Усмивки от старите ленти

Не знам кога във времето някой е решил, че увековечаването на един кадър от историята е добра идея. Знам само, че не е било скоро. Не знам и дали някой преди 19. век реално си е представял, че наистина ще можем да запечатваме моментни изображения вовеки веков.

Все пак, едно е да гледаш драсканици в пещера или изображение на твой роднина, направено от маслени бои и през погледа на друг човек, съвсем друго е да гледаш бившата си жена, мъртвите ти родители или нещо подобно. Струва ми се прекалено тежко и не смятам, че чието хрумване е било фотоапарата, си е давал сметка за негативните страни.

Аз лично никога не съм се справял добре със снимките. Първо, като техен собственик или автор, исках само да ги правя, целият процес по ваденето им не ми беше по вкуса. Ако все пак пък ги извадех – редовно ги губех. Като участник в тях също рядко ме биваше. Като дете или не съм бил сладък, или не съм излизал сладък на снимки, в по-пораснала възраст толкова исках да променя това, че се престаравах и пак не беше добър резултата, а в днешно време ме снимат предимно когато алкохолът в кръвта ми определено не е на нула, но аз и без това отдавна се смятам за загубена кауза.

А и честно казано, в модерната ера, в която се намираме, аз вече ненавиждам снимките. И ще си призная – ненавиждам ги, защото съм загубеняк (в тази сфера). Ненавиждам ги от много време – малко след като спряха да се появяват по хартиени носители и започнаха да се появяват в мрежата.

Както и да е, историята е друга.

Защо хората се усмихват по снимките? Защото са щастливи? Сигурен съм, че има и такива, сигурен съм, че и не са малко, но все пак – не, определено не. Не всички.

Все още помня онзи ден – бяхме се карали, ама карали здравата. От стабилното каране, не някакъв ежедневен скандал. Не помня за какво, но и няма значение. Както и да е, тръгнах си, тя също си тръгна, беше есен и бях бесен. Тя също – ако не това, беше тъжна, или пък и двете.

Използвах далечното разстояние до вкъщи, за да се успокоя. Най-накрая стигнах, след около два часа, и какво да видя? Ето я нея, в социалната мрежа, сложила нова снимка. И усмихната до уши. Бях се успокоил, но щом видях това – отново се разгневих. След това пак ми мина. Казах си „ами може би и тя се е успокоила, може би всичко е наред“. Нали разходките сред природата вървят за нещо като натурално спа?

Да, но не. Обадих ѝ се и тя беше в същото това лошо настроение, в което я бях оставил. И се разгневих на трета степен. Натам не помня – сигурно съм затворил телефона или сме се карали още. Наистина не знам, защото за мен историята приключва там, където хвана първата лъжа. Натам са глупости.

Та трябваше това някак да го асимилирам – как е по-важно да си усмихнат на някаква умряла снимка, за да те „харесат“ повече хора, отколкото да оставиш емоциите си на свобода. Всъщност представено в главата ми, как тя е намусена и се усмихва само за части от секундата, за да я погълне обектива, е колкото забавно, толкова и плашещо.

Има и позитивна част де – след това се научих и да виждам истински щастливите хора по снимки, в които усмивки няма. Това ми беше по-лесно за асимилиране.

Отговорът на не-толкова-мистериозната мистерия получих, когато поговорих с Втората си половина – и е може би най-доброто обяснение, до което ще стигна в този живот – „Хората се усмихват по снимки, само за да се залъгват, че тогава са били щастливи“. От тогава гледам скептично на усмивките от старите ленти.