Дори не помня кога осъзнах, че не мога да плача, но е факт.
Мога да разделя живота си на два периода - някъде до около 11-годишна възраст, плачех за всичко. Предимно се дължеше на факта, че брат ми е с три години по-голям от мен и когато аз още бях в самото си детство, той буйстваше в първите години на пубертета си.
И плачех. Плачех много. Всъщност, вероятно съм плакал всекидневно за някакви огромни периоди от време, защото ми се е забило в съзнанието как веднъж брат ми каза "я, днес не си плакал". След което се разплаках, защото ми се подиграваше.
По това време се чудех как по дяволите някога връзката с брат ми ще се оправи. Сега не се чудя, защото имам неразбиваема връзка с брат си.
Може би в онези години съм изплакал колкото за цял живот. Друго обяснение нямам. Не съм коравосърдечен човек (поне не толкова), пък и никога не съм се опитвал да сдържам сълзите си - напротив, гледам да ги насърчавам, но все не става.
Ако сте били на футболен мач, сигурно поне веднъж сте чули при някое единоборство "без фаул, без фаул". Та така ми викаше и майка ми като малък - "без плач, без плач". Едва ли е знаела, че ще я послушам за цял живот.
Сещам се в живот си само за три пъти, след онези единадесет години, в които съм плакал.
Първият път беше когато почина баба ми, но тогава откровено се насилих да плача. И повярвайте ми, въобще не е защото баба ми не ми липсваше и това не беше огромен удар по мен - просто нещо ми имаше и не можех. Не разбирам как ставаше - всички около мен се скъсваха да плачат, а аз изглеждах като най-жестокото 11-годишно момче, съществувало някога. И се накарах някак си да заплача. Стана, но не знаех защо в такъв момент трябваше да се карам - вътрешно бях опустошен, външно само очите ми бяха пусти.
Вторият път беше когато не бях постигнал някаква си там цел. Глупаво пестене на толкова ценен ресурс.
Третият път, последният, който помня, беше когато бях на 17. Седях си у нас и исках да се накарам да заплача, защото ми беше тежко, но нямах никакъв отдушник. Четох любимата си статия - "Накрая всичко ще бъде наред", слушах 'Hallelujah' на Джеф Бъкли, слушах 'In a little while' на U2, но просто не ставаше. Накрая сестра ми ме заговори и аз заплаках леко, но трябваше да излизам, пък ме срещна баща ми на входа, пък ме попита какво ми е, пък трябваше да избягам и за вечеря да обяснявам... та накрая стигнах до нея, и някак си пред нея се разпаднах така, както пред никой друг, за което вечно ще съм ѝ благодарен и заради което вечно ще съм ѝ длъжен, защото в крайна сметка никой друг не успя и не е успял да направи това - да ме накара да заплача истински и искрено, а на мен толкова ми се щеше, за мен толкова много значеше.
И така. Толкова за цял живот.
Мен и сега ми се плаче, честно казано. И то много. Но няма как. Не мога да се накарам, най-тънжните песни на света да си пусна, няма да могат да накарат от очите ми да се търкулне сълза. А те иначе сълзите ми са подмолни същества. Стоят там, насълзяват ми се очите, но не падат. Само като ги подбутна с ръка. А нея я няма, да ме прегърне и да ме накара да се чувствам едно такова, каквото съм го забравил...
Нея я няма вече. Скоро и мен няма да ме има, свършва всичко, нали. Но се надявам поне като си отида, някой да поплаче за мен така, както аз цял живот не съм могъл да поплача за него, за нея и за всички останали.
И така. Без плач, без плач, живота продължава, без плач, без плач.
Мога да разделя живота си на два периода - някъде до около 11-годишна възраст, плачех за всичко. Предимно се дължеше на факта, че брат ми е с три години по-голям от мен и когато аз още бях в самото си детство, той буйстваше в първите години на пубертета си.
И плачех. Плачех много. Всъщност, вероятно съм плакал всекидневно за някакви огромни периоди от време, защото ми се е забило в съзнанието как веднъж брат ми каза "я, днес не си плакал". След което се разплаках, защото ми се подиграваше.
По това време се чудех как по дяволите някога връзката с брат ми ще се оправи. Сега не се чудя, защото имам неразбиваема връзка с брат си.
Може би в онези години съм изплакал колкото за цял живот. Друго обяснение нямам. Не съм коравосърдечен човек (поне не толкова), пък и никога не съм се опитвал да сдържам сълзите си - напротив, гледам да ги насърчавам, но все не става.
Ако сте били на футболен мач, сигурно поне веднъж сте чули при някое единоборство "без фаул, без фаул". Та така ми викаше и майка ми като малък - "без плач, без плач". Едва ли е знаела, че ще я послушам за цял живот.
Сещам се в живот си само за три пъти, след онези единадесет години, в които съм плакал.
Първият път беше когато почина баба ми, но тогава откровено се насилих да плача. И повярвайте ми, въобще не е защото баба ми не ми липсваше и това не беше огромен удар по мен - просто нещо ми имаше и не можех. Не разбирам как ставаше - всички около мен се скъсваха да плачат, а аз изглеждах като най-жестокото 11-годишно момче, съществувало някога. И се накарах някак си да заплача. Стана, но не знаех защо в такъв момент трябваше да се карам - вътрешно бях опустошен, външно само очите ми бяха пусти.
Вторият път беше когато не бях постигнал някаква си там цел. Глупаво пестене на толкова ценен ресурс.
Третият път, последният, който помня, беше когато бях на 17. Седях си у нас и исках да се накарам да заплача, защото ми беше тежко, но нямах никакъв отдушник. Четох любимата си статия - "Накрая всичко ще бъде наред", слушах 'Hallelujah' на Джеф Бъкли, слушах 'In a little while' на U2, но просто не ставаше. Накрая сестра ми ме заговори и аз заплаках леко, но трябваше да излизам, пък ме срещна баща ми на входа, пък ме попита какво ми е, пък трябваше да избягам и за вечеря да обяснявам... та накрая стигнах до нея, и някак си пред нея се разпаднах така, както пред никой друг, за което вечно ще съм ѝ благодарен и заради което вечно ще съм ѝ длъжен, защото в крайна сметка никой друг не успя и не е успял да направи това - да ме накара да заплача истински и искрено, а на мен толкова ми се щеше, за мен толкова много значеше.
И така. Толкова за цял живот.
Мен и сега ми се плаче, честно казано. И то много. Но няма как. Не мога да се накарам, най-тънжните песни на света да си пусна, няма да могат да накарат от очите ми да се търкулне сълза. А те иначе сълзите ми са подмолни същества. Стоят там, насълзяват ми се очите, но не падат. Само като ги подбутна с ръка. А нея я няма, да ме прегърне и да ме накара да се чувствам едно такова, каквото съм го забравил...
Нея я няма вече. Скоро и мен няма да ме има, свършва всичко, нали. Но се надявам поне като си отида, някой да поплаче за мен така, както аз цял живот не съм могъл да поплача за него, за нея и за всички останали.
И така. Без плач, без плач, живота продължава, без плач, без плач.
