване, в което трябва да разбера, че не е напълно сериозно изречението, но всъщност няма нищо забавно.
Продължихме. Той не спря да ме разпитва – къде съм бил, какво съм правил. И с кого пък точно на Мавзолея съм се разбрал да се видя.
- С една жена. Много отдавна. Аз само заради нея се върнах – казах аз. – Тя може да дойде и да ме отсвири, осъзнавам това. Но се надявам на друго, сигурно си ми личи. Каквото стане – стане, но за нея бих се върнал тук у нас. Ако не ме ще – си отивам пак в чужбина. Надалеч, надалеч, пък дано я забравя.
- Хубаво тая жена, ама вие… от колко време не сте се виждали?
Разказах му. Бяха минали вече двадесет години, откакто последно се видяхме с нея. Тогава се разбрахме – тук ще се видим, след точно двадесет години, на същата дата, в този час. Преди това я познавах само няколко месеца. Май нямаше и цяла година. Не ме интересуваше – не ме интересува и сега. Не ме интересува нито, че не мога да кажа, че съм бил до нея в голяма част от живота ѝ, нито че възлагам толкова надежди на една жена, която може и да не ме помни.
Защото ме помни. Убеден съм в това. Няма друг начин – това е, точка. През годините много хора са се опитвали да ме разубеждават, когато съм им обяснявал защо не съм женен, защо нямам деца. Защото я чакам нея. Ами тя ако има деца? Ами тя ако е женена? Но не е. Няма такава възможност. Аз знам.
Друга жена не познавам, която така да може да ме успокои, да ме накара да се разбеснея, ама със страст, не от гняв. За това време, в което я познавах, пулсът ми под сто не падна. И сега, като си мисля за нея, пак ми става нервно. А след малко като трябва да я чакам – ако не умра, то ще е като я видя. Казах му на шофьора, а той се смее малко подигравателно. Аз съм свикнал – така е от двадесет години, на когото и да разкажа. Нека се смеят. Тя ще дойде и на това, което съм отлагал толкова, най-накрая ще му дойде времето.
Когато си тръгна последния път ми каза, че ме обича. Веднъж ми го е казвала – тогава. И знае, че ще ме обича и след двадесет години, но аз не съм мъж за един живот, за една жена. Опитах се да споря, но тя беше непреклонна. И ми каза – ще се видим тук, след двадесет години, на това място, в този час – четири и четиридесет и пет следобед. И ти, ако ме обичаш така, както аз, ще си тогава свободен и готов за мен. Ще си се наживял и аз ще съм се наживяла, готови да улегнем заедно завинаги. Така ми каза и аз още мога да повторя дума по дума всичко, което сме си изговорили онзи ден.
Шофьорът спря на един площад. Огледах се, за да разбера защо спира, а той ми каза:
- Хайде, слизай, успех. Седем лева ми дължиш.
Гледам го и не разбирам.
- Какви седем лева? Нали ти казах до Мавзолея да ме закараш – казах и почнах да почервенявам.
- Това е Мавзолея – отговори ми той спокойно.
- Какви са тия глупости? Ти тука мавзолей виждаш ли?
- Добре, добре. Това беше Мавзолея. Сринаха го през 1999 г. Изкара си петдесет години де, какво – все ще го преживееш.
Тоя ме правеше на луд, та излязох от таксито и се огледах. Изведнъж ме удари тъпа болка в стомаха – таксиджията беше прав. Всичко друго си беше на мястото, но там, където някога имаше мавзолей, сега имаше едно голямо празно пространство и насядали пред и около него някакви младежи.
Погледнах обратно в таксито. Шофьорът ме гледаше малко тъжно, съжалително – дадох му десет лева и му казах да тръгва. Пак – и да го няма Мавзолея, пак е същото място. След две минути тя трябва да е тук.
И ето ме – седя и чакам. После ставам – стоя и чакам. Пак сядам – само чакането не се променя. Няма никой. Още изглеждам глупаво, още съм усмихнат, още си я представям как идва – така, както беше преди две десетилетия. Сигурно ще изглежда малко по-различно, но не толкова, че да не я позная.
Малко по малко осъзнавам, че Мавзолея не е единственото нещо, което няма да видя днес. Че не само сградите изчезват.
