Кръв по стъклото

От както онази, дето не искам дори да ѝ споменавам името, ме напусна, животът ми върви много бавно. Имам достатъчно пари, така че напуснах работа. Гледам да не излизам навън. Има едно момче, на което му давам пари, списък с продукти и после рестото остава за него. Така правеше някога мама, когато ме пращаше до магазина. От една страна е възпитателно, от друга започнах да пиша и какви марки продукти искам, защото хлапето купуваше най-евтините неща и после си тръгваше с огромно ресто, докато аз ям боклуци. Мислех да му се скарам, но нямах желание да говоря с когото и да било. Всичко пишех на бележката и каквото – такова. Пари има.

Какво правя през останалото време? Пиша. После трия. Не искам те да знаят какво пиша, нито пък да рискувам нещо да ми се случи и после да ми открият писанията на компютъра. Още по-малко пък като знам, че сигурно после ще ги прочете и оная. Искам да я нарека ‘курва’, ама не мога. Нали съм бил с нея, че даже и женени бяхме. Някак си е обидно. За мен, не за нея. Иначе си е курва. Ето, ще го напиша тук. Нали после ще го изтрия.

Истината е, че от няколко седмици вече имам само едно основно занимание. Писането е глупаво. Намерих си през интернет оръжие. Пистолет. Глок. Купих си го. Трудно става тая работа през интернет, не е много легално. Но както и да е, донесоха ми го, без много въпроси. Като отворих вратата на куриера и после десет минути ме боляха очите. От месеци не бях виждал слънцето, а и от тогава не съм повтарял тая грешка.

И сега по цял ден го чистя това оръжие. Да, чистя го. Не правя друго, само го чистя. Излъсквам го дотолкова, че се чудя дали няма да взема да му олющя боята. Не стрелям с него. Нямам къде, освен да почна да си стрелям по стената. Мислел съм си го, между другото, но се отказах. В квартал сме все пак и съседите ще питат. Вярно, имам си собствен двор, но ни разделя една ограда, дето я има метър височина, я няма. Няма да се занимава.

Съседът ми, специално този, дето живее отляво на къщата ми, е голям досадник. От време на време идва и звъни на звънеца. Аз го виждам, че е там. Пуснал съм щори и завеси, той не ме вижда, но му виждам силуета на входната врата, където има едно стъкло. Сигурен съм, че е той, а и му чувам дразнещия глас.

Ето го, звъни и сега. Защо звъни? Тъкмо съм изчистил пистолета. Прекрасно го виждам как стои пред вратата. Не мога да му понасям силуета на тоя човек. И не знам защо продължава да стои там. Сега се доближава, да види дали ще може да различи нещо през стъклото.

Мисля си: какъв хубав изстрел ще е сега, ако гръмна с пистолета и взема, че го уцеля. Сигурно няма. Този продължава да стои на стъклото. Досадник. Ето, прицелвам се. Сигурно няма да стане.

Изстрел. Кръв. По стъклото. Строполяване.

Прекрасно, сега трябва да почистя пистолета и отвътре.

Кръв по следите

Прелиствах страницата за последен път, преди да сляза от влака. Усетих леко пробождане и с въздишка погледнах към пръста си, който вече кървеше и бе оцветил края на страницата в червено. Затворих книгата и я пъхнах в чантата. Погледнах в нея за носни кърпички, но такива в мен нямах. Можех да поискам от някой от влака. Всички подсмърчаха и нямаше съмнение, че ще намеря, но притеснителността ми и факта, че навън вече виждах светлините на гарата ме накараха бързо да сляза от влака. Навън бе студено и снежно и се надявах кървенето да спре само.

„Кръв по следите“, казах си аз. Стори ми се иронично. За пръв път чух албума на Боб Дилън „Кръв по следите“ (или „Кръв по парчетата“, заради двусмислицата в английския израз) когато бях в гимназията. Още в началото ме бе запленил, но тогава не знаех, че това сравнително дълго за Дилън произведение, състоящо се само от китара, поезия и хармоника, ще стане един от най-слушаните през живота ми албуми. Синът на Дилън някога казал за албума, че това били майка му и баща му, които се карали след раздялата. Албумът наистина звучи хем тъжно, хем меланхолично, хем на някои места весело, но с болка във веселостта. Колкото е запленяващ, толкова е и странен, но още когато го чух за пръв път се надявах някога и аз да имам с кого да се карам по този начин.

Няколко години след като чух албума за пръв път, тоест няколко десетки или стотици слушания по-късно, стоях на пейка в познатия парк. Не бях сам. Беше ми студено, но гледах да не го показвам. И тогава, както и сега, имаше сняг, макар и не толкова и вече стъпкан от многото минаващи през парка. До мен седеше тя и за втори път в живота ми ми обясни, че не можем да бъдем заедно. Аз я карах да повтаря аргументите си десетки пъти, с надеждата, че ще се откаже, ще загуби логиката в мисленето си и накрая ще я спечеля. Това никога не се случи и действително бе последният път, в който разговаряхме.

След няколко минути неловко мълчание, реших все пак да си тръгна. Тя искаше да ме прегърне, но аз нямах такива намерения и се отскубнах, ставайки рязко от пейката. В бързината успях да се срежа сравнително дълбоко на железния обков на пейката и кръвта започна да тече от ръката ми. Не исках тя да вижда, че кървя, така че просто си тръгнах. Тя не ме последва, така че тогава предположих, че не е видяла кръвта. После разбрах, че е невъзможно да не я е видяла.

Спрях себе си от това да пъхна ръката в джоба си, защото не исках всичко да стане в кръв. След минута вече бях забравил, че кърви и не обръщах внимание на нищо. Не усещах ръката си от студ, а и бях вглъбен за пореден път да анализирам това, което се е случило само преди няколко минути. Всяка дума, изречение и жест. Гледах само напред и отбягвах всякакъв очен контакт с хората по улицата. Имах чувството, че всички ме гледат.

Оказа се, че съм бил прав. На светофара пред нас погледнах зад мен и видях дългата следа кръв, която съм оставил зад себе си. Около мен няколко по-възрастни жени ме гледаха притеснено, но ги успокоих, че всичко е наред. Въпреки че не усещах ръката си, тя продължаваше да кърви. „Кръв по следите“, казах си тогава. Стори ми се иронично.

Междувременно бях стигнал почти до входната врата на къщата. Порязването по пръста ми отдавна бе засъхнало, затова се наведох и докоснах белия сняг, докато оставя поне малка точица кръв в него.