От както онази, дето не искам дори да ѝ споменавам името, ме
напусна, животът ми върви много бавно. Имам достатъчно пари, така че напуснах
работа. Гледам да не излизам навън. Има едно момче, на което му давам пари,
списък с продукти и после рестото остава за него. Така правеше някога мама,
когато ме пращаше до магазина. От една страна е възпитателно, от друга започнах
да пиша и какви марки продукти искам, защото хлапето купуваше най-евтините неща
и после си тръгваше с огромно ресто, докато аз ям боклуци. Мислех да му се
скарам, но нямах желание да говоря с когото и да било. Всичко пишех на бележката и
каквото – такова. Пари има.
Какво правя през останалото време? Пиша. После трия. Не искам те да знаят какво пиша, нито пък да рискувам нещо да ми се случи и после да ми открият писанията на компютъра. Още по-малко пък като знам, че сигурно после ще ги прочете и оная. Искам да я нарека ‘курва’, ама не мога. Нали съм бил с нея, че даже и женени бяхме. Някак си е обидно. За мен, не за нея. Иначе си е курва. Ето, ще го напиша тук. Нали после ще го изтрия.
Истината е, че от няколко седмици вече имам само едно основно занимание. Писането е глупаво. Намерих си през интернет оръжие. Пистолет. Глок. Купих си го. Трудно става тая работа през интернет, не е много легално. Но както и да е, донесоха ми го, без много въпроси. Като отворих вратата на куриера и после десет минути ме боляха очите. От месеци не бях виждал слънцето, а и от тогава не съм повтарял тая грешка.
И сега по цял ден го чистя това оръжие. Да, чистя го. Не правя друго, само го чистя. Излъсквам го дотолкова, че се чудя дали няма да взема да му олющя боята. Не стрелям с него. Нямам къде, освен да почна да си стрелям по стената. Мислел съм си го, между другото, но се отказах. В квартал сме все пак и съседите ще питат. Вярно, имам си собствен двор, но ни разделя една ограда, дето я има метър височина, я няма. Няма да се занимава.
Съседът ми, специално този, дето живее отляво на къщата ми, е голям досадник. От време на време идва и звъни на звънеца. Аз го виждам, че е там. Пуснал съм щори и завеси, той не ме вижда, но му виждам силуета на входната врата, където има едно стъкло. Сигурен съм, че е той, а и му чувам дразнещия глас.
Ето го, звъни и сега. Защо звъни? Тъкмо съм изчистил пистолета. Прекрасно го виждам как стои пред вратата. Не мога да му понасям силуета на тоя човек. И не знам защо продължава да стои там. Сега се доближава, да види дали ще може да различи нещо през стъклото.
Мисля си: какъв хубав изстрел ще е сега, ако гръмна с пистолета и взема, че го уцеля. Сигурно няма. Този продължава да стои на стъклото. Досадник. Ето, прицелвам се. Сигурно няма да стане.
Изстрел. Кръв. По стъклото. Строполяване.
Прекрасно, сега трябва да почистя пистолета и отвътре.
Какво правя през останалото време? Пиша. После трия. Не искам те да знаят какво пиша, нито пък да рискувам нещо да ми се случи и после да ми открият писанията на компютъра. Още по-малко пък като знам, че сигурно после ще ги прочете и оная. Искам да я нарека ‘курва’, ама не мога. Нали съм бил с нея, че даже и женени бяхме. Някак си е обидно. За мен, не за нея. Иначе си е курва. Ето, ще го напиша тук. Нали после ще го изтрия.
Истината е, че от няколко седмици вече имам само едно основно занимание. Писането е глупаво. Намерих си през интернет оръжие. Пистолет. Глок. Купих си го. Трудно става тая работа през интернет, не е много легално. Но както и да е, донесоха ми го, без много въпроси. Като отворих вратата на куриера и после десет минути ме боляха очите. От месеци не бях виждал слънцето, а и от тогава не съм повтарял тая грешка.
И сега по цял ден го чистя това оръжие. Да, чистя го. Не правя друго, само го чистя. Излъсквам го дотолкова, че се чудя дали няма да взема да му олющя боята. Не стрелям с него. Нямам къде, освен да почна да си стрелям по стената. Мислел съм си го, между другото, но се отказах. В квартал сме все пак и съседите ще питат. Вярно, имам си собствен двор, но ни разделя една ограда, дето я има метър височина, я няма. Няма да се занимава.
Съседът ми, специално този, дето живее отляво на къщата ми, е голям досадник. От време на време идва и звъни на звънеца. Аз го виждам, че е там. Пуснал съм щори и завеси, той не ме вижда, но му виждам силуета на входната врата, където има едно стъкло. Сигурен съм, че е той, а и му чувам дразнещия глас.
Ето го, звъни и сега. Защо звъни? Тъкмо съм изчистил пистолета. Прекрасно го виждам как стои пред вратата. Не мога да му понасям силуета на тоя човек. И не знам защо продължава да стои там. Сега се доближава, да види дали ще може да различи нещо през стъклото.
Мисля си: какъв хубав изстрел ще е сега, ако гръмна с пистолета и взема, че го уцеля. Сигурно няма. Този продължава да стои на стъклото. Досадник. Ето, прицелвам се. Сигурно няма да стане.
Изстрел. Кръв. По стъклото. Строполяване.
Прекрасно, сега трябва да почистя пистолета и отвътре.
