Аз съществувам.

Тази история бе родена от изстрел в тъмното, породен от своя страна заради отчаяние и търсена на сензация и пари – заради което тя просто нямаше право да бъде такава история, която да си заслужава да бъде разказана. Но в крайна сметка, няма значение от какво и къде са родени, добрите истории трябва да бъдат приемани просто като добри истории, които си заслужава да бъдат разказани.

Сега е трудно да си представиш, че преди години имаше такива дни – всъщност дори месеци – но не винаги е имало масови бежански вълни, не винаги е имало ежедневни терористични атентати, не винаги е имало опасност от нарушаване на целостта на Съюза и такива неща – още по-малко, почти никога тези неща не са се случвали в рамките на една календарна година.

Така че е имало и доста по-лоши дни за журналисти и репортери. Без значение, че работех в сравнително реномирана медия, един ден шефът ми просто дойде при мен и ми каза нещо от типа на „няма материал за следващия брой, измисли нещо“.

Какво по дяволите се очакваше да измисля? Целия свят бе в абсолютен застой. Времето бе спряло – никой не се оплакваше и никой не се хвалеше, политиците бяха в почивка, дори от спортния отдел започнаха да пишат репортажи от шахматни турнири. Всичко бе спряло и гледайки го от днешна дата, може би се дължи на това, че малко след това светът щеше да се завърти със скорост, по-висока от обичайната.

Така че помислих за нещо нестандартно – като например усещат ли забавянето на света тези, които никога не са се интересували какво се случва по света. Или иначе казано – бездомните. Разбира се, това можеше да се окаже просто загуба на време, но каквото – такова. Ако беше загуба, щях в последния момент да напиша някакъв съмнителен материал от типа на „Гьобелс променил музикалните творби от 432 херца на 440 херца – как нацистите убиха хармонията в природата“ (онзи ден в книжарницата видях, че някой реално е написал роман по тази чутовна глупост).

Проблемът с бездомните е само един – да ги намериш. И не говоря за „всекидневните“ бездомни, а за „професионалните“ такива – не тези, които по цял ден се скитат, а тези, които са намерили някоя изоставена сграда и излизат само за да намерят храна. Отне ми няколко часа въртене с колата (след като осъзнах, че в центъра на града това няма да се случи, се прехвърлих в крайните квартали), но в крайна сметка най-накрая намерих.

Сетих се, че не съм измислил реални въпроси, които да им задам, затова просто излязох от колата и пъхнах в джобчето на ризата си вече включения диктофон, след което учтиво помолих хората дали мога да си поговоря малко с тях.

Те бяха хора, които знаеха какво е да бъдеш отхвърлен, така че лесно се съгласиха да поговоря с тях. Повечето нямаха какво толкова да кажат и разговорите не вървяха. Нямаше да стане материал, ако не бях срещнал него.

Той беше на близо 60-годишна възраст (по лично моя преценка, но лесно можеше и да е на 40-45), нямаше почти никакви отличителни белези във външния си вид, беше облечен по абсолютно тривиален начин с мръсна, но здрава тениска, в контраст със сравнително чистите му, но скъсани стари дънки – които вероятно не бяха негови.

Да споменем нещо за сградата – тя всъщност бе ново строителство, една от онези сгради, които се издигат в надеждите за модернизиране на жилищните квартали, след което никога не намират купувачи или наематели и с течение на времето прозорците биват счупени, малките келеши започват да пият и да се бодат там и т.н. Красиви истории, но тази сграда поне се ползваше сравнително по предназначение – никъде не видях спринцовки или подобни неща. Е, разбира се, че беше пълно с празни бутилки от бира и малки патрончета долнопробна водка, но това можете да го намерите лесно и във всяко средностатистическо студентско общежитие.

В „поделението“ на този човек (щях да напиша ‘дядо‘, но все повече се съмнявам) беше доста чисто – нямаше паднала мазилка, имаше всъщност само един стар матрак, на който лежеше и един албум, който стоеше до него. Приближих се и след размяна на обичайните глупави и конфузни любезности, го попитах какво има в албума.

-Това е семейството ми – поне така ми казаха. Аз не помня много от живота си, преживял съм катастрофа, спомени нямам. Това тук била майка ми, това тук – баща ми, това – сестра ми. Майка ми и баща ми отдавна са били мъртви когато съм катастрофирал, сестра ми избягала навремето в чужбина и никой не знаел къде е. Всъщност, това, което е тъжно, е, че може би аз съм знаел и може да съм последния в тази държава, дето да знае това.

Позамисли се нещо, поспря за малко разказа си, помоли ме за вода (носех в едно малко шишенце) – дадох му я, изпи я на един дъх и продължи.

-Но така. Така се разви живота, че се събудих, без да помня нищо. Знаех как съм се бил казвал – все още го ползвам това име – знаех как изглеждали роднините ми, но явно приятели съм нямал, работа съм имал, но вече не можех да я върша, а и да можех, да се запознавам с колегите и шефа си наново… абе, накратко, нямах работа, нямах семейство, нямах приятели. И всичко това, само защото нямах спомени.

Нова пауза.

-И го държа тоя албум. Не защото значи нещо за мен, ами защото тия хора знам, че са съществували. Има ги, ето тука, черно на бяло, тия хора са съществували. Мен ме няма на снимката, не съм се бил родил ли, аз ли съм снимал, никой не знае. Та аз по цял ден стоя тука и се чудя дали съществувам. Виждам се само в огледала, витрини, такива работи, ама после изчезвам и никъде не оставам. Няма кой да ме снима, няма кой да питам дали съществувам.

Историята бе най-малко необичайна, но по-необичайно бе да срещнеш подобни философски разсъждения на такова място. Продължихме нещо да си говорим, а аз си извадих телефона и правейки се, че гледам някакво съобщение, го снимах, разбира се без да му кажа.

След няколко дни се върнах – с неговите разсъждения, черно на бяло, с голямо заглавие и всичките глупости, но най-важното – с негова снимка, черно на бяло, всичките отпечатани на вестник, в който е сигурно, че поне стотина души биха прочели материал за философските възгледи и страховете на един бездомник.

Той го взе, прочете го, огледа го добре. Ухили се, после му помръкна усмивката, после пак се ухили, насълзиха му се очите и накрая дали в шепот, дали защото се беше задавил в емоциите си, леко чух нещо, което не беше адресирано към мен:

-Аз съществувам. Аз… съществувам.

Септември е спасение

Септември е вече от почти три часа. Въздухът все още е влажен като августовския, липите не са променили своето ухание, но нещо е различно от тези три часа насам. Стоя на терасата и си мисля какъв ли е смисълът от цялата тази красота, ако нямаш с кого да я споделиш, но се утешавам, че много хора има с кого да я споделят и проблемът си е изцяло мой, а не вселенска криза.

Септември не е по-различен от останалите месеци, но и той, също както май месец, е обречен на това да бъде гледан като една прелюдия. Скоро листата ще паднат, скоро слънцето ще угасне, а дните вече от отдавна стават все по-къси и по-къси, само че септември ще е този, който финално ще позволи на гилотината да падне, позволявайки на всичко да потъне в мрак.

Звучи толкова драматично, толкова изпълнено с меланхолия, че е трудно за вярване, че това се случва всяка година.

Но ето едно утешение за всички – хората, които се обичат, няма да спрат да се обичат, защото е септември. Морето няма да спре да се бунтува, само защото е септември – напротив, дори ще си вземе заслужена почивка. Липите няма да се обидят на деветия месец, че ще им отнеме листата, а кестените отново ще изпълнят улиците.

Децата отново ще тръгнат на училище, майките и бащите отново ще се вълнуват от първокласника си, отново ще има такива, които прекрачват гимназията за пръв път, отново ще има момчета, които да ги заглеждат и преценяват още в средата на септември и ще има поредната вълна от ученици, които ще се молят в края на учебната година да не се падне „Септември“. Това е успокояващо.

Това е успокояващо, но това не е история. Ето ви история:

Видях я за пръв път преди 11 години в денят, разделящ септември на две. Бях облечен комично – тогава не го мислех, но сега съм убеден, че родителите обличат седемгодишните си деца с официални дрехи само за да им се подиграват след години. Аз бях унил, макар от вътре да бях изпълнен с интерес какво е това нещо ‘училище‘ и защо всички толкова се оплакват от нея.

Тя от своя страна беше красива, дотолкова, доколкото можеше да бъде едно седемгодишно момиче. Разбира се, в моите представи тя беше вече пораснала жена, като и двамата бяхме попаднали в земя на гиганти. Ще ми се да ви кажа, че помня как е била облечена тогава, но не мога, и това е нещото, което най-много ме плаши от годините. Боже, ами ако не мога да я позная отново?

Единадесет години са много време и за това време успях да сменя осем училища, съответно и толкова места за живеене.

И ето, идва последната ми година в училище, която ще посрещна в девето училище. В училище, в което се намира и тя. Не мога да кажа, че всеки един ден от тези единадесет години съм мислил за нея, но мога да кажа, че всеки път, когато съм си помислял за нея, съм прекарвал дни и нощи в мисли какво ли е станало с нея, с разтуптяно сърце.

Сега ще разбера.

Септември е спасение, а моето спасение е тя.