Ангелски дял.

Стоях си в магазина, беше малко след осем часа и хората се отбиваха да купят предимно цигари или някое малко патронче водка като за изпът. Общо взето беше като всеки ден и като всеки ден ми беше също толкова малко тъжно (колкото малко беше и патрончето с водка), че на някои хора им е нужно да пият нискокачествен твърд алкохол по пътя към дома си след поредния тежък и еднообразен ден в сивия град.

Както си стоях обаче, вратата се отвори и в малкото магазинче, в което работех като продавач се намести едно малко момче, което вероятно от пръв поглед много хора биха нарекли "циганче", но аз веднага осъзнах, че кожата му е леко потъмняла от най-обикновена мръсотия. Дрехите му също не бяха в цветущо състояние и очаквах да си купи нещо от порядъка на вафла или сокче. И в този момент малкия ме застреля от упор:

-Добър вечер. Една бутилка 12-годишно уиски.

За няколко секунди първо бях шокиран, после се засмях неуловимо и накрая се замислих, така че реших да попитам момчето дали въобще има идея за какво става дума.

-Момче, ти знеаш ли колко струва тая бутилка уиски, дето я искаш?

-Знам, четиресет и два лева и петдесет стотинки точно.

След като ми отговори, от джоба извади точната сума или поне така предполагах, понеже беше събирана на доста дребни банкноти и монети, и предложи да ги преброим заедно.

-Абе виж, то е ясно, че нямаш годините и не мога да ти продам алкохол, ама кажи ми честно... сега, без да се обиждаш... абе, не ми изглеждаш нито като богаташ, нито като син на богаташ... от къде ги изнамери тия пари?

-Събирам ги. Вече не знам колко време, забравил съм, ама май има около година.

-Е добре бе, как ще събираш толкова време пари и ще ги дадеш накрая за уиски? Само не ми казвай, че е за теб.

-Вижте, господине, не е за мен, разбира се. За баща ми е, рожден ден има днес. Прав сте, беден съм, от бедно семейство идвам, доколкото може да се каже, че е семейство, понеже само с баща ми останахме... караме го някак си, ама-

В този момент от бушуващите в мен най-различни чувства го прекъснах.

-Абе ей, момче, с тия пари купи храна тогава, какво уиски ще купуваш на баща ти, ако е социално слаб?

-Вижте, господине, правил съм го и това, купих миналата година на същия ден храна да има нормална у нас. И ядохме, там 2-3 дни като нормалните хора, но толкова. Свърши храната, както и уискито ще свърши. Само че съм сигурен, че баща ми не помни, че миналата година по това време сме яли хубава храна. Пък ако му купя една бутилка хубава уиски сега, в тия години, дето ги живеем, цял живот ще го помни, повярвайте ми. И да тръгне да забравя, празната бутилка винаги ще му напомня.

Стоях онемял. Не можех да повярвам, но нещо дълбоко в мен ми говореше, че момчето има известно право. Без да издавам никаква емоция, взех бутилката от рафта и я сложих пред него.

-Взимай я. Вземи си и парите и беж в съседния магазин да купиш храна. Та освен хубаво уиски, баща ти да има и хубава вечеря, че без да замези няма да му е толкова приятно.

Момчето понечи да ми противоречи, но с един жест го скастрих, той събра парите, благодари ми многократно и излезе.

На другия ден, горе-долу пак по същото време пак това момче влезе в магазина, с една пластмасова чашка, пълна до половината с уиски. Попитах го какво е това, а отговора му ме остави без думи:

-Това ви е ангелския дял*.


*Ангелския дял се нарича количеството уиски, което бива попито от бъчвите, в които отлежава.

Представих си...

Седя си на масичката и си пия кафето, когато вътре влиза тя.

Един поглед е напълно достатъчен, един поглед и нищо друго. Не говорим за проста физическа красота. Да, тя е като богиня, и в тялото, и в лицето, носи плътно червена пролетна рокля, която изпълва не само с прекрасната си фигура. От тези хора, които щом се появят някъде, просто изпълват цялата стая с харизмата, дори аромата си.

Странно, но изглежда, че в цялото помещение само аз забелязвам, че е влязла Афродита на двадесет и първи век. Седи на разстояние от мен, но всъщност точно където трябва. Прекалено далеч, за да забелязва, че я наблюдавам и достатъчно наблизо за да ѝ се наслаждавам.

В този момент, разбира се, за да помрачи всичко, се включва въображението ми.

Искам да я заговоря. Тя седи там, сама, просто трябва да ида, да кажа някоя дума, да я почерпя кафе. Всичко бе толкова просто. Но вместо това започвам да си представям.

Представям си как отивам при нея, заговаряме се, каня я на среща, всичко минава добре, виждаме се пак, и пак, и пак, нещата стават по-сериозни, първа целувка под звездното небе, клише след клише, хиляди спомени заедно, после нещо ужасно се случва, тя ме напуска, не мога да се оправя с месеци, може би дори години, губя се.

Представям си как отивам при нея, заговаряме се, каня я на среща, всичко минава добре, виждаме се пак, и пак, и пак, нещата стават по-сериозни и по-сериозни, първа целувка под звездното небе, клише след клише, хиляди спомени заедно, падам на колене, тя казва да, чакам я на олтара, но там няма никой.

Представям си как отивам при нея, заговаряме се, каня я на среща, всичко минава добре, виждаме се пак, и пак, и пак, нещата стават по-сериозни и по-сериозни, първа целувка под звездното небе, клише след клише, хиляди спомени заедно, но се появява някой друг, и разбира се тя предпочита него пред мен.

Представям си как отивам при нея, заговаряме се, каня я на среща, всичко минава добре, виждаме се пак, и пак, и пак, нещата стават по-сериозни и по-сериозни, първа целувка под звездното небе, клише след клише, хиляди спомени заедно, падам на колене, тя приема, всичко минава както трябва, минават години, тя се разболява.

Опитвам се да не мисля за всички стресиращи варианти, опитвах се да не мисля в бъдеще време, опитвам се да се концентрирам само над това, че трябва да ида и да я поканя, това е всичко, което се очакваше от мен. Но главата ми отказва.

Тогава си представих нещо друго. Как отивам при нея с идеята да я почерпя нещо, да я заговоря, но всичко тръгва в обратната посока, ритам масичката и я заливам с водата от цветето върху нея, тя обаче се засмива, така започва разговорът, запознанството ни, тя ми дава номера си, аз не ѝ звъня, следвайки правилата, но тя ми звъни още на другия ден, искала просто да ме чуе, каня я на среща, всичко минава добре, следва нова среща, следва първа целувка, следват още много срещи, пак клишетата. Минават години, ние все още сме заедно, обикаляли сме света, били сме къде ли не, аз падам на колене, тя със сълзи в очите казва "да", става майка на децата ми, те растат пред нас, а ние посрещаме старините си заедно.

В този момент тя стана, без да си е поръчала нищо. Може би се е отегчила от мечтите ми? Може би ѝ е писнало да бъде в нечий чужд ум? Тя тръгва към изхода, минава точно покрай мен, усещам аромата ѝ на излизане.

И точно когато трябва да мине покрай мен, тя спира. Обръща се към мен.

-Извинявайте, малко е скучно да пиеш кафе сам. Свободно ли е?

Събудих се така.

Събудих се така, сякаш вечно ще ме има.
Знаех, че се лъжа, че живот ли е, все изтича,
че и приказка да изживееш, край все ще се намери,
че някой ден ще си просто спомен и цветя по ривери.
Ще дойде ден, дали е тук наблизо или той далеч,
значение има ли, кому е нужно това да знае,
закъде е билета му, кога тръгва и от коя гара,
кой на гроб му ще танцува и кой за него ще ридае.
Ще те помнят те със добро, ще те помнят и със лошо,
живял си ти, дали благочестиво или пък пошло,
от всички по много на този свят ни има,
някои като пролетта са леки, други пък са люта зима.

Живеем, живеем, сякаш времето е наше,
сякаш у дома сме, а то наш гост е.
И чувам хора десетки, как казват "времето минава",
глупаци наричам ги, струва ми се не разбират,
че ние сме тези, които идват и си отиват,
от които само пепел и спомени остава,
а времето вечно тук е, нас преходните смее се и наблюдава.

Събудих се така, сякаш никога не ме е имало,
спомени събирам, време няма, има само минало.
Живот и аз живял съм, оставил съм и аз нещо някой да намери,
не е много, но дано и аз да съм за някой спомен и цветя по ривери.

Изживях живота си в лъжа и го нарекох кариера

Ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим.

-Кърт Вонегът.

Вече съм стар. Наистина стар.

Изживях целия си живот. Живот, базиран на лъжи. Изживях всъщност не един живот, понеже не смятах, че един живот е достатъчен за мен. Не можех да приема факта, че обществото очаква да поема по един стриктен път и да го следвам през целия си живот. Затова реших, че мога да бъда който си поискам... когато си поискам. И за колкото време поискам.

Започнах още когато бях дете. Още от ранна детска възраст бях обявен за т.нар. "prodigy child". Това е един от най-лошите термини, който ще срещнете. Официалната терминология го тълкува по някакъв политически коректен начин, но истината е, че така се наричат деца, които са доказано гении, генетично обременени с това да бъдат стъпка напред пред връстниците си. Въпроса при тези деца е накъде ще тръгнат - дали ще помогнат на планетата Земя да стане по-добро място или ще се възползват от това, че са над другите.

Още като малък разбрах, че аз определено не съм от първите, но реших, че няма нужда да правя водородни бомби от подръчни средства и тези неща дори не ме влекат. Затова реших, че ще бъда нещо повече от другите в по-малки мащаби.

Подигравах се на децата около мен, правех от малки шеги до някои наистина плашещи неща, но за щастие нито едно от децата нямаше умствения капацитет за да ги разбере и да се изплаши. А щом се появяваха родителите ми (или пък на нечие дете) изведнъж бях най-милото ангелче на света. Разбира се, в това няма нищо уникално. Правят го почти всички деца.

След като навлязох в пубертета нещата започнаха да се усложняват. С множество манипулации успявах да накарам родителите ми да се местят толкова редовно, че сигурно за петте си години в гимназията съм сменил над десет училища. И във всяко едно училище бях различен човек.

Бил съм най-обикновено хлапе, което само наблюдава. Бил съм абсолютен зубър. Всъщност, бях толкова предан на идеите си, че реално учех за да изкарвам напълно перфектни оценки - нещо, което предвид генетичните ми заложби, не беше особено трудно. Носех очила, бях се научил дори да заеквам. Като излязъл от холивудски филм стереотип. Също така в други училища съм бил най-готиният, бил съм марионетка на най-готиният (за съжаление той никога не разбра, че всъщност е моя марионетка), бил съм всичко, което ми е минавало през акъла.

Станах самостоятелен. Започнах да живея сам. Трябваше да си намеря работа, и както се досещате, съм сменил много такива. Работил съм по офиси, магазини, строежи. Навсякъде. Понякога губех нишката. Губех представа дали го правя, за да мога да разбера различните прослойки на обществото или просто ми харесваше възможността да градя съвсем нови животи, които съществуваха само в главите на хората. Никога не успях да си отговоря на този въпрос. Да, бях набрал повече знания от който и да било психолог на света, познавах повече хора от колкото някога съм си представял. Знаех какво може да оправи или развали деня на всеки един от тях. Но в крайна сметка е трудно да забравя, че всичко в този живот съм правил само и единствено за себе си. Което беше дори плашещо, понеже нямах никой. И то по свое собствено желание.

За няколко години бях в театъра. Наложи ми се да ползвам различно име. Просто защото бях прекалено добър, а знаех, че както и другите ми работни места, това няма да продължи дълго. Не защото те не биха ме искали, а защото не можех да стоя на едно място. Донякъде бърках. Задържах се там по-дълго от където и да било другаде, близо две години. Публиката ме обожаваше, колегите ми ми се кланяха. Но се наложи да напусна. Едно е да възприемеш, че си обществен работник, мияч на коли, учител или каквато и да било друга професия. Защото ти реално си това, без значение за седмица, месец или ден. Но когато започнах да се будя сутрин и да си мисля, че съм Хамлет, опреснителния душ беше нужен. Освен професиите, сменях и градовете.

Ставаше скучно и исках все повече и повече. Реших, че надземния свят вече не ми е толкова интересен. Захвърлих всичко и станах просяк. Но истински просяк. Не от тези, които просто играят, връщат се в апартамента си да спят, взимат си душ и мислят, че знаят за какво иде реч. Не, бях истински. Спал съм на места, каквито наистина няма нужда да описвам. Не бих искал да очерня описа на живота си с подобни картини. Ял съм наистина ужасяващи неща, но и съм срещал наистина истински хора. Всичките тези статии, които четете как еди-кой си просяк направил нещо невероятно добро - вероятно са истина. Стана ми гузно, че аз бях най-фалшивия човек сред може би най-истинските хора. Един ден просто изчезнах.

Женил съм се многократно. На нито една жена не съм позволил да разбере какво и защо правя. За тях бях просто неудачник, който сменя работите си постоянно. Не ги интересуваше това как един неудачник може да печели всяко интервю за работа, а и в крайна сметка повечето си тръгваха. Ако не си тръгваха, то тогава аз си тръгвах. Правехме тих развод и изчезвах. Понякога сменях не само градове, но и страни. Налагаше се. Разбира се, надявам се да не прецените, че е защото съм бягал от хората. Някъде към средата на живота ми спря да ми пука. Сменях страни, понеже ставаше наистина, наистина скучно.

Но след като стана дума за жените ми, имаше една, която пазя дълбоко в сърцето си. Не, не я пазя заради неугасващата любов. Тук няма да видите сантименталности. Пазя я, понеже тя беше моя шедьовър. Познавах я общо четири години, бяхме женени три от тях. Никога не ѝ казах дори една истина. Никога не разбра истинското ми име, никога не знаеше какво правя. За някои неща я лъжех, за други просто мълчах, така че тя започваше сама да си съчинява истории, бил съм роден еди-кога си, еди-къде си. Мисля, че започна да полудява от факта, че не знае нищо от мен и дълбоко в съзнанието си наистина започна да вярва в това, което говореше за мен. Стана ми наистина тъжно, затова с нея приключих по най-бързия възможен начин. Не исках това, което е стигнало до мен, да стига и до други хора. И сам знаех, че съм сбъркан на много дълбоко ниво.

Казвайки всичко това относно жените си, трябва да спомена, че никога не съм имал и никога няма да имам деца. Те никога няма да получат баща, а и настрани от този факт, наистина смятам, че на света не са му нужни хора като мен. Понякога наистина, наистина прекалявах.

Минавало ми е през главата, че единствената професия, която не съм упражнявал, вероятно е това да бъда президент на САЩ или друга огромна държава. Е, истината е, че просто не съм поискал. Но не се и съмнявам, че имам потенциала и възможността, просто това би ми отнело много време.

Време, което вместо това отиде за още професии и още прослойки в обществото. Бил съм полицай под прикритие, бил съм готвач в крайпътна закусвалня. Също така настрана от професиите си съм бил кого ли не. Бил съм Закари, Хауърд, Стефан, Енрике, Джон, Пиер...

Е, сега е време да сложа край на това писание. Няма да го подпиша с името си. Защо? Защото не го помня. Разболях се от алцхаймер. Загубих всяка възможна нишка в живота си. Някои дни се будя, напълно убеден, че съм изживял целия си живот в офис. Или пък в онази крайпътна закусвалня. За щастие съм безобиден, иначе бих бил първият в списъка на чакащите за усмирителни ризи. Не помня кога съм роден, нито къде се родих, не помня лицата на родителите си, как започна всичко... не помня нищо.

Сигурно се чудите как обаче човек, който не помни нищо, помни толкова много?

Съжалявам, не се стърпях. Май пак излъгах.