Прелиствах страницата за последен път, преди да сляза от
влака. Усетих леко пробождане и с въздишка погледнах към пръста си, който вече
кървеше и бе оцветил края на страницата в червено. Затворих книгата и я пъхнах
в чантата. Погледнах в нея за носни кърпички, но такива в мен нямах. Можех да
поискам от някой от влака. Всички подсмърчаха и нямаше съмнение, че ще намеря,
но притеснителността ми и факта, че навън вече виждах светлините на гарата ме
накараха бързо да сляза от влака. Навън бе студено и снежно и се надявах
кървенето да спре само.
„Кръв по следите“, казах си аз. Стори ми се иронично. За пръв път чух албума на Боб Дилън „Кръв по следите“ (или „Кръв по парчетата“, заради двусмислицата в английския израз) когато бях в гимназията. Още в началото ме бе запленил, но тогава не знаех, че това сравнително дълго за Дилън произведение, състоящо се само от китара, поезия и хармоника, ще стане един от най-слушаните през живота ми албуми. Синът на Дилън някога казал за албума, че това били майка му и баща му, които се карали след раздялата. Албумът наистина звучи хем тъжно, хем меланхолично, хем на някои места весело, но с болка във веселостта. Колкото е запленяващ, толкова е и странен, но още когато го чух за пръв път се надявах някога и аз да имам с кого да се карам по този начин.
Няколко години след като чух албума за пръв път, тоест няколко десетки или стотици слушания по-късно, стоях на пейка в познатия парк. Не бях сам. Беше ми студено, но гледах да не го показвам. И тогава, както и сега, имаше сняг, макар и не толкова и вече стъпкан от многото минаващи през парка. До мен седеше тя и за втори път в живота ми ми обясни, че не можем да бъдем заедно. Аз я карах да повтаря аргументите си десетки пъти, с надеждата, че ще се откаже, ще загуби логиката в мисленето си и накрая ще я спечеля. Това никога не се случи и действително бе последният път, в който разговаряхме.
След няколко минути неловко мълчание, реших все пак да си тръгна. Тя искаше да ме прегърне, но аз нямах такива намерения и се отскубнах, ставайки рязко от пейката. В бързината успях да се срежа сравнително дълбоко на железния обков на пейката и кръвта започна да тече от ръката ми. Не исках тя да вижда, че кървя, така че просто си тръгнах. Тя не ме последва, така че тогава предположих, че не е видяла кръвта. После разбрах, че е невъзможно да не я е видяла.
Спрях себе си от това да пъхна ръката в джоба си, защото не исках всичко да стане в кръв. След минута вече бях забравил, че кърви и не обръщах внимание на нищо. Не усещах ръката си от студ, а и бях вглъбен за пореден път да анализирам това, което се е случило само преди няколко минути. Всяка дума, изречение и жест. Гледах само напред и отбягвах всякакъв очен контакт с хората по улицата. Имах чувството, че всички ме гледат.
Оказа се, че съм бил прав. На светофара пред нас погледнах зад мен и видях дългата следа кръв, която съм оставил зад себе си. Около мен няколко по-възрастни жени ме гледаха притеснено, но ги успокоих, че всичко е наред. Въпреки че не усещах ръката си, тя продължаваше да кърви. „Кръв по следите“, казах си тогава. Стори ми се иронично.
Междувременно бях стигнал почти до входната врата на къщата. Порязването по пръста ми отдавна бе засъхнало, затова се наведох и докоснах белия сняг, докато оставя поне малка точица кръв в него.
„Кръв по следите“, казах си аз. Стори ми се иронично. За пръв път чух албума на Боб Дилън „Кръв по следите“ (или „Кръв по парчетата“, заради двусмислицата в английския израз) когато бях в гимназията. Още в началото ме бе запленил, но тогава не знаех, че това сравнително дълго за Дилън произведение, състоящо се само от китара, поезия и хармоника, ще стане един от най-слушаните през живота ми албуми. Синът на Дилън някога казал за албума, че това били майка му и баща му, които се карали след раздялата. Албумът наистина звучи хем тъжно, хем меланхолично, хем на някои места весело, но с болка във веселостта. Колкото е запленяващ, толкова е и странен, но още когато го чух за пръв път се надявах някога и аз да имам с кого да се карам по този начин.
Няколко години след като чух албума за пръв път, тоест няколко десетки или стотици слушания по-късно, стоях на пейка в познатия парк. Не бях сам. Беше ми студено, но гледах да не го показвам. И тогава, както и сега, имаше сняг, макар и не толкова и вече стъпкан от многото минаващи през парка. До мен седеше тя и за втори път в живота ми ми обясни, че не можем да бъдем заедно. Аз я карах да повтаря аргументите си десетки пъти, с надеждата, че ще се откаже, ще загуби логиката в мисленето си и накрая ще я спечеля. Това никога не се случи и действително бе последният път, в който разговаряхме.
След няколко минути неловко мълчание, реших все пак да си тръгна. Тя искаше да ме прегърне, но аз нямах такива намерения и се отскубнах, ставайки рязко от пейката. В бързината успях да се срежа сравнително дълбоко на железния обков на пейката и кръвта започна да тече от ръката ми. Не исках тя да вижда, че кървя, така че просто си тръгнах. Тя не ме последва, така че тогава предположих, че не е видяла кръвта. После разбрах, че е невъзможно да не я е видяла.
Спрях себе си от това да пъхна ръката в джоба си, защото не исках всичко да стане в кръв. След минута вече бях забравил, че кърви и не обръщах внимание на нищо. Не усещах ръката си от студ, а и бях вглъбен за пореден път да анализирам това, което се е случило само преди няколко минути. Всяка дума, изречение и жест. Гледах само напред и отбягвах всякакъв очен контакт с хората по улицата. Имах чувството, че всички ме гледат.
Оказа се, че съм бил прав. На светофара пред нас погледнах зад мен и видях дългата следа кръв, която съм оставил зад себе си. Около мен няколко по-възрастни жени ме гледаха притеснено, но ги успокоих, че всичко е наред. Въпреки че не усещах ръката си, тя продължаваше да кърви. „Кръв по следите“, казах си тогава. Стори ми се иронично.
Междувременно бях стигнал почти до входната врата на къщата. Порязването по пръста ми отдавна бе засъхнало, затова се наведох и докоснах белия сняг, докато оставя поне малка точица кръв в него.
