Работата ми е да
съм Божи човек. Поне такъв се водя – свещеник. Това е малко странна професия,
най-малкото, но при мен освен странна, е и парадоксална.
Вижте, убеден съм, че има нещо над нас. Не нещо, а Нещо, такова, което ни е създало, такова, каквото ние не можем да разберем. Но не мога да давам имена на това Нещо. Накратко, аз съм агностик, но работя и служа в католическа църква.
Най-вероятно, ако някога има божествен съд, аз ще ида в това, което хората наричат Ад. Защото истината е една – аз станах свещеник, за да събирам истории.
Цинично е, грозно е, но е истина – а това е важно за мен – исках да чуя историите на другите. Исках да чуя това, което няма да чуеш по телевизията, няма да чуеш от съседите си, исках слушането на тези истории да помага на хората, да ги кара да се чувстват по-добре.
Нека ви кажа нещо – хората са странни. Има такива, които идват и се изповядват, че не са върнали миксера на съседа си, че са имали грешна мисъл по преминаващо младо момиче и такива… Да, харесвам факта, че на тези хора им олеква. Но честно? Това са пълни глупости. Дали има или няма бог не мога да ви кажа със сигурност – но искрено вярвам, че има или няма, той не би трябвало да се занимава с такива неща. Все пак затова има служители като мен, нали?
Има я, разбира се, и другата крайност – такива, които убиват кучето на съседа си, защото не им харесвало как лае то. Друг пък беше опитал да убие майката на бившата си жена, защото смятал, че заради нея тя го зарязала. По дяволите, това е частта, която не харесвам. Тези хора си тръгват спокойни и в мир със себе си толкова, колкото онези с миксерите и чувстващите се виновни, че са погледнали дупето на някоя 20-годишна девойка.
Чувал съм дори историята за един, който насякъл баща си, после отишъл на църква и се почувствал добре – един български поет го беше описал.
Но най-разтърсващата история, която съм чувал дойде един следобед. Това е от онези истории, които щом чух, веднага забелязах всичко около себе си. И запомних всичко около себе си. Беше четвъртък, нямаше никого другиго освен изповядващият се. Беше средна температура – около 22 градуса, нито прекалено топло, нито прекалено студено. Все още не бях измел, а църквата имаше нужда от това. Бях закусвал купен сандвич от студения щанд на супермаркета, после се прибрах, почетох малко книга и заспах. Всичко това помня само заради историята. Ето ви история:
Гласът беше дълбок, леко стържещ. В основата си беше енергичен, но върху него се беше натрупала умора – леко дереше. Говореше на дълги изречения и когато ги приключеше, се задъхваше леко. Дългите изречения бяха абсолютно плътни, но след това имаше лек размисъл, леко заекване, леко ъ-кане.
-Прости ми Отче, съгреших. Направих грешки. Трябваше да намеря начин да се противопоставя, трябваше да намеря начин да не отивам на война. Трябваше да си измисля оправдание, да избягам, да им кажа, че съм хомосексуален – те се страхуват повече от хомосексуалните, отколкото от това да убиват деца – трябваше да предотвратя това. Но тогава не знаех.
Сега знам. Между тогава и сега седи моят личен ад. Аз вярвам, Отче, вярвам в Господа, вярвам в Ада и Рая, знам че ще ида в Ада, но и знам, че този Ад няма да е по-различен от това, което живея сега. Зная, Отче, че това, което си представяме за Ада едва ли е така, просто се надявам в Ада да не чувам вече детски писъци.
Те ме пратиха там. Накараха ме да се бия за мира, но сега вече не разбирам кое е мир и кое война. Не разбирам как се очаква от мен да включа телевизора, да гледам всички тези политически предавания, новините, да гледам как всички говорят за мир, разбирателство, общество и такива неща, когато пращат хора като мен на хиляди километри, за да убиват други хора.
Бях там, бях в нищото, бях в чужди страни, в чужди градове. Видях много неща, но не за всички от тях имам сили да говоря.
Помня само един епизод – помня го ясно, а не ми се ще. Ще ми се просто да ме издирваха в момента, без да си спомням защо.
Бях там, в Източна Европа, в един конфликт, в който добри и лоши нямаше – имаше просто народи, които се мразеха, които бяха свалили оковите, които ги държаха – държаха ги заедно – и сега просто искаха да се избият. Искаха по-широки граници, искаха другите народи да ги няма. Ние просто бяхме там. Биехме се, стреляхме на посоки, добро и лошо се сливаше в една хомогенна смес, която не можех да нарека ‘средно положение‘ в никакъв случай. Изпълнявахме заповеди – това бе оправданието. Бе оправданието на всички, дори моето в някои случаи.
Бе моето оправдание, Отче, тогава, когато диваците затвориха в импровизирани клетки жени и деца, без уж да са решили какво ще правят с тях. Скоро махнаха жените – познайте защо. Останаха само децата, семето на онези, които те мразят, смисълът на животите на много от тях.
И ги избиха. Всичките. Стояхме и мълчахме – това бяха наредбите. Метнаха ги в масов гроб, до ден-днешен някои от тях са неидентифицирани. Намериха масовия гроб, някаква медия изнамери и видео-материал. Ние вече си бяхме тръгнали, може би някой бе осъзнал какво е станало, какво сме позволили, какво се бе случило пред очите ни. Изнесохме се от района, но се появи онзи видео-материал.
Виждате ли, за онези, това беше празник. Те приемаха избиването на деца за победа, за нещо наложително и нещо положително. Затова го заснеха.
На този видео-материал се виждам аз. И още няколко души, които бяха с мен, настрана от тези от Изтока. Няма генерали, няма полковници, няма никой, който дава наставления – само пионките, които стояхме и гледахме как тези деца биват избивани.
Сега ме търсят, Отче, търсят мен, а и аз бих се търсил. Те ме търсят, защото не съм направил нищо, казват, че съм военен престъпник, казват, че с останалите на материала сме избягали от отряда си и сме били част от това. Те не могат да поемат отговорността за това. И има защо – защото там беше ада, а и защото те са страхливци. Те ме търсят, защото казват, че нищо не съм направил, а и аз бих се търсил по същата причина, настрана от лъжите.
Прости ми Отче, съгреших, но не пред тях, не пред Бога и дори не пред онези деца, защото тяхната смърт беше решена от хора, които ако бях направил нещо, просто щяха да решат и моята. Съгреших пред себе си, защото сега повече от всичко ми се ще да бях направил нещо, само за да умра преди да чуя и един детски писък.
Прости ми Отче, съгреших.
Вижте, убеден съм, че има нещо над нас. Не нещо, а Нещо, такова, което ни е създало, такова, каквото ние не можем да разберем. Но не мога да давам имена на това Нещо. Накратко, аз съм агностик, но работя и служа в католическа църква.
Най-вероятно, ако някога има божествен съд, аз ще ида в това, което хората наричат Ад. Защото истината е една – аз станах свещеник, за да събирам истории.
Цинично е, грозно е, но е истина – а това е важно за мен – исках да чуя историите на другите. Исках да чуя това, което няма да чуеш по телевизията, няма да чуеш от съседите си, исках слушането на тези истории да помага на хората, да ги кара да се чувстват по-добре.
Нека ви кажа нещо – хората са странни. Има такива, които идват и се изповядват, че не са върнали миксера на съседа си, че са имали грешна мисъл по преминаващо младо момиче и такива… Да, харесвам факта, че на тези хора им олеква. Но честно? Това са пълни глупости. Дали има или няма бог не мога да ви кажа със сигурност – но искрено вярвам, че има или няма, той не би трябвало да се занимава с такива неща. Все пак затова има служители като мен, нали?
Има я, разбира се, и другата крайност – такива, които убиват кучето на съседа си, защото не им харесвало как лае то. Друг пък беше опитал да убие майката на бившата си жена, защото смятал, че заради нея тя го зарязала. По дяволите, това е частта, която не харесвам. Тези хора си тръгват спокойни и в мир със себе си толкова, колкото онези с миксерите и чувстващите се виновни, че са погледнали дупето на някоя 20-годишна девойка.
Чувал съм дори историята за един, който насякъл баща си, после отишъл на църква и се почувствал добре – един български поет го беше описал.
Но най-разтърсващата история, която съм чувал дойде един следобед. Това е от онези истории, които щом чух, веднага забелязах всичко около себе си. И запомних всичко около себе си. Беше четвъртък, нямаше никого другиго освен изповядващият се. Беше средна температура – около 22 градуса, нито прекалено топло, нито прекалено студено. Все още не бях измел, а църквата имаше нужда от това. Бях закусвал купен сандвич от студения щанд на супермаркета, после се прибрах, почетох малко книга и заспах. Всичко това помня само заради историята. Ето ви история:
Гласът беше дълбок, леко стържещ. В основата си беше енергичен, но върху него се беше натрупала умора – леко дереше. Говореше на дълги изречения и когато ги приключеше, се задъхваше леко. Дългите изречения бяха абсолютно плътни, но след това имаше лек размисъл, леко заекване, леко ъ-кане.
-Прости ми Отче, съгреших. Направих грешки. Трябваше да намеря начин да се противопоставя, трябваше да намеря начин да не отивам на война. Трябваше да си измисля оправдание, да избягам, да им кажа, че съм хомосексуален – те се страхуват повече от хомосексуалните, отколкото от това да убиват деца – трябваше да предотвратя това. Но тогава не знаех.
Сега знам. Между тогава и сега седи моят личен ад. Аз вярвам, Отче, вярвам в Господа, вярвам в Ада и Рая, знам че ще ида в Ада, но и знам, че този Ад няма да е по-различен от това, което живея сега. Зная, Отче, че това, което си представяме за Ада едва ли е така, просто се надявам в Ада да не чувам вече детски писъци.
Те ме пратиха там. Накараха ме да се бия за мира, но сега вече не разбирам кое е мир и кое война. Не разбирам как се очаква от мен да включа телевизора, да гледам всички тези политически предавания, новините, да гледам как всички говорят за мир, разбирателство, общество и такива неща, когато пращат хора като мен на хиляди километри, за да убиват други хора.
Бях там, бях в нищото, бях в чужди страни, в чужди градове. Видях много неща, но не за всички от тях имам сили да говоря.
Помня само един епизод – помня го ясно, а не ми се ще. Ще ми се просто да ме издирваха в момента, без да си спомням защо.
Бях там, в Източна Европа, в един конфликт, в който добри и лоши нямаше – имаше просто народи, които се мразеха, които бяха свалили оковите, които ги държаха – държаха ги заедно – и сега просто искаха да се избият. Искаха по-широки граници, искаха другите народи да ги няма. Ние просто бяхме там. Биехме се, стреляхме на посоки, добро и лошо се сливаше в една хомогенна смес, която не можех да нарека ‘средно положение‘ в никакъв случай. Изпълнявахме заповеди – това бе оправданието. Бе оправданието на всички, дори моето в някои случаи.
Бе моето оправдание, Отче, тогава, когато диваците затвориха в импровизирани клетки жени и деца, без уж да са решили какво ще правят с тях. Скоро махнаха жените – познайте защо. Останаха само децата, семето на онези, които те мразят, смисълът на животите на много от тях.
И ги избиха. Всичките. Стояхме и мълчахме – това бяха наредбите. Метнаха ги в масов гроб, до ден-днешен някои от тях са неидентифицирани. Намериха масовия гроб, някаква медия изнамери и видео-материал. Ние вече си бяхме тръгнали, може би някой бе осъзнал какво е станало, какво сме позволили, какво се бе случило пред очите ни. Изнесохме се от района, но се появи онзи видео-материал.
Виждате ли, за онези, това беше празник. Те приемаха избиването на деца за победа, за нещо наложително и нещо положително. Затова го заснеха.
На този видео-материал се виждам аз. И още няколко души, които бяха с мен, настрана от тези от Изтока. Няма генерали, няма полковници, няма никой, който дава наставления – само пионките, които стояхме и гледахме как тези деца биват избивани.
Сега ме търсят, Отче, търсят мен, а и аз бих се търсил. Те ме търсят, защото не съм направил нищо, казват, че съм военен престъпник, казват, че с останалите на материала сме избягали от отряда си и сме били част от това. Те не могат да поемат отговорността за това. И има защо – защото там беше ада, а и защото те са страхливци. Те ме търсят, защото казват, че нищо не съм направил, а и аз бих се търсил по същата причина, настрана от лъжите.
Прости ми Отче, съгреших, но не пред тях, не пред Бога и дори не пред онези деца, защото тяхната смърт беше решена от хора, които ако бях направил нещо, просто щяха да решат и моята. Съгреших пред себе си, защото сега повече от всичко ми се ще да бях направил нещо, само за да умра преди да чуя и един детски писък.
Прости ми Отче, съгреших.
