Падането на
Айфеловата кула продължи повече от една минута. Която пък сама по себе си беше
много по-дълга от обикновената минута, в която не наблюдаваш падането на един
от най-големите световни символи.
Всъщност не съм сигурен, че по законите на физиката падането ѝ трябваше да бъде толкова дълго. Но може би законите на физиката не важаха за всичко и всички. Особено ми се струва, че не важат за подобни събития.
Никой не можеше да обясни и рационализира това, което се случва, но и на никого не се налагаше. Нещата се случват, без значение дали можем да ги приемем или не.
Литри сълзи бяха пролети от някои, други гледаха с апатия, а трети се радваха. Което в крайна сметка може би не бе така, както изглеждаше отстрани. Много хора се радваха просто защото виждаха пред очите си история. Те бяха част от нея и тя вече бе част от тях. Неразделна при това.
Циниците – като мен – бързо започнаха да измислят вицове, защото в крайна сметка, за хора като мен, голямата цел в живота е да можеш да си умреш от смях на погребение. Дори и на погребението на Айфеловата кула.
Трудната част бе тази, че хората трябваше да свикнат да живеят с нещо, което винаги са приемали за даденост, за символ, който винаги ще отразява ценностите и морала им (макар и не всички да разбираха точно по какъв начин). От една страна, парижани трябваше да живеят с факта, че когато погледнат през прозореца, вече нямаше да виждат една от най-известните конструкции в света. Всъщност, може би най. Не знам. Някой трябва да направи класация.
От друга страна, трябваше и да приемат, че новородените им бебета никога няма да имат спомен от Айфеловата кула. Че бяха загубили най-големия символ на страната си. Някои – на границата между рационализма и цинизма – си даваха сметка и за огромните икономически загуби от страна на туризма.
Навсякъде по света хората гледаха. И знаеха, че ден след ден, всички техни символи ще паднат. Немците знаеха, че Райхстага и Бранденбургската порта ще последват Берлинската стена, американците се струпаха, за да кажат последно сбогом на Статуята на свободата, българите влязоха за последен път в Александър Невски, италианците си направиха последни снимки с Наклонената кула в Пиза и така нататък.
Това го нямаше по новините – че символите ще паднат, имаше го чак след като бяха паднали. Но по необясним начин, всеки знаеше какво и кога следва. Нямаше страх. Малко тъга и много носталгия по нещо, което все още е пред теб, но скоро няма да е.
На двеста-триста метра от купчината желязо, някога наричана Айфелова кула, малък гражданин на Париж бе седнал, трепереше и гледаше празно със сълзи в очите. До него се приближи мъж в шлифер, който пушеше настойчиво и му заговори, без всъщност да гледа към него. Наоколо просто нямаше никой друг.
-Знам как изглежда, но – след което дръпна още веднъж дълбоко от цигарата си.
Всъщност не съм сигурен, че по законите на физиката падането ѝ трябваше да бъде толкова дълго. Но може би законите на физиката не важаха за всичко и всички. Особено ми се струва, че не важат за подобни събития.
Никой не можеше да обясни и рационализира това, което се случва, но и на никого не се налагаше. Нещата се случват, без значение дали можем да ги приемем или не.
Литри сълзи бяха пролети от някои, други гледаха с апатия, а трети се радваха. Което в крайна сметка може би не бе така, както изглеждаше отстрани. Много хора се радваха просто защото виждаха пред очите си история. Те бяха част от нея и тя вече бе част от тях. Неразделна при това.
Циниците – като мен – бързо започнаха да измислят вицове, защото в крайна сметка, за хора като мен, голямата цел в живота е да можеш да си умреш от смях на погребение. Дори и на погребението на Айфеловата кула.
Трудната част бе тази, че хората трябваше да свикнат да живеят с нещо, което винаги са приемали за даденост, за символ, който винаги ще отразява ценностите и морала им (макар и не всички да разбираха точно по какъв начин). От една страна, парижани трябваше да живеят с факта, че когато погледнат през прозореца, вече нямаше да виждат една от най-известните конструкции в света. Всъщност, може би най. Не знам. Някой трябва да направи класация.
От друга страна, трябваше и да приемат, че новородените им бебета никога няма да имат спомен от Айфеловата кула. Че бяха загубили най-големия символ на страната си. Някои – на границата между рационализма и цинизма – си даваха сметка и за огромните икономически загуби от страна на туризма.
Навсякъде по света хората гледаха. И знаеха, че ден след ден, всички техни символи ще паднат. Немците знаеха, че Райхстага и Бранденбургската порта ще последват Берлинската стена, американците се струпаха, за да кажат последно сбогом на Статуята на свободата, българите влязоха за последен път в Александър Невски, италианците си направиха последни снимки с Наклонената кула в Пиза и така нататък.
Това го нямаше по новините – че символите ще паднат, имаше го чак след като бяха паднали. Но по необясним начин, всеки знаеше какво и кога следва. Нямаше страх. Малко тъга и много носталгия по нещо, което все още е пред теб, но скоро няма да е.
На двеста-триста метра от купчината желязо, някога наричана Айфелова кула, малък гражданин на Париж бе седнал, трепереше и гледаше празно със сълзи в очите. До него се приближи мъж в шлифер, който пушеше настойчиво и му заговори, без всъщност да гледа към него. Наоколо просто нямаше никой друг.
-Знам как изглежда, но – след което дръпна още веднъж дълбоко от цигарата си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар