- Ами ти? Нямаш ли нужда от някого? – попита тя, без да знае
какво да очаква в отговор.
- Не. Вече не. – отговори хладнокръвно той.
От скоро вече не лъжеше. За последно имаше нужда от човек до себе си преди малко повече от година. Тогава той се срещна за пръв път с това той да има нужда от някого, а не друг да има нужда от него. Когато ставаше за работа, тя оставаше в леглото, преструвайки се че спи. Знаеше, че тя винаги се буди половин час преди него, защото и той се будеше половин час преди нея и се правеше, че спи още един час, докато стане за работа. Нищо чудно и тя да знаеше, че вече се е събудил тогава, когато се е събудила и двамата да бяха наясно, че всичко е театър, но този театър трябва да продължи да се играе. Публика нямаше.
- Всеки има нужда от някого. Аз бих могла да имам нужда от теб. – каза тя и бързо заби поглед в чашата, без дори да отпие от чая.
- Искрено се надявам, че нямаш. – отново късо отговори той.
Кога за последно тя имаше нужда от него повече, отколкото той от нея? Трябва да е било преди да минат половината от връзката си, след това стана зависим. Общо бяха заедно малко над две години – дребно време, спрямо това на връзките на приятелите му, много от които след това се и ожениха и той вече не ги вижда особено често. Дребно време, но не и за него. Всяка минута, в която седеше пред нея и чакаше кафето ѝ да изстине, за да може да отпие от него, да го допие цялото и да няма вече оправдание да не говори с него, бе като година от брака на приятелите му.
Всеки път, в който я чакаше да излезе от банята, за да може после да се облече пред него, беше мъчение. В крайна сметка, тя не го правеше. Взимаше дрехите си и отиваше в хола, където се обличаше бързо и излизаше навън. Без да го поздрави на излизане. Такива бяха последните дни от връзката им и той знаеше, че дори тя да не е влюбена в друг, със сигурност не е влюбена в него. Но той нямаше да я остави, а тя нямаше проблем да живее с него.
- Ами ако наистина имам нужда от теб? – отново сведе поглед тя.
- Тогава не знам. Знам само, ако аз имам нужда от теб. Или от някой друг. Тогава свършва зле.
Последно я видя в един вторник сутрин. Небето беше сиво цял ден и всички очакваха да завали всеки момент, но така и не заваля. Хората се разхождаха със свити чадъри в ръка и после псуваха чадърите, защото така и не са ги използвали. Той се прибра вкъщи, където миришеше по обичайния сладникав начин. Това бе мирисът на техния живот заедно – на добрите и на лошите дни. Това нея да я няма в апартамента не бе нещо ново. Новото бе, че нямаше нищо останало от нея. Наистина нищо. Някои хора се оплакват, че години след последната си приятелка все още намират фиби или ластици. Тя се бе погрижила единственото, което да остане от нея да е само една миризма. Той загаси лампите и седна на дивана в хола, в абсолютна тъмнина. Най-накрая започна да пръска и след секунди вече се изливаше порой със светкавици. Когато една от тях озари небето и апартамента, видя залепена бележка на вратата. Постоя още няколко секунди и накрая реши все пак да я прочете. Нямаше нужда да светва лампата. Още една светкавица удари навън и част от секундата му бе нужна, за да прочете надписа: „вече нямам нужда от никого“.
- Не. Вече не. – отговори хладнокръвно той.
От скоро вече не лъжеше. За последно имаше нужда от човек до себе си преди малко повече от година. Тогава той се срещна за пръв път с това той да има нужда от някого, а не друг да има нужда от него. Когато ставаше за работа, тя оставаше в леглото, преструвайки се че спи. Знаеше, че тя винаги се буди половин час преди него, защото и той се будеше половин час преди нея и се правеше, че спи още един час, докато стане за работа. Нищо чудно и тя да знаеше, че вече се е събудил тогава, когато се е събудила и двамата да бяха наясно, че всичко е театър, но този театър трябва да продължи да се играе. Публика нямаше.
- Всеки има нужда от някого. Аз бих могла да имам нужда от теб. – каза тя и бързо заби поглед в чашата, без дори да отпие от чая.
- Искрено се надявам, че нямаш. – отново късо отговори той.
Кога за последно тя имаше нужда от него повече, отколкото той от нея? Трябва да е било преди да минат половината от връзката си, след това стана зависим. Общо бяха заедно малко над две години – дребно време, спрямо това на връзките на приятелите му, много от които след това се и ожениха и той вече не ги вижда особено често. Дребно време, но не и за него. Всяка минута, в която седеше пред нея и чакаше кафето ѝ да изстине, за да може да отпие от него, да го допие цялото и да няма вече оправдание да не говори с него, бе като година от брака на приятелите му.
Всеки път, в който я чакаше да излезе от банята, за да може после да се облече пред него, беше мъчение. В крайна сметка, тя не го правеше. Взимаше дрехите си и отиваше в хола, където се обличаше бързо и излизаше навън. Без да го поздрави на излизане. Такива бяха последните дни от връзката им и той знаеше, че дори тя да не е влюбена в друг, със сигурност не е влюбена в него. Но той нямаше да я остави, а тя нямаше проблем да живее с него.
- Ами ако наистина имам нужда от теб? – отново сведе поглед тя.
- Тогава не знам. Знам само, ако аз имам нужда от теб. Или от някой друг. Тогава свършва зле.
Последно я видя в един вторник сутрин. Небето беше сиво цял ден и всички очакваха да завали всеки момент, но така и не заваля. Хората се разхождаха със свити чадъри в ръка и после псуваха чадърите, защото така и не са ги използвали. Той се прибра вкъщи, където миришеше по обичайния сладникав начин. Това бе мирисът на техния живот заедно – на добрите и на лошите дни. Това нея да я няма в апартамента не бе нещо ново. Новото бе, че нямаше нищо останало от нея. Наистина нищо. Някои хора се оплакват, че години след последната си приятелка все още намират фиби или ластици. Тя се бе погрижила единственото, което да остане от нея да е само една миризма. Той загаси лампите и седна на дивана в хола, в абсолютна тъмнина. Най-накрая започна да пръска и след секунди вече се изливаше порой със светкавици. Когато една от тях озари небето и апартамента, видя залепена бележка на вратата. Постоя още няколко секунди и накрая реши все пак да я прочете. Нямаше нужда да светва лампата. Още една светкавица удари навън и част от секундата му бе нужна, за да прочете надписа: „вече нямам нужда от никого“.
