Беше изключително
студено, макар заради алкохола в кръвта си, да не усещах особено студа. В това,
разбира се, нямаше нищо странно – беше 3:30 сутринта и бяха минали само два дни
от новата година. Прибирах се от караоке (и то от караоке, от което никога не
си бях тръгвал в адекватно състояние) и честно казано, бях в много добро
настроение. Бях влюбен, бях с най-близките си приятели, бях оптимистично
настроен за бъдещето и така нататък. Но казано накратко – бях щастлив, а това
не ми се случваше редовно. И все още не ми се. В крайна сметка, нито влюбването
ми се оказа споделено, нито оптимизма ми рационален, но тогава все още не знаех
това. Живеех в блажено незнание за бъдещето. И честно казано – ще ми се и сега
да беше така.
Слизах по стълбите на подлеза на най-натоварената спирка на метрото в столицата. Тук принципно гъмжеше от хора, но нормално, в ранните часове на новия ден, когато все още всеки ден бе празник, долу имаше едва трима души. Аз бях четвъртият. Предположих, че всички ще останем в пълна тишина, но единият от тях ме спря. И понеже по Коледа ставам страшно добър човек, понеже бях в добро настроение и всичко ми се струваше розово (или снежнобяло), веднага извадих портмонето си, за да му дам пари.
- Не, не – прекъсна ме той още преди да съм го отворил – не искам пари.
Беше човек, който можеше да е и на четиридесет, можеше и да е на петдесет години. Бих заложил, че е по-скоро млад, но състарен. Изглеждаше – как да го кажа – по-изтупан, отколкото обичайните хора, които стояха на станцията на метрото, за да се топлят в 3:30 сутринта. Не изискано, но и не изглеждаше като просяк.
- Трябва ми само – обясни ми той бавно - ако можеш, момче, да ми пратиш един лев на телефона, за да се обадя.
Този номер с ваучера го бях забравил много отдавна, защото го правех, когато бях малък. Тогава всички бяхме на ваучери, пращахме съобщения за някоя глупава картинка и ги харчехме за нула време – от глупост. По някое време операторите вкараха услуга да можеш да си пращаш от телефон на сметка само със съобщение, следователно беше далеч по-лесно да издебнем родителите си и да свършим ново количество глупаво харчене на пари. Сега обаче нямах никаква идея как да пратя пари на телефона на човека, а на всичкото отгоре бях пиян и дори да съм знаел – загубена кауза.
- Чиче, забравил съм как, ще ме извиняваш – опитах се да му обясня аз. – На кого си тръгнал да звъниш по това време? Ще ти дам пари, утре да си вземеш…
- Не, не – прекъсна ме пак той. – Сега ми трябва. Да се обадя на жена ми. Излязох преди три дни, да обикалям, да търся някаква работа. Нищо не излезе, тя ме заключи. И сега съм тука. Искам само да ѝ се обадя.
Това бяха непонятни неща за мен. Да излезеш, да си търсиш работа, да те заключи жена ти. Мислех, че тия неща стават само по сълзливите романи или евтините романтични комедии. И разбира се, накрая свършваха добре. Само дето човекът пред мен хич не приличаше на Чаниг Тейтъм и разказа събран в тези няколко изречения въобще не звучеше нито романтично, нито вдъхновяващо. Беше просто тъжно.
- Ами дай, ще… - помислих за решение. Както винаги, когато бях пиян, първо започвах изреченията, после решавах къде ще стигна – ще ѝ се обадиш от моя телефон бе! Дай ѝ номера.
Продиктува ми го, но когато му дадох телефона, желанието му умря.
- Забрави, забрави, момче. Тя като ми чуе гласа, ще ми затвори на секундата. Ходи си вкъщи. Че е студено.
Беше прав. Наистина беше студено, а от стоенето на едно място, дори и алкохола в кръвта ми не можеше да ме спаси от това да усещам как крайниците ми малко по малко спират движение. Но пък бяха празници и нямаше как да оставя човека така.
- Абе махни го тоя студ, тука проблеми решаваме. Ти така ли се отказваш лесно? – попитах го, гневно, почти театрално (друг мой признак, че съм пиян – желание да мотивирам хората и да ги предизвиквам. В случая беше за добро, а и той се върза). – Дай аз ще говоря.
- Как ти ще говориш бе, чуваш ли се…
- Казвам ти бе човек, аз ще говоря. Ето набирам – и действително набрах – кажи само кой търся и за кого го търся.
Каза ми бързо две имена, чуха се множество свободни сигнали и на петото-шестото вдигна жена, която очевидно бях събудил. Бърза справка с имената обаче показа, че човекът не лъже и звъня на правилния номер.
-Да, извинявайте… ами той е тука… а, вие знаете… ама моля ви, студено е, елате да си го приберете… ох…
Да кажем, че разговора беше тежък, би било голямо подценяване. Жената започна да ми обяснява – „ти знаеш ли той какви ги върши, ти знаеш ли той…“
-Извинявайте, наистина не знам, а и наистина не ме интересува. Но са празници, госпожо, и никой не заслужава да е навън на студа.
Горе-долу това беше края на разговора. Човекът ми благодари неистово, че поне съм опитал, но аз далеч не бях приключил. Извадих си портмонето и видях, че в него има дванадесет лева. Сметнах набързо, по пиянски, извадих десетте лева и започнах да му се карам (още един признак…).
-Ей, глупак, ти знаеш ли колко малко хора имат щастието да има жена да ги изгони от тях? Защото аз даже и това нямам, кой да ме изгони от нас. А ти се отказваш, седиш тука и се надяваш на нещо. Взимай ги сега тия пари…
-Не…-
-Няма не – прекъснах го този път аз. – Взимай ги тия пари и отиваш, купуваш една кутия бонбони и един малък букет от пазара – ще ти стигнат, отиваш и чукаш на вратата, молиш се, ама се прибираш у вас. Чуваш ли?
-Да, аз…-
-Хайде да те няма тогава.
И човекът наистина тръгна. Тогава го приех като нещо нормално, но още на следващия ден оцених колко странна бе тази сцена. Останалите два лева ги дадох на другите двама, които бяха в подлеза, които бяха в абсолютен шок от сцената, разиграла се пред тях. Гледаха ме сякаш бях Господ, слязъл да ги навести за Коледа. Благодариха ми и ме поздравиха, а аз нямах идея за какво толкова ме поздравяват.
Това трябваше да е краят на историята, но не беше. Стори ми се интересна – не толкова странна, колкото интересна. Още тогава и реших да я споделя с момичето, в което бях влюбен по това време. Разбира се, тя не ми вдигна, защото бе вече четири сутринта. Но бях твърдо решен да ѝ я разкажа на другия ден, когато имахме среща.
Срещата се състоя на друго място от предвиденото – на една спирка на метрото разстояние от мястото, на което се беше разиграла снощната сцена. Опитах се да ѝ обясня хронологично и подредено какво се беше случило, но тя не приемаше много-много случката. Смяташе, че ме бяха измамили, макар аз сам да си бях дал парите и човекът да не ми искаше нищо повече от телефонен разговор. Вървяхме, търсейки някаква книга, когато – шок – пред нас се появи въпросният човек от снощи.
Щеше да ме подмине, но ме позна в последния момент.
- Ей, ти не си ли – видя, че се усмихнах и не довърши дори – а, ти си, ти си. Ей, да знаеш колко съм ти благодарен!
- Спокойно, чиче, кажи само, че е минало добре.
- Абе какво да ти кажа – жени… тропах, извинявах се, нищо уж… - направи тъжна гримаса, но после театрално се усмихна – пък си ме пусна. И пак ти благодаря!
Исках да го попитам още неща, но момичето ме чакаше (гледаше неразбиращо отстрани), обясних му и си тръгнах. Тя веднага видя, че се усмихвах като идиот и набързо свързва две и две.
- Абе, това не ми казвай, че беше…
- Това беше, да – казах аз. – Освен това, това беше и най-хубавият завършек на история, която досега ми се е случвала.
После пет минути и двамата си мълчахме, а аз продължих бавно да се влюбвам в нея, дори в самото ѝ мълчание.
Слизах по стълбите на подлеза на най-натоварената спирка на метрото в столицата. Тук принципно гъмжеше от хора, но нормално, в ранните часове на новия ден, когато все още всеки ден бе празник, долу имаше едва трима души. Аз бях четвъртият. Предположих, че всички ще останем в пълна тишина, но единият от тях ме спря. И понеже по Коледа ставам страшно добър човек, понеже бях в добро настроение и всичко ми се струваше розово (или снежнобяло), веднага извадих портмонето си, за да му дам пари.
- Не, не – прекъсна ме той още преди да съм го отворил – не искам пари.
Беше човек, който можеше да е и на четиридесет, можеше и да е на петдесет години. Бих заложил, че е по-скоро млад, но състарен. Изглеждаше – как да го кажа – по-изтупан, отколкото обичайните хора, които стояха на станцията на метрото, за да се топлят в 3:30 сутринта. Не изискано, но и не изглеждаше като просяк.
- Трябва ми само – обясни ми той бавно - ако можеш, момче, да ми пратиш един лев на телефона, за да се обадя.
Този номер с ваучера го бях забравил много отдавна, защото го правех, когато бях малък. Тогава всички бяхме на ваучери, пращахме съобщения за някоя глупава картинка и ги харчехме за нула време – от глупост. По някое време операторите вкараха услуга да можеш да си пращаш от телефон на сметка само със съобщение, следователно беше далеч по-лесно да издебнем родителите си и да свършим ново количество глупаво харчене на пари. Сега обаче нямах никаква идея как да пратя пари на телефона на човека, а на всичкото отгоре бях пиян и дори да съм знаел – загубена кауза.
- Чиче, забравил съм как, ще ме извиняваш – опитах се да му обясня аз. – На кого си тръгнал да звъниш по това време? Ще ти дам пари, утре да си вземеш…
- Не, не – прекъсна ме пак той. – Сега ми трябва. Да се обадя на жена ми. Излязох преди три дни, да обикалям, да търся някаква работа. Нищо не излезе, тя ме заключи. И сега съм тука. Искам само да ѝ се обадя.
Това бяха непонятни неща за мен. Да излезеш, да си търсиш работа, да те заключи жена ти. Мислех, че тия неща стават само по сълзливите романи или евтините романтични комедии. И разбира се, накрая свършваха добре. Само дето човекът пред мен хич не приличаше на Чаниг Тейтъм и разказа събран в тези няколко изречения въобще не звучеше нито романтично, нито вдъхновяващо. Беше просто тъжно.
- Ами дай, ще… - помислих за решение. Както винаги, когато бях пиян, първо започвах изреченията, после решавах къде ще стигна – ще ѝ се обадиш от моя телефон бе! Дай ѝ номера.
Продиктува ми го, но когато му дадох телефона, желанието му умря.
- Забрави, забрави, момче. Тя като ми чуе гласа, ще ми затвори на секундата. Ходи си вкъщи. Че е студено.
Беше прав. Наистина беше студено, а от стоенето на едно място, дори и алкохола в кръвта ми не можеше да ме спаси от това да усещам как крайниците ми малко по малко спират движение. Но пък бяха празници и нямаше как да оставя човека така.
- Абе махни го тоя студ, тука проблеми решаваме. Ти така ли се отказваш лесно? – попитах го, гневно, почти театрално (друг мой признак, че съм пиян – желание да мотивирам хората и да ги предизвиквам. В случая беше за добро, а и той се върза). – Дай аз ще говоря.
- Как ти ще говориш бе, чуваш ли се…
- Казвам ти бе човек, аз ще говоря. Ето набирам – и действително набрах – кажи само кой търся и за кого го търся.
Каза ми бързо две имена, чуха се множество свободни сигнали и на петото-шестото вдигна жена, която очевидно бях събудил. Бърза справка с имената обаче показа, че човекът не лъже и звъня на правилния номер.
-Да, извинявайте… ами той е тука… а, вие знаете… ама моля ви, студено е, елате да си го приберете… ох…
Да кажем, че разговора беше тежък, би било голямо подценяване. Жената започна да ми обяснява – „ти знаеш ли той какви ги върши, ти знаеш ли той…“
-Извинявайте, наистина не знам, а и наистина не ме интересува. Но са празници, госпожо, и никой не заслужава да е навън на студа.
Горе-долу това беше края на разговора. Човекът ми благодари неистово, че поне съм опитал, но аз далеч не бях приключил. Извадих си портмонето и видях, че в него има дванадесет лева. Сметнах набързо, по пиянски, извадих десетте лева и започнах да му се карам (още един признак…).
-Ей, глупак, ти знаеш ли колко малко хора имат щастието да има жена да ги изгони от тях? Защото аз даже и това нямам, кой да ме изгони от нас. А ти се отказваш, седиш тука и се надяваш на нещо. Взимай ги сега тия пари…
-Не…-
-Няма не – прекъснах го този път аз. – Взимай ги тия пари и отиваш, купуваш една кутия бонбони и един малък букет от пазара – ще ти стигнат, отиваш и чукаш на вратата, молиш се, ама се прибираш у вас. Чуваш ли?
-Да, аз…-
-Хайде да те няма тогава.
И човекът наистина тръгна. Тогава го приех като нещо нормално, но още на следващия ден оцених колко странна бе тази сцена. Останалите два лева ги дадох на другите двама, които бяха в подлеза, които бяха в абсолютен шок от сцената, разиграла се пред тях. Гледаха ме сякаш бях Господ, слязъл да ги навести за Коледа. Благодариха ми и ме поздравиха, а аз нямах идея за какво толкова ме поздравяват.
Това трябваше да е краят на историята, но не беше. Стори ми се интересна – не толкова странна, колкото интересна. Още тогава и реших да я споделя с момичето, в което бях влюбен по това време. Разбира се, тя не ми вдигна, защото бе вече четири сутринта. Но бях твърдо решен да ѝ я разкажа на другия ден, когато имахме среща.
Срещата се състоя на друго място от предвиденото – на една спирка на метрото разстояние от мястото, на което се беше разиграла снощната сцена. Опитах се да ѝ обясня хронологично и подредено какво се беше случило, но тя не приемаше много-много случката. Смяташе, че ме бяха измамили, макар аз сам да си бях дал парите и човекът да не ми искаше нищо повече от телефонен разговор. Вървяхме, търсейки някаква книга, когато – шок – пред нас се появи въпросният човек от снощи.
Щеше да ме подмине, но ме позна в последния момент.
- Ей, ти не си ли – видя, че се усмихнах и не довърши дори – а, ти си, ти си. Ей, да знаеш колко съм ти благодарен!
- Спокойно, чиче, кажи само, че е минало добре.
- Абе какво да ти кажа – жени… тропах, извинявах се, нищо уж… - направи тъжна гримаса, но после театрално се усмихна – пък си ме пусна. И пак ти благодаря!
Исках да го попитам още неща, но момичето ме чакаше (гледаше неразбиращо отстрани), обясних му и си тръгнах. Тя веднага видя, че се усмихвах като идиот и набързо свързва две и две.
- Абе, това не ми казвай, че беше…
- Това беше, да – казах аз. – Освен това, това беше и най-хубавият завършек на история, която досега ми се е случвала.
После пет минути и двамата си мълчахме, а аз продължих бавно да се влюбвам в нея, дори в самото ѝ мълчание.
