Коледна история (след Коледа)

Беше изключително студено, макар заради алкохола в кръвта си, да не усещах особено студа. В това, разбира се, нямаше нищо странно – беше 3:30 сутринта и бяха минали само два дни от новата година. Прибирах се от караоке (и то от караоке, от което никога не си бях тръгвал в адекватно състояние) и честно казано, бях в много добро настроение. Бях влюбен, бях с най-близките си приятели, бях оптимистично настроен за бъдещето и така нататък. Но казано накратко – бях щастлив, а това не ми се случваше редовно. И все още не ми се. В крайна сметка, нито влюбването ми се оказа споделено, нито оптимизма ми рационален, но тогава все още не знаех това. Живеех в блажено незнание за бъдещето. И честно казано – ще ми се и сега да беше така.

Слизах по стълбите на подлеза на най-натоварената спирка на метрото в столицата. Тук принципно гъмжеше от хора, но нормално, в ранните часове на новия ден, когато все още всеки ден бе празник, долу имаше едва трима души. Аз бях четвъртият. Предположих, че всички ще останем в пълна тишина, но единият от тях ме спря. И понеже по Коледа ставам страшно добър човек, понеже бях в добро настроение и всичко ми се струваше розово (или снежнобяло), веднага извадих портмонето си, за да му дам пари.

- Не, не – прекъсна ме той още преди да съм го отворил – не искам пари.

Беше човек, който можеше да е и на четиридесет, можеше и да е на петдесет години. Бих заложил, че е по-скоро млад, но състарен. Изглеждаше – как да го кажа – по-изтупан, отколкото обичайните хора, които стояха на станцията на метрото, за да се топлят в 3:30 сутринта. Не изискано, но и не изглеждаше като просяк.

- Трябва ми само – обясни ми той бавно - ако можеш, момче, да ми пратиш един лев на телефона, за да се обадя.

Този номер с ваучера го бях забравил много отдавна, защото го правех, когато бях малък. Тогава всички бяхме на ваучери, пращахме съобщения за някоя глупава картинка и ги харчехме за нула време – от глупост. По някое време операторите вкараха услуга да можеш да си пращаш от телефон на сметка само със съобщение, следователно беше далеч по-лесно да издебнем родителите си и да свършим ново количество глупаво харчене на пари. Сега обаче нямах никаква идея как да пратя пари на телефона на човека, а на всичкото отгоре бях пиян и дори да съм знаел – загубена кауза.

- Чиче, забравил съм как, ще ме извиняваш – опитах се да му обясня аз. – На кого си тръгнал да звъниш по това време? Ще ти дам пари, утре да си вземеш…

- Не, не – прекъсна ме пак той. – Сега ми трябва. Да се обадя на жена ми. Излязох преди три дни, да обикалям, да търся някаква работа. Нищо не излезе, тя ме заключи. И сега съм тука. Искам само да ѝ се обадя.

Това бяха непонятни неща за мен. Да излезеш, да си търсиш работа, да те заключи жена ти. Мислех, че тия неща стават само по сълзливите романи или евтините романтични комедии. И разбира се, накрая свършваха добре. Само дето човекът пред мен хич не приличаше на Чаниг Тейтъм и разказа събран в тези няколко изречения въобще не звучеше нито романтично, нито вдъхновяващо. Беше просто тъжно.

- Ами дай, ще… - помислих за решение. Както винаги, когато бях пиян, първо започвах изреченията, после решавах къде ще стигна – ще ѝ се обадиш от моя телефон бе! Дай ѝ номера.

Продиктува ми го, но когато му дадох телефона, желанието му умря.

- Забрави, забрави, момче. Тя като ми чуе гласа, ще ми затвори на секундата. Ходи си вкъщи. Че е студено.

Беше прав. Наистина беше студено, а от стоенето на едно място, дори и алкохола в кръвта ми не можеше да ме спаси от това да усещам как крайниците ми малко по малко спират движение. Но пък бяха празници и нямаше как да оставя човека така.

- Абе махни го тоя студ, тука проблеми решаваме. Ти така ли се отказваш лесно? – попитах го, гневно, почти театрално (друг мой признак, че съм пиян – желание да мотивирам хората и да ги предизвиквам. В случая беше за добро, а и той се върза). – Дай аз ще говоря.

- Как ти ще говориш бе, чуваш ли се…

- Казвам ти бе човек, аз ще говоря. Ето набирам – и действително набрах – кажи само кой търся и за кого го търся.

Каза ми бързо две имена, чуха се множество свободни сигнали и на петото-шестото вдигна жена, която очевидно бях събудил. Бърза справка с имената обаче показа, че човекът не лъже и звъня на правилния номер.

-Да, извинявайте… ами той е тука… а, вие знаете… ама моля ви, студено е, елате да си го приберете… ох…

Да кажем, че разговора беше тежък, би било голямо подценяване. Жената започна да ми обяснява – „ти знаеш ли той какви ги върши, ти знаеш ли той…“

-Извинявайте, наистина не знам, а и наистина не ме интересува. Но са празници, госпожо, и никой не заслужава да е навън на студа.

Горе-долу това беше края на разговора. Човекът ми благодари неистово, че поне съм опитал, но аз далеч не бях приключил. Извадих си портмонето и видях, че в него има дванадесет лева. Сметнах набързо, по пиянски, извадих десетте лева и започнах да му се карам (още един признак…).

-Ей, глупак, ти знаеш ли колко малко хора имат щастието да има жена да ги изгони от тях? Защото аз даже и това нямам, кой да ме изгони от нас. А ти се отказваш, седиш тука и се надяваш на нещо. Взимай ги сега тия пари…

-Не…-

-Няма не – прекъснах го този път аз. – Взимай ги тия пари и отиваш, купуваш една кутия бонбони и един малък букет от пазара – ще ти стигнат, отиваш и чукаш на вратата, молиш се, ама се прибираш у вас. Чуваш ли?

-Да, аз…-

-Хайде да те няма тогава.

И човекът наистина тръгна. Тогава го приех като нещо нормално, но още на следващия ден оцених колко странна бе тази сцена. Останалите два лева ги дадох на другите двама, които бяха в подлеза, които бяха в абсолютен шок от сцената, разиграла се пред тях. Гледаха ме сякаш бях Господ, слязъл да ги навести за Коледа. Благодариха ми и ме поздравиха, а аз нямах идея за какво толкова ме поздравяват.

Това трябваше да е краят на историята, но не беше. Стори ми се интересна – не толкова странна, колкото интересна. Още тогава и реших да я споделя с момичето, в което бях влюбен по това време. Разбира се, тя не ми вдигна, защото бе вече четири сутринта. Но бях твърдо решен да ѝ я разкажа на другия ден, когато имахме среща.

Срещата се състоя на друго място от предвиденото – на една спирка на метрото разстояние от мястото, на което се беше разиграла снощната сцена. Опитах се да ѝ обясня хронологично и подредено какво се беше случило, но тя не приемаше много-много случката. Смяташе, че ме бяха измамили, макар аз сам да си бях дал парите и човекът да не ми искаше нищо повече от телефонен разговор. Вървяхме, търсейки някаква книга, когато – шок – пред нас се появи въпросният човек от снощи.

Щеше да ме подмине, но ме позна в последния момент.

- Ей, ти не си ли – видя, че се усмихнах и не довърши дори – а, ти си, ти си. Ей, да знаеш колко съм ти благодарен!

- Спокойно, чиче, кажи само, че е минало добре.

- Абе какво да ти кажа – жени… тропах, извинявах се, нищо уж… - направи тъжна гримаса, но после театрално се усмихна – пък си ме пусна. И пак ти благодаря!

Исках да го попитам още неща, но момичето ме чакаше (гледаше неразбиращо отстрани), обясних му и си тръгнах. Тя веднага видя, че се усмихвах като идиот и набързо свързва две и две.

- Абе, това не ми казвай, че беше…

- Това беше, да – казах аз. – Освен това, това беше и най-хубавият завършек на история, която досега ми се е случвала.

После пет минути и двамата си мълчахме, а аз продължих бавно да се влюбвам в нея, дори в самото ѝ мълчание.

Това не е края на света.

Падането на Айфеловата кула продължи повече от една минута. Която пък сама по себе си беше много по-дълга от обикновената минута, в която не наблюдаваш падането на един от най-големите световни символи.

Всъщност не съм сигурен, че по законите на физиката падането ѝ трябваше да бъде толкова дълго. Но може би законите на физиката не важаха за всичко и всички. Особено ми се струва, че не важат за подобни събития.

Никой не можеше да обясни и рационализира това, което се случва, но и на никого не се налагаше. Нещата се случват, без значение дали можем да ги приемем или не.

Литри сълзи бяха пролети от някои, други гледаха с апатия, а трети се радваха. Което в крайна сметка може би не бе така, както изглеждаше отстрани. Много хора се радваха просто защото виждаха пред очите си история. Те бяха част от нея и тя вече бе част от тях. Неразделна при това.

Циниците – като мен – бързо започнаха да измислят вицове, защото в крайна сметка, за хора като мен, голямата цел в живота е да можеш да си умреш от смях на погребение. Дори и на погребението на Айфеловата кула.

Трудната част бе тази, че хората трябваше да свикнат да живеят с нещо, което винаги са приемали за даденост, за символ, който винаги ще отразява ценностите и морала им (макар и не всички да разбираха точно по какъв начин). От една страна, парижани трябваше да живеят с факта, че когато погледнат през прозореца, вече нямаше да виждат една от най-известните конструкции в света. Всъщност, може би най. Не знам. Някой трябва да направи класация.

От друга страна, трябваше и да приемат, че новородените им бебета никога няма да имат спомен от Айфеловата кула. Че бяха загубили най-големия символ на страната си. Някои – на границата между рационализма и цинизма – си даваха сметка и за огромните икономически загуби от страна на туризма.

Навсякъде по света хората гледаха. И знаеха, че ден след ден, всички техни символи ще паднат. Немците знаеха, че Райхстага и Бранденбургската порта ще последват Берлинската стена, американците се струпаха, за да кажат последно сбогом на Статуята на свободата, българите влязоха за последен път в Александър Невски, италианците си направиха последни снимки с Наклонената кула в Пиза и така нататък.

Това го нямаше по новините – че символите ще паднат, имаше го чак след като бяха паднали. Но по необясним начин, всеки знаеше какво и кога следва. Нямаше страх. Малко тъга и много носталгия по нещо, което все още е пред теб, но скоро няма да е.

На двеста-триста метра от купчината желязо, някога наричана Айфелова кула, малък гражданин на Париж бе седнал, трепереше и гледаше празно със сълзи в очите. До него се приближи мъж в шлифер, който пушеше настойчиво и му заговори, без всъщност да гледа към него. Наоколо просто нямаше никой друг.

-Знам как изглежда, но – след което дръпна още веднъж дълбоко от цигарата си.

Кратка възхвала на живота

-Не, виж, просто не съм добре тези дни. Всичко ми се струва зле, хапчетата ме карат да се чувствам зле и като цяло не виждам изход…

-Ами пиши. Напиши нещо. Напиши разказ. Вкарай героите в твоята ситуация и виж те докъде ще стигнат.

-Да, да, знам… знам, но… там е проблема, че те в повечето случаи стигат до самоубийство.

Без значение с кого е проведен този разговор, той е истински. И малко ме плаши. Защото и аз съм бил там – не толкова, че да обмислям самоубийство, но да стоя у нас и да не виждам начало и край на лошите дни.

Дори тези дни са лоши, доста лоши – и не е от вятъра – но въпреки това, съм се научил поне до някаква степен, когато ми е зле, да не мисля за някакви крайни сценарии, а да мисля за всички неща, които мога да върша, дори когато ми е зле.

Затова нека кръстим това…:

ЖИВОТЪТ НАЙ-МАЛКОТО НЕ Е ТОЛКОВА ЛОШ
…или какво получаваме с базисния му пакет.

Този списък най-вероятно не важи за всички. Причини много – аз нямам толкова широк поглед над нещата, хората имат различни интереси, различни материални блага и т.н. Но е направен да е толкова широк, че всеки човек да се идентифицира с поне 80% от нещата. И започваме още с първото, което е много, много важно:

Вие четете този текст. Което значи, че вие можете да виждате, да четете и да осмисляте информация.

Това не е малко, но дори да кажем, че това в днешно време не е толкова забележително, ето нещо забележително, което не смятате, че е такова – щом четете този текст, вие имате интернет.

Дали на компютъра ви или на малката плочка в десния ви джоб, няма значение. Вие чрез тази малка плочка имате достъп до над 90% от познанията на човечеството. Да, вероятно предпочитате да гледате клипове на котки или неща със заглавие „БОМБА В ПИК“ (днес се замислих, покрай атентатите – какво по дяволите ще е заглавието в ПИК, ако наистина има бомба в ПИК? Нещо като БОМБА В ПИК!!!!!! БОМБА В ПИК!, примерно.), но се надявам поне веднъж на ден да осъзнавате, че имате достъп до всеки един знаменит албум, правен на този свят, всеки един знаменит филм, картина и документ.

Със съвсем базисния пакет живот, който е достъпен дори в България (която, световно погледнато, всъщност не е назад с материала и дори интернета ни е мега бърз), получавате всичко това и още много, като например:

Имате възможността да живеете в 21-ви век, което значи две неща. Вариант а) в който се оплаквате, че сте се родили сега, а не сте се родили в 50-те или 60-те, защото сте извън времето си или вариант б) в който оценявате, че живеете време, в което              всеки един от вас може да прочете „Майка нощ“ или „Да убиеш присмехулник“, или „Естествен роман“, или каквото и да било на Етгар Керет… БЕЗПЛАТНО (дори да не сте си платили интернета). Разбира се, това би била част от моя списък, а не от тази на всеки човек, но идеята е същата – живеете във време, в което всичко ви е достъпно.

Също нещо много важно – имате правото да се оплаквате от почти всичко на този свят и шансовете да ви гръмнат за това са се снижили драстично в последните 100 години.

Натам – това, което казах за книгите – същото и за музиката. Изисква се да влезете в един прост сайт с инициали YT, за да чуете почти всичко, струващо си на този свят. Казвам „почти“, защото Боб Дилън е евреин (не, наистина) и не дава да се качат оригиналите на Blood on the Tracks. Но дори и така, вие имате възможност да чуете нещо от концерт на Led Zeppelin през 1972, записвано с картоф от тип, който после е решил да го качи в YouTube. Оценявайте това. По дяволите.

Докато сме на музика – имате възможността да откривате гениите на времето си още преди то да ги е отсяло. А такива, повярвайте ми, има за всяко време. Тук също имате вариант а) в който си казвате „ох, ще ми се Кърт Кобейн да не си беше пръскал главата, за да мога да го видя“ (пак нямаше да го видите, ако това ви успокоява), има и вариант б) в който слушате Джо Бонамаса преди да е обявен за новия Гари Мур.

В повечето случаи получавате дори и ПРИЯТЕЛИ!, с който можете да пиете, пеете сръбско или ходите на опера. Или пък да сте пияни на опера и да пеете сръбско, за което също едва ли бихте съжалявали. Или пък да сте пияни на сръбска опера.

Имате достъп до Уикипедия, която е тясно свързана с 90-те процента от познанията на човечеството в джоба ви, но и друго важно нещо за нея – дава ви възможността от четенето за пингвини императори да стигнете до Третия райх, отново.

Да не подценяваме и възможността една седмица да правите лицеви опори, да се погледнете в огледалото и да си кажете „АЗ СЪМ МАШИНА“. Сериозно – ако бях бездомник, поне щях да бъда стрийт културист.

И за последно две неща – не защото ми свършват идеите, а защото тези списъци все пак ще си останат нещо доста лично – първо, имате възможността да обичате някой, те да ви обичат обратно, а в някои случаи дори става по едно и също време.

И второ, имате възможността да живеете, която милиони сперматозоиди до вас не са имали. Клиширано е, но е вярно. Отгоре на всичко, с днешната медицина, сигурно ще ударите поне 80.

Така че най-малкото, което мога да ви кажа е – не убивайте героите в разказите си, има и други пътища. Пратете ги да четат книги.