Септември е вече
от почти три часа. Въздухът все още е влажен като августовския, липите не са
променили своето ухание, но нещо е различно от тези три часа насам. Стоя на
терасата и си мисля какъв ли е смисълът от цялата тази красота, ако нямаш с
кого да я споделиш, но се утешавам, че много хора има с кого да я споделят и
проблемът си е изцяло мой, а не вселенска криза.
Септември не е по-различен от останалите месеци, но и той, също както май месец, е обречен на това да бъде гледан като една прелюдия. Скоро листата ще паднат, скоро слънцето ще угасне, а дните вече от отдавна стават все по-къси и по-къси, само че септември ще е този, който финално ще позволи на гилотината да падне, позволявайки на всичко да потъне в мрак.
Звучи толкова драматично, толкова изпълнено с меланхолия, че е трудно за вярване, че това се случва всяка година.
Но ето едно утешение за всички – хората, които се обичат, няма да спрат да се обичат, защото е септември. Морето няма да спре да се бунтува, само защото е септември – напротив, дори ще си вземе заслужена почивка. Липите няма да се обидят на деветия месец, че ще им отнеме листата, а кестените отново ще изпълнят улиците.
Децата отново ще тръгнат на училище, майките и бащите отново ще се вълнуват от първокласника си, отново ще има такива, които прекрачват гимназията за пръв път, отново ще има момчета, които да ги заглеждат и преценяват още в средата на септември и ще има поредната вълна от ученици, които ще се молят в края на учебната година да не се падне „Септември“. Това е успокояващо.
Това е успокояващо, но това не е история. Ето ви история:
Видях я за пръв път преди 11 години в денят, разделящ септември на две. Бях облечен комично – тогава не го мислех, но сега съм убеден, че родителите обличат седемгодишните си деца с официални дрехи само за да им се подиграват след години. Аз бях унил, макар от вътре да бях изпълнен с интерес какво е това нещо ‘училище‘ и защо всички толкова се оплакват от нея.
Тя от своя страна беше красива, дотолкова, доколкото можеше да бъде едно седемгодишно момиче. Разбира се, в моите представи тя беше вече пораснала жена, като и двамата бяхме попаднали в земя на гиганти. Ще ми се да ви кажа, че помня как е била облечена тогава, но не мога, и това е нещото, което най-много ме плаши от годините. Боже, ами ако не мога да я позная отново?
Единадесет години са много време и за това време успях да сменя осем училища, съответно и толкова места за живеене.
И ето, идва последната ми година в училище, която ще посрещна в девето училище. В училище, в което се намира и тя. Не мога да кажа, че всеки един ден от тези единадесет години съм мислил за нея, но мога да кажа, че всеки път, когато съм си помислял за нея, съм прекарвал дни и нощи в мисли какво ли е станало с нея, с разтуптяно сърце.
Сега ще разбера.
Септември е спасение, а моето спасение е тя.
Септември не е по-различен от останалите месеци, но и той, също както май месец, е обречен на това да бъде гледан като една прелюдия. Скоро листата ще паднат, скоро слънцето ще угасне, а дните вече от отдавна стават все по-къси и по-къси, само че септември ще е този, който финално ще позволи на гилотината да падне, позволявайки на всичко да потъне в мрак.
Звучи толкова драматично, толкова изпълнено с меланхолия, че е трудно за вярване, че това се случва всяка година.
Но ето едно утешение за всички – хората, които се обичат, няма да спрат да се обичат, защото е септември. Морето няма да спре да се бунтува, само защото е септември – напротив, дори ще си вземе заслужена почивка. Липите няма да се обидят на деветия месец, че ще им отнеме листата, а кестените отново ще изпълнят улиците.
Децата отново ще тръгнат на училище, майките и бащите отново ще се вълнуват от първокласника си, отново ще има такива, които прекрачват гимназията за пръв път, отново ще има момчета, които да ги заглеждат и преценяват още в средата на септември и ще има поредната вълна от ученици, които ще се молят в края на учебната година да не се падне „Септември“. Това е успокояващо.
Това е успокояващо, но това не е история. Ето ви история:
Видях я за пръв път преди 11 години в денят, разделящ септември на две. Бях облечен комично – тогава не го мислех, но сега съм убеден, че родителите обличат седемгодишните си деца с официални дрехи само за да им се подиграват след години. Аз бях унил, макар от вътре да бях изпълнен с интерес какво е това нещо ‘училище‘ и защо всички толкова се оплакват от нея.
Тя от своя страна беше красива, дотолкова, доколкото можеше да бъде едно седемгодишно момиче. Разбира се, в моите представи тя беше вече пораснала жена, като и двамата бяхме попаднали в земя на гиганти. Ще ми се да ви кажа, че помня как е била облечена тогава, но не мога, и това е нещото, което най-много ме плаши от годините. Боже, ами ако не мога да я позная отново?
Единадесет години са много време и за това време успях да сменя осем училища, съответно и толкова места за живеене.
И ето, идва последната ми година в училище, която ще посрещна в девето училище. В училище, в което се намира и тя. Не мога да кажа, че всеки един ден от тези единадесет години съм мислил за нея, но мога да кажа, че всеки път, когато съм си помислял за нея, съм прекарвал дни и нощи в мисли какво ли е станало с нея, с разтуптяно сърце.
Сега ще разбера.
Септември е спасение, а моето спасение е тя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар