Кратка възхвала на живота

-Не, виж, просто не съм добре тези дни. Всичко ми се струва зле, хапчетата ме карат да се чувствам зле и като цяло не виждам изход…

-Ами пиши. Напиши нещо. Напиши разказ. Вкарай героите в твоята ситуация и виж те докъде ще стигнат.

-Да, да, знам… знам, но… там е проблема, че те в повечето случаи стигат до самоубийство.

Без значение с кого е проведен този разговор, той е истински. И малко ме плаши. Защото и аз съм бил там – не толкова, че да обмислям самоубийство, но да стоя у нас и да не виждам начало и край на лошите дни.

Дори тези дни са лоши, доста лоши – и не е от вятъра – но въпреки това, съм се научил поне до някаква степен, когато ми е зле, да не мисля за някакви крайни сценарии, а да мисля за всички неща, които мога да върша, дори когато ми е зле.

Затова нека кръстим това…:

ЖИВОТЪТ НАЙ-МАЛКОТО НЕ Е ТОЛКОВА ЛОШ
…или какво получаваме с базисния му пакет.

Този списък най-вероятно не важи за всички. Причини много – аз нямам толкова широк поглед над нещата, хората имат различни интереси, различни материални блага и т.н. Но е направен да е толкова широк, че всеки човек да се идентифицира с поне 80% от нещата. И започваме още с първото, което е много, много важно:

Вие четете този текст. Което значи, че вие можете да виждате, да четете и да осмисляте информация.

Това не е малко, но дори да кажем, че това в днешно време не е толкова забележително, ето нещо забележително, което не смятате, че е такова – щом четете този текст, вие имате интернет.

Дали на компютъра ви или на малката плочка в десния ви джоб, няма значение. Вие чрез тази малка плочка имате достъп до над 90% от познанията на човечеството. Да, вероятно предпочитате да гледате клипове на котки или неща със заглавие „БОМБА В ПИК“ (днес се замислих, покрай атентатите – какво по дяволите ще е заглавието в ПИК, ако наистина има бомба в ПИК? Нещо като БОМБА В ПИК!!!!!! БОМБА В ПИК!, примерно.), но се надявам поне веднъж на ден да осъзнавате, че имате достъп до всеки един знаменит албум, правен на този свят, всеки един знаменит филм, картина и документ.

Със съвсем базисния пакет живот, който е достъпен дори в България (която, световно погледнато, всъщност не е назад с материала и дори интернета ни е мега бърз), получавате всичко това и още много, като например:

Имате възможността да живеете в 21-ви век, което значи две неща. Вариант а) в който се оплаквате, че сте се родили сега, а не сте се родили в 50-те или 60-те, защото сте извън времето си или вариант б) в който оценявате, че живеете време, в което              всеки един от вас може да прочете „Майка нощ“ или „Да убиеш присмехулник“, или „Естествен роман“, или каквото и да било на Етгар Керет… БЕЗПЛАТНО (дори да не сте си платили интернета). Разбира се, това би била част от моя списък, а не от тази на всеки човек, но идеята е същата – живеете във време, в което всичко ви е достъпно.

Също нещо много важно – имате правото да се оплаквате от почти всичко на този свят и шансовете да ви гръмнат за това са се снижили драстично в последните 100 години.

Натам – това, което казах за книгите – същото и за музиката. Изисква се да влезете в един прост сайт с инициали YT, за да чуете почти всичко, струващо си на този свят. Казвам „почти“, защото Боб Дилън е евреин (не, наистина) и не дава да се качат оригиналите на Blood on the Tracks. Но дори и така, вие имате възможност да чуете нещо от концерт на Led Zeppelin през 1972, записвано с картоф от тип, който после е решил да го качи в YouTube. Оценявайте това. По дяволите.

Докато сме на музика – имате възможността да откривате гениите на времето си още преди то да ги е отсяло. А такива, повярвайте ми, има за всяко време. Тук също имате вариант а) в който си казвате „ох, ще ми се Кърт Кобейн да не си беше пръскал главата, за да мога да го видя“ (пак нямаше да го видите, ако това ви успокоява), има и вариант б) в който слушате Джо Бонамаса преди да е обявен за новия Гари Мур.

В повечето случаи получавате дори и ПРИЯТЕЛИ!, с който можете да пиете, пеете сръбско или ходите на опера. Или пък да сте пияни на опера и да пеете сръбско, за което също едва ли бихте съжалявали. Или пък да сте пияни на сръбска опера.

Имате достъп до Уикипедия, която е тясно свързана с 90-те процента от познанията на човечеството в джоба ви, но и друго важно нещо за нея – дава ви възможността от четенето за пингвини императори да стигнете до Третия райх, отново.

Да не подценяваме и възможността една седмица да правите лицеви опори, да се погледнете в огледалото и да си кажете „АЗ СЪМ МАШИНА“. Сериозно – ако бях бездомник, поне щях да бъда стрийт културист.

И за последно две неща – не защото ми свършват идеите, а защото тези списъци все пак ще си останат нещо доста лично – първо, имате възможността да обичате някой, те да ви обичат обратно, а в някои случаи дори става по едно и също време.

И второ, имате възможността да живеете, която милиони сперматозоиди до вас не са имали. Клиширано е, но е вярно. Отгоре на всичко, с днешната медицина, сигурно ще ударите поне 80.

Така че най-малкото, което мога да ви кажа е – не убивайте героите в разказите си, има и други пътища. Пратете ги да четат книги.

Усмивки от старите ленти

Не знам кога във времето някой е решил, че увековечаването на един кадър от историята е добра идея. Знам само, че не е било скоро. Не знам и дали някой преди 19. век реално си е представял, че наистина ще можем да запечатваме моментни изображения вовеки веков.

Все пак, едно е да гледаш драсканици в пещера или изображение на твой роднина, направено от маслени бои и през погледа на друг човек, съвсем друго е да гледаш бившата си жена, мъртвите ти родители или нещо подобно. Струва ми се прекалено тежко и не смятам, че чието хрумване е било фотоапарата, си е давал сметка за негативните страни.

Аз лично никога не съм се справял добре със снимките. Първо, като техен собственик или автор, исках само да ги правя, целият процес по ваденето им не ми беше по вкуса. Ако все пак пък ги извадех – редовно ги губех. Като участник в тях също рядко ме биваше. Като дете или не съм бил сладък, или не съм излизал сладък на снимки, в по-пораснала възраст толкова исках да променя това, че се престаравах и пак не беше добър резултата, а в днешно време ме снимат предимно когато алкохолът в кръвта ми определено не е на нула, но аз и без това отдавна се смятам за загубена кауза.

А и честно казано, в модерната ера, в която се намираме, аз вече ненавиждам снимките. И ще си призная – ненавиждам ги, защото съм загубеняк (в тази сфера). Ненавиждам ги от много време – малко след като спряха да се появяват по хартиени носители и започнаха да се появяват в мрежата.

Както и да е, историята е друга.

Защо хората се усмихват по снимките? Защото са щастливи? Сигурен съм, че има и такива, сигурен съм, че и не са малко, но все пак – не, определено не. Не всички.

Все още помня онзи ден – бяхме се карали, ама карали здравата. От стабилното каране, не някакъв ежедневен скандал. Не помня за какво, но и няма значение. Както и да е, тръгнах си, тя също си тръгна, беше есен и бях бесен. Тя също – ако не това, беше тъжна, или пък и двете.

Използвах далечното разстояние до вкъщи, за да се успокоя. Най-накрая стигнах, след около два часа, и какво да видя? Ето я нея, в социалната мрежа, сложила нова снимка. И усмихната до уши. Бях се успокоил, но щом видях това – отново се разгневих. След това пак ми мина. Казах си „ами може би и тя се е успокоила, може би всичко е наред“. Нали разходките сред природата вървят за нещо като натурално спа?

Да, но не. Обадих ѝ се и тя беше в същото това лошо настроение, в което я бях оставил. И се разгневих на трета степен. Натам не помня – сигурно съм затворил телефона или сме се карали още. Наистина не знам, защото за мен историята приключва там, където хвана първата лъжа. Натам са глупости.

Та трябваше това някак да го асимилирам – как е по-важно да си усмихнат на някаква умряла снимка, за да те „харесат“ повече хора, отколкото да оставиш емоциите си на свобода. Всъщност представено в главата ми, как тя е намусена и се усмихва само за части от секундата, за да я погълне обектива, е колкото забавно, толкова и плашещо.

Има и позитивна част де – след това се научих и да виждам истински щастливите хора по снимки, в които усмивки няма. Това ми беше по-лесно за асимилиране.

Отговорът на не-толкова-мистериозната мистерия получих, когато поговорих с Втората си половина – и е може би най-доброто обяснение, до което ще стигна в този живот – „Хората се усмихват по снимки, само за да се залъгват, че тогава са били щастливи“. От тогава гледам скептично на усмивките от старите ленти.