Снегът бе спрял да вали преди четири дни. Въпреки това не
се топеше и бе заел удобно мястото си върху асфалта. Поледицата бе достатъчна, за да ме е страх докато вървя. Не ме чакаше нито много път, нито очаквах да съм много време
навън, но бях облечен дебело. Един от проблемите на селото бе, че зимата винаги
бе по-студено, отколкото в града, а лятото винаги бе по-топло. Настрана от тези
климатични особености, си оставаше кътчето рай, в което предпочитах да почивам
и да прекарвам времето си без излишни терзания и нерви.
Тя трябваше да ме чака на кръстопътя. Селото е малко и кръстопътя значеше общо две места, разделени от по-малко от сто и петдесет метра. Аз живеех по-близо до единия, а тя по-близо до другия. В зависимост кой бе излязъл пръв и на кого му се вървеше повече, отиваше до предпочитания кръстопът.
Традицията да се виждаме на Коледа датираше от години. Не помня точно колко, нито смятам, че ако се опитам, ще си спомня. Никога не съм го смятал за събитие, докато това не се превърна в единствения път в годината, в който я виждам. Приятел от детството, нереализирана любов и последният ми постоянен контакт с човек от селото, настрана от семейството ми. В различни моменти тя бе изпълнявала различни роли в живота ми, докато преди две години не бях решил, че ми писна тя да решава какви ще сме и предпочетох да нямаме въобще връзка един с друг. Другата възможност бе да продължавам да си мисля какво щеше да стане, ако нещата се бяха развили другояче, както и да продължавам да я гледам как избира само грешните хора до себе си и се самоизяжда, докато аз, правилният човек, стоя настрани.
Нямах гаранция, че ще ме чака на кръстопътя. Нямаше и причина да го прави. Навън бе студено, мокро и хлъзгаво. Отдавна нямаше какво да си кажем или по-лошо – имаше толкова много какво да си кажем, че нямаше как да минем само с една среща на кръстопътя. Предпочитах това да не дойде пред вероятността да дойде, да си честитим Коледа, да си кажем две-три думи за времето, да попитаме кой как е, да смотолевим още няколко изречения и да си тръгнем.
Тя обаче вече беше там, макар официален час за срещата ни никога да не е имало. Също толкова смутена, колкото и аз, първоначално стояхме известно време в почуда, че се виждаме. Традициите са си традиции, но когато хората, с които са създадени, ги няма, продължават ли да бъдат такива? Но ето ни, двамата, един пред друг навръх Коледа, докато вятъра се засилваше.
- Честита Коледа – смотолеви тя, докато отбягваше погледа ми.
- Честита Коледа – отговорих по-твърдо аз.
Сега идваше трудната част. Какво повече да си кажем? Да си кажем всичко, да се направим, че това е било просто някаква си двугодишна пауза в едни многогодишни отношения или да си кажем „много е студено, нали?“, да си пожелаем здраве и щастие и да си ходим? Тя изглежда си мислеше същото.
- Надявам се всичко да е наред, да си здрав и-…
Прекъснах я грубо. По филмите това щеше да е с целувка и да заживеем щастливо, но това не бе филм, а реалността на студената зимна декемврийска вечер.
- Спри. Знам, че не знаеш какво да ми кажеш. Така ли е? – тя кимна леко и трудно забележимо. – И аз искам да си щастлива и здрава и да имаш прекрасна Коледа, но не искам опетняваме отношенията си с подобни разговори.
Сам се хванах, че не говоря като себе си, а като литературен герой, с драматичността на високия драматургичен стил. Всеки друг път тя би ми се подиграла за това. Сега изглежда не ѝ правеше впечатление.
- Затова нека се видим отново. След година. На Коледа. И да знаем, че сме прекарали последните 365 дни в мисли какво точно да си кажем.
Тя направи лека крачка напред и ме прегърна, без да каже нищо. Предположих, че е съгласна. Не беше дълга прегръдка, нито особено топла такава, но бе далеч по-добре дошла от въртенето на очи.
- Животът продължава – каза тя тихо.
- Да. – отвърнах аз – животът продължава.
На път за вкъщи снежинките отново започнаха да падат от небето.
Тя трябваше да ме чака на кръстопътя. Селото е малко и кръстопътя значеше общо две места, разделени от по-малко от сто и петдесет метра. Аз живеех по-близо до единия, а тя по-близо до другия. В зависимост кой бе излязъл пръв и на кого му се вървеше повече, отиваше до предпочитания кръстопът.
Традицията да се виждаме на Коледа датираше от години. Не помня точно колко, нито смятам, че ако се опитам, ще си спомня. Никога не съм го смятал за събитие, докато това не се превърна в единствения път в годината, в който я виждам. Приятел от детството, нереализирана любов и последният ми постоянен контакт с човек от селото, настрана от семейството ми. В различни моменти тя бе изпълнявала различни роли в живота ми, докато преди две години не бях решил, че ми писна тя да решава какви ще сме и предпочетох да нямаме въобще връзка един с друг. Другата възможност бе да продължавам да си мисля какво щеше да стане, ако нещата се бяха развили другояче, както и да продължавам да я гледам как избира само грешните хора до себе си и се самоизяжда, докато аз, правилният човек, стоя настрани.
Нямах гаранция, че ще ме чака на кръстопътя. Нямаше и причина да го прави. Навън бе студено, мокро и хлъзгаво. Отдавна нямаше какво да си кажем или по-лошо – имаше толкова много какво да си кажем, че нямаше как да минем само с една среща на кръстопътя. Предпочитах това да не дойде пред вероятността да дойде, да си честитим Коледа, да си кажем две-три думи за времето, да попитаме кой как е, да смотолевим още няколко изречения и да си тръгнем.
Тя обаче вече беше там, макар официален час за срещата ни никога да не е имало. Също толкова смутена, колкото и аз, първоначално стояхме известно време в почуда, че се виждаме. Традициите са си традиции, но когато хората, с които са създадени, ги няма, продължават ли да бъдат такива? Но ето ни, двамата, един пред друг навръх Коледа, докато вятъра се засилваше.
- Честита Коледа – смотолеви тя, докато отбягваше погледа ми.
- Честита Коледа – отговорих по-твърдо аз.
Сега идваше трудната част. Какво повече да си кажем? Да си кажем всичко, да се направим, че това е било просто някаква си двугодишна пауза в едни многогодишни отношения или да си кажем „много е студено, нали?“, да си пожелаем здраве и щастие и да си ходим? Тя изглежда си мислеше същото.
- Надявам се всичко да е наред, да си здрав и-…
Прекъснах я грубо. По филмите това щеше да е с целувка и да заживеем щастливо, но това не бе филм, а реалността на студената зимна декемврийска вечер.
- Спри. Знам, че не знаеш какво да ми кажеш. Така ли е? – тя кимна леко и трудно забележимо. – И аз искам да си щастлива и здрава и да имаш прекрасна Коледа, но не искам опетняваме отношенията си с подобни разговори.
Сам се хванах, че не говоря като себе си, а като литературен герой, с драматичността на високия драматургичен стил. Всеки друг път тя би ми се подиграла за това. Сега изглежда не ѝ правеше впечатление.
- Затова нека се видим отново. След година. На Коледа. И да знаем, че сме прекарали последните 365 дни в мисли какво точно да си кажем.
Тя направи лека крачка напред и ме прегърна, без да каже нищо. Предположих, че е съгласна. Не беше дълга прегръдка, нито особено топла такава, но бе далеч по-добре дошла от въртенето на очи.
- Животът продължава – каза тя тихо.
- Да. – отвърнах аз – животът продължава.
На път за вкъщи снежинките отново започнаха да падат от небето.
