Събудих се така.

Събудих се така, сякаш вечно ще ме има.
Знаех, че се лъжа, че живот ли е, все изтича,
че и приказка да изживееш, край все ще се намери,
че някой ден ще си просто спомен и цветя по ривери.
Ще дойде ден, дали е тук наблизо или той далеч,
значение има ли, кому е нужно това да знае,
закъде е билета му, кога тръгва и от коя гара,
кой на гроб му ще танцува и кой за него ще ридае.
Ще те помнят те със добро, ще те помнят и със лошо,
живял си ти, дали благочестиво или пък пошло,
от всички по много на този свят ни има,
някои като пролетта са леки, други пък са люта зима.

Живеем, живеем, сякаш времето е наше,
сякаш у дома сме, а то наш гост е.
И чувам хора десетки, как казват "времето минава",
глупаци наричам ги, струва ми се не разбират,
че ние сме тези, които идват и си отиват,
от които само пепел и спомени остава,
а времето вечно тук е, нас преходните смее се и наблюдава.

Събудих се така, сякаш никога не ме е имало,
спомени събирам, време няма, има само минало.
Живот и аз живял съм, оставил съм и аз нещо някой да намери,
не е много, но дано и аз да съм за някой спомен и цветя по ривери.