Ето ви история:
Аз съм журналист. Принципно работата ми е да ходя, да се срещам с хора и после да пиша на лаптопа си какво са ми казали тези хора. Предимно в преразказана форма, с цитати. Да, но от време на време бивам репортер. Просто ми казват – ти отиваш там и там, виждаш това и това, пишеш какво си видял.
Всичко това е съвсем наред. Проблемите идват само, ако някой ми каже какво точно съм видял. Това го мразя и за щастие вече мога да си позволя да не го допускам, да игнорирам това и да пиша точно това, което съм видял.
Добре, хубаво, това не беше история. Това беше доста беден пролог. Ето ви история:
Пратиха ме на изток. Няма да казвам къде. Гадно място. Като журналист аз по цял ден почти пиша за проблемите в моята държава, но да кажем, че ако бях журналист в тази държава, щях да имам далеч повече работа. Която нямаше да свърша, защото щеше да ме е страх да не ме убият.
Изтокът е във война. Той винаги е – няма други същества на земята, които по-силно да потвърждават думите на Томас Хобс, че обичайното състояние на човека е войната. Чисто и просто – и те чисто и просто си се избиват, без да мигнат.
Аз също не мигам. Не се впечатлявам. Тези хора не ценят животите си, така че понеже съм гостенин в родината им, и аз няма да ценя животите им. Не, няма да убия нещо (освен няколко хлебарки в хотела), но и буквално ще се разхождам, наблюдавам, говоря с някои хора и няма да направя нищо, ако видя как някой бива убит.
После ще пратя и един фотограф за няколко снимки, понеже хората в „цивилизованите страни“, както се наричаме, много обичат да гледат как другите се избиват.
Ето кратък списък на нещата, които видях:
-Огън.
-Срутващи се сгради.
-Голи деца, тичащи в нищото, поради пепел в очите им.
-Огън.
-Хора, пиещи кафето си с автомат в ръка.
-Хора, не пиещи кафето си – но пак с автомат в ръка.
-Горящи сгради (огън; бъдещи срутващи се сгради)
-Майки с отдавна мъртва психика. Едните крещят и търсят децата си, другите просто се оглеждат за тях, сякаш са в някой парк. А са в абсолютното нищо (прочетете горните тирета, за да си съставите какъвто пожелаете фон).
-Огън.
Фотографът мина. Взе страхотни снимки – признавам му. Ще получи някоя награда за тях – я на „Нешънъл Джиографик“, я някоя корица на „Тайм“. Обяснява ми, как въобще не му пука – както и на мен – но по-късно ще обяснява пред съответните списания, че е ходил три месеца на психолог заради белезите в съзнанието си.
Както и да е – утре заминаваме.
Както и да е – в самолета сме.
Говорим си с фотографът пак, обсъждаме какво видяхме. Той иска корица на „Тайм“. Аз трябвало да искам „Пулицър“.
Не искам „Пулицър“. Искам чаша вода.
Поне по това си приличаме с хората от Изтока – и аз, и те искаме просто чаша вода.
Аз съм журналист. Принципно работата ми е да ходя, да се срещам с хора и после да пиша на лаптопа си какво са ми казали тези хора. Предимно в преразказана форма, с цитати. Да, но от време на време бивам репортер. Просто ми казват – ти отиваш там и там, виждаш това и това, пишеш какво си видял.
Всичко това е съвсем наред. Проблемите идват само, ако някой ми каже какво точно съм видял. Това го мразя и за щастие вече мога да си позволя да не го допускам, да игнорирам това и да пиша точно това, което съм видял.
Добре, хубаво, това не беше история. Това беше доста беден пролог. Ето ви история:
Пратиха ме на изток. Няма да казвам къде. Гадно място. Като журналист аз по цял ден почти пиша за проблемите в моята държава, но да кажем, че ако бях журналист в тази държава, щях да имам далеч повече работа. Която нямаше да свърша, защото щеше да ме е страх да не ме убият.
Изтокът е във война. Той винаги е – няма други същества на земята, които по-силно да потвърждават думите на Томас Хобс, че обичайното състояние на човека е войната. Чисто и просто – и те чисто и просто си се избиват, без да мигнат.
Аз също не мигам. Не се впечатлявам. Тези хора не ценят животите си, така че понеже съм гостенин в родината им, и аз няма да ценя животите им. Не, няма да убия нещо (освен няколко хлебарки в хотела), но и буквално ще се разхождам, наблюдавам, говоря с някои хора и няма да направя нищо, ако видя как някой бива убит.
После ще пратя и един фотограф за няколко снимки, понеже хората в „цивилизованите страни“, както се наричаме, много обичат да гледат как другите се избиват.
Ето кратък списък на нещата, които видях:
-Огън.
-Срутващи се сгради.
-Голи деца, тичащи в нищото, поради пепел в очите им.
-Огън.
-Хора, пиещи кафето си с автомат в ръка.
-Хора, не пиещи кафето си – но пак с автомат в ръка.
-Горящи сгради (огън; бъдещи срутващи се сгради)
-Майки с отдавна мъртва психика. Едните крещят и търсят децата си, другите просто се оглеждат за тях, сякаш са в някой парк. А са в абсолютното нищо (прочетете горните тирета, за да си съставите какъвто пожелаете фон).
-Огън.
Фотографът мина. Взе страхотни снимки – признавам му. Ще получи някоя награда за тях – я на „Нешънъл Джиографик“, я някоя корица на „Тайм“. Обяснява ми, как въобще не му пука – както и на мен – но по-късно ще обяснява пред съответните списания, че е ходил три месеца на психолог заради белезите в съзнанието си.
Както и да е – утре заминаваме.
Както и да е – в самолета сме.
Говорим си с фотографът пак, обсъждаме какво видяхме. Той иска корица на „Тайм“. Аз трябвало да искам „Пулицър“.
Не искам „Пулицър“. Искам чаша вода.
Поне по това си приличаме с хората от Изтока – и аз, и те искаме просто чаша вода.
Няма коментари:
Публикуване на коментар