Нощопад

Нощта пада.

Някои семейства се събират за вечеря, други са крайно разединени. Всеки стои в стаята си и дори е доволен от това решение и развой на вечерта. Във времена, в които мога да ровичкат в интернет, за тях няма смисъл да си губят времето в това да се преструват, че са като щастливите семейства.

Минава известно време. Повечето хора гледат телевизия, освен ако разбира се, не са на компютъра. Някои вярват в това, което виждат - например в новините, други не. Но всички са там, понеже във времена в които има телевизори и компютри, няма нужда да правиш нещо натоварващо, като четене например, преди лягане.

Минават няколко часа. Повечето хора са заспали. В някои домове всички спят. В други само по-възрастните спят, уморени. Децата им са пред компютрите. Някои играят игри, други гледат филм, трети безцелно кликат мишките на компютрите си. По същото време някъде другаде са се събрали много хора. Тийнейджъри. Настава това, което те наричат купон. Музиката е силна, градуса в напитките - висок, а от танците въздухът е влажен и топъл.

Времето продължава да тече. Някъде там, влюбено момче със сетни сили се опитва да даде живот на разговора си с момичето, което харесва. Успява. Продължават да си говорят до ранните часове на сутринта. Той си ляга с надежда и усмивка. Тя просто си ляга.

Веселбата при младежите вече е в кулминацията си. Задръжките си отидоха с преместването на календара. За тях е веселба, други пък биха ги погледнали с насмешка или дори отвращение (как може това да са представители на новото поколение?). Тях не ги интересува. Мозъкът им е прекалено зает с това да не работи. Алкохолът е свършил. Време е да се заредят с още, но след малко.

Момиче плаче в стаята си. Не може да спи, а дори и да можеше, не би. Плачът не я успокоява, но харесва идеята да си се представя отстрани. Да изглежда като онези от филмите, като онези от картинките по сайтовете. Дори мисълта ѝ е в черно-бяло. Но дори и без позата, тя наистина е нещастна. Не може да си обясни много добре заради какво, но е нещастна. Животът е прекалено тежък за слабите ѝ ръце, обсипани с белези.

Някъде по това време момче, на около дванадесет, може би тринадесет години, се буди. Бельото му е мокро и той е объркан. След малко разбира какво е станало. Той просто расте, но се срамува от себе си. Прекарва няколко минути в това да се погрижи никой да не разбере, че е пораснал.

Младежите от купона си купуват още алкохол. И цигари. Не всички от тях пушат редовно, но и непушачите палят по някоя и друга цигара в разгара на нощта. Просто така. В денонощния магазин цари приповдигнато настроение. През цялата вечер е тихо, освен тези 5 минути. Дори касиерките се радват. И те имат нужда да разбият монотонността на нощта. Не искат лични карти. И да искаха, нямаше значение. Вече бившите деца отдавна знаех как да си изиграят картите.

Плачещото момиче е заспало. В седнало положение, с глава върху коленете си. Буди се след известно време. Оправя си леглото и тихо заспива така, както би заспала преди няколко часа, ако не бе заета да плаче.

В същото време друго момче се буди. Опитва се да изгони спомените, но те продължават да нахлуват в сънищата му. Той не ги харесва. И те не го харесват. Затова не спират да го тормозят. Има нужда от прегръдката ѝ, но тя не е там. Нито тя, нито прегръдката ѝ. Посвещава следващия един час на опити да заспи отново, но го е страх. Страх го е, че тя отново ще бъде там.

Обратно на купона, младежите вече са преминали границата на приятното състояние. Някои излизат, за да се разходят. Други остават. Щом излизат, срещат полицейска кола. Тя ги спира и ги насочва към това да се върнат по домовете си. И двете страни са привидно съгласни, но щом колата отминава, компанията единодушно стига до заключението, че всички ченгета са копелета и не могат да им казват какво да правят. Правят някои малки градски безредици, които дори няма да помнят, щом дойде утрешния ден. Прибират се.

Още е тъмно. По улицата се чуват стъпки. Някои се прибират от заведения, други отиват на работа. Едните завиждат на другите, другите нямат идея къде се намират. Знаят само пътя към дома.

Вече почти всички са заспали. Освен тези, които вече са станали. Купонът отдавна е умрял. Всички са заспали, освен четирима. Двама си говорят в едната стая, а другите се целуват настоятелно. Ръцете започват да играят, желанието на единия е по-силно от това на другия. Всичко приключва.

Слънцето се показва. Денят настъпва. Всички се будят. Някои по-рано, други по-късно.

Момичето, което плачеше снощи, се събужда с усмивка. Вече не е нещастно. Момчето, което се срамуваше от себе си, се чуди дали е било сън или истина. Прекалилите с алкохол ги чака неприятен махмурлук. Момчето, което завърши вечерта си с разговор с момичето, в което е влюбен, го очаква още един ден - на надежда или разочарование. Момчето и момичето, които се целуваха пък знаят, че каквото се случва посред нощ, още повече по купони, не се брои. Момчето, което не можеше да спре да сънува, някак си успява да го докара до слънчевата светлина. Залъгва се, че следващата вечер няма да е така.

В крайна сметка, каквото се случва нощем, не се случва наистина.

И най-големият град не е достатъчно голям

Беше седнал в заведението и си бе поръчал кафе. Едно от любимите му заведения - на два етажа, в свежи цветове (които мразеше за дрехите си, но предпочиташе, когато стане дума за интериор на сгради), винаги имаше хора, но никога не беше шумно. И може би най-важното на практика - намираше се на сто метра от дома му.

Гледаше в единия край на заведението, където седяха момиче и момче - очевидно влюбени, очевидно заедно, а по начина по който се държаха, лесно можеше да се и предположи, че не са заедно от много време. Още по-лесно беше да стигне до извода, че идват в заведението за пръв път - бяха си взели меню. На това място никой не взимаше меню. Всеки знаеше много добре какво иска, менюто бе само в случай, че си гладен, но беше прекалено рано, за да работи кухнята.

Покрай бавното, почти ритуално пиене на кафе сутрин, както и четенето на новини и сайтове, което го придружава, той поглеждаше през половин минута към влюбената двойка. Постоянно се смееха, от време на време се целуваха (за щастие не бяха от двойките, при които тези неща са наобратно), трудно можеше да прикрие усмивката си, породена предимно от спомените, че навремето и той се бе чувствал и държал по този начин. Доколкото можеше да прецени, не бяха по-големи от десети клас. Според него той самият беше десети клас, само че единствено на емоционално ниво.

Сервитьорката донесе на момичето топло какао, а на момчето кафе и кола. През главата му мина мисълта, че в тези години и той искаше да се доказва като по-голям, като пие колкото се може повече кофеин. Но наистина, наистина се надяваше прекаленото количество кофеин да няма същото действие върху момчето, каквото имаше върху него навремето.

Наблюдаваше ги, вече без дори да търси оправдание да отклони поглед. Нямаше проблеми - те бяха прекалено далеч, за да си помислят, че той ги гледа, а другите хора в заведението бяха твърде заети със собствената си борба със събуждането, за да го съдят. Всъщност той просто се радваше да види чистия детски дух, магията на първите влюбвания. Да, според него "младежкия дух" нямаше нищо общо с песните на Nirvana, купоните и безцеремонните напивания. Те бяха по-скоро колорит, неща, които правиш, понеже знаеш, че годините ти те оправдават. В главата му това звучеше доста мъдро, но разбира се навремето той беше пръв по купони, а в крайните си тийнейджърски години приятелите му дори се притесняваха за него, когато обяда му започна да бъде придружен с водка, а от време на време можеше да мине и без обяда. Разбира се, това бяха просто опити да се почувства по-голям и не доведе до нищо особено или сериозно.

Вече потънал дълбоко в мислите и спомените си, продължаваше да гледа машинално младите влюбени. Телефонът му иззвъня, животът се обади и той трябваше да тръгва. Набързо допи кафето, поиска сметката, плати я и набързо забрави за мислите си - както правеше най-редовно.

Мина близо година и той отново беше там, отново пиеше кафе, приготвено по същия начин. По едно време се загледа в отсрещната маса. Бяха момче и момиче, а едно от лицата му се стори доста познато. Замисли се. Наложи му се да помисли доста, докато стигне до дълбоките си спомени. Да, това беше момичето. Седеше на същото място, момчето до нея обаче беше друго.  От една страна му стана тъжно, от друга страна обаче знаеше, че този развой на събитията е неминуем. Този път не ги гледаше. Не му бяха интересни, нямаше го първичното и красиво.

По някое време му се наложи да стане и да иде до втория етаж на заведението, понеже там се намираха тоалетните. Горе го чакаше нова изненада. Момчето от преди година сега седеше там, но и той беше с друго момиче. Искаше някак да го подмине без да направи каквато и да било физиономия, но в крайна сметка не успя. Което накара момчето да вдигне поглед и за изненада и на двамата, да го познае. Първо повдигна вежди, а после сведе глава. Може би не е бил толкова незабележим, колкото е смятал, помисли си той.

В главата му нахлуха много мисли и много въпроси. Дали той знаеше, че тя е долу? Колко ли време са били заедно? Защо и двамата, дори когато са с други хора, пак бяха толкова близо? Защо поне не бяха сменили заведението?

Каква беше историята? Беше ли придружена от обичайните училищни драми? Кога за последно са си говорили? Какъв е бил последният им скандал...

Не успя да намери отговор на повечето въпроси, но си отговори на може би най-важния. Нямаше значение дали знаеше, че тя е долу или пък се опитваше да избяга от нея. Нямаше значение и дали тя знае, че той е горе. Нямаше значение дали са с други хора, нямаше значение дали бягат от себе си или се преструват, че тези хора вече не значат нищо за тях.

Когато се опитваш да си далеч от някого, и най-големият град не е достатъчно голям. А кафенето със спомени се превръща в център на гравитацията.

Онези няколко часа, в които бях без дом

Прибрах се вкъщи, свалих си якето, оставих багажа, който носех и се проснах на леглото си. Нещо не беше наред. Домът ми вече бе загубил уюта си на дом. Нищо в него не се беше променило - домът не е сградата, в която живееш, или пък интериора на апартамента. Или каквото и да било материално. Знаех това. Не беше проблемът там, проблемът беше другаде, но така или иначе нямаше значение. За мен домът трябваше да бъде онова място, в което винаги можеш да се прибереш, да се скриеш от всички проблеми в живота си, да паднеш на леглото си, да се наспиш и след всичко това да се почувстваш, сякаш си претърпял някакъв рестарт на системата.

Всъщност, най-доброто определение за дом, което имах по това време в главата си, беше взето от играта, която играехме като малки - "стражари и апаши" или което и да било от безбройните ѝ имена. Там винаги имаше едно място, до което можеш да се докоснеш, да кажеш "къща" и никой не можеше да ти направи нищо.

Но животът не беше игра, нещо, за което съжалявах. Животът не беше игра и изпитвах тъга, когато трябваше да си напомня, че освен, че не е игра, вече ги няма и дните, които можех да прекарвам изцяло в игри.

Все още бях забил глава във възглавницата, но това ми се стори ужасно непродуктивно. Станах. Отворих гардероба и намятах върху леглото си един куп дрехи - една риза тук, една риза там, тениски, дънки... накрая извадих и едно от саката си - в случай че утре ми се наложи да се женя, помислих си с глупава усмивка. От онези усмивки и моменти, в които се радваш, че никой не те вижда.

Решено беше - ако не чувствах, че вече е тук домът ми, значи беше време за нов дом. Сложих всичко в една голяма раница. Нямах време за друго. Знаех, че ако се забавя, скучното рационално мислене все някога ще ме застигне.

Затова директно изскочих от нас, без да оставям бележка или каквито и да било следи, че нещо не е наред. Заключих след себе си и излязох на булеварда, от който директно се запътих към железопътната гара. Най-близкото място, от където можех да замина, а и обичах да пътувам с влак - нещо, което повечето хора, пътуващи толкова редовно, колкото мен, ненавиждаха.

Чудех се дали да стигна до там с автобус или някакъв друг превоз, но реших, че просто ще вървя. Забих слушалките в ушите и се устремих натам.

Докато вървях си направих бърза равносметка защо правя това. Как се беше стигнало до там, че домът ми вече да не е дом? Но бързо си отговорих. Животът ми, поне в последната близо половин година, се беше превърнал в истинска въртележка (забавно, но точно по това време в ушите ми бумтеше Helter Skelter на Beatles - и да можех, нямаше как да измисля по-точно сравнение). И докато през по-голямата част от тази половин година не бях щастлив, сега се чувствах празен. Въпросът вече не беше защо съм нещастен, въпросът беше защо не съм щастлив. Може би най-мрача ми се стори мисълта, че отговорът е ясен - нямаше нищо, което да ме прави щастлив.

Бях излязъл от синьото и навлязох в черното.

Защо домът вече не беше дом? Защото бях позволил в него да влязат толкова много събития и хора, че когато те излязоха, останаха само спомените. Обичах, когато апартаментът ми беше пълен с хора, не ми пречеха ни най-малко. Но когато апартаментът ми се напълни със спомени, сънят започна да става по-тежък, а денят по-кратък, нощите - колкото утешителни, толкова и непоносими.

Сетих се, че вероятно не съм взел достатъчно пари, затова спрях при първия възможен банкомат, вкарах картата си, написах исканата сума, както и пинкода си и зачаках.

Може би беше нормално за този банкомат, може би беше просто случаен срив в системата, може би Вселената имаше пръст. Но екранът на банкомата изгасна. Стана плътно черен.

Видях отражението си. Но не се познах. Не се бях виждал никога по този начин, когато си напълно отнесен и не очакваш да видиш себе си. Не можеш да се видиш по този начин в огледало, на снимка или където и да било - защото там го очакваш. Сега не го очаквах.

В тъмното отражение на лицето си видях един безизразен човек. Изпит. Въпреки че се бях наспал добре, имах леки очертания под очите, а след вчерашното бръснене много добре си личаха бръчките около устните. За наносекунда си помислих, че изглеждат като някакъв белег от усмивките, които сега липсваха по лицето ми, но напомняха за някогашното щастие и бяха символ на надеждата, че бъдещето ще бъде по-светло.

Това продължи около секунда, секунда и половина, след което банкомата изстреля парите и картата. Вече забравил за мислите, които са минали през главата ми в онзи момент, продължих по пътя си.

Стигнах до огромното зелено табло и се зачудих за къде да пътувам. Реших да оставя всичко на съдбата, така че взех едно листче, скъсах го на няколко по-малки листчета, написах няколко имена на градове, които виждах на таблото, смачках ги, затворих двете си ръце, разтръсках и измъкнах едно от тях.

Градът, който изтеглих, ми се стори идеален за целта. Нито прекалено близо, нито прекалено далеч, пък и никога не бях стъпвал там.

Набързо си взех билет и се качих на влака, който тръгна почти веднага.

Намалих звука на музиката и се отпуснах. Прекарах почти цялото време във влака в полусън, чувах едновременно както леката музика, така и шумотевицата във влака, а междувременно и гласове от сънищата си, до които така и не достигнах.

Слязох на гарата, усилих отново музиката и тръгнах в която посока ми се стори най-неподходяща. Ходих известно време по някакъв натоварен булевард, направих няколко завоя, мислех си, че така ще направя нещата по-интересни, но се оказа, че греша. Затова накрая просто намерих един парк, намерих си празна пейка и седнах.

Не беше каквото очаквах, а и вече бях изгубил идея какво точно исках да правя. Не се чувствах повече или по-малко на място. Но така или иначе нямах идея какво правя или пък какво да правя, така че просто седях.

По някое време на съседната пейка седна един измършавял човек. Около 50-те години, човек, който носеше съвсем друго значение на думата "изпит". Или иначе казано - бездомник. Направих си бърза сметка колко голяма е разликата между бездомник и "бездомник". Стана ми тъжно за човека, но от друга страна винаги бях проявявал интерес към бездомниците и това как са стигнали до положението си. Затова пронизах тишината с един от най-странните и най-неестествени изречения, които някога съм изговарял:

-Извинявай... в малко лошо положение съм... не толкова, колкото твоето, разбира се... искам да кажа... нали разбираш... имаш ли нещо против да ми разкажеш историята на живота си?

Очаквах човека да е поне малко изненадан, но такава изненада липсваше. Почти на мига получих отговор, макар да ми личеше, че поначало не знаех какво точно исках да кажа.

-За кутия цигари ще ти разкажа и твоя живот.

Обожавах надменността на хората в тежко положение. Без сарказъм - напомняха ми, че това, което те знаеха, не мога да изуча в никой университет или училище. Взех нужната информация какви цигари, изтичах до близкия магазин, купих и седнах пак. Нямаше нужда от повече думи, така че мъжа започна.

-Виж сега. Аз не мисля, че ти наистина искаш да знаеш историята ми. Разбира се, тя може да е интересна. Но също така може да е скучна и да останеш разочарован, че не съм от онези, които някога са били аристократи, обаче видиш ли, животът ги е прецакал. Имам по-добър въпрос. Виждам, че носиш голяма раница, а определено не си ученик. Виждам също и че нямаш особена идея къде се намираш. Не си от тук - ако беше, щях да съм те виждал. Аз помня хората. Така че или си турист - на какъвто не приличаш - или се опитваш да бягаш от нещо. Аз вече знам отговорът на този въпрос, така че ми отговори направо - от какво бягаш?

-Бягам от дома си... - тук ми стана много неудобно. Едно беше да каже това пред приятелите си, но пред човек, който наистина няма дом, звучеше нагло. - Не се чувствам добре там, за това реших да хвана случаен влак и да стигна до случайно място, но... загубих нишката. Сега не знам нито защо съм тръгнал, нито какво да правя тук. Предполагам, че не става като по филмите и приключенските романи.

-Да ти кажа честно, точно така изглеждаш и отстрани. Като човек, изгубил нишката. Такъв, който очаква животът да е като литературата или киното. Ти си мислиш, че нямаш дом, но грешиш. Имаш дом, защото само човек, който има дом, ще тръгне да бяга от него. Ако нямаше дом, щеше да си намериш уютно ъгълче в големия град и нямаше да мърдаш от там, за да не ти го вземат. Но ти си тръгнал да бягаш. Знаеш ли защо? Защото знаеш, че не можеш да избягаш, но винаги ще има къде да се върнеш. Няма да ти казвам никаква история на моя живот, понеже моя живот вече е ако не изживян, то поне преполовен и без тежест, така че той няма значение. А в знак на благодарност за кутията цигари, няма да ти кажа и мнението си за такива като теб. Или въобще за поколението ви. Ще ти кажа само, че колкото повече ти се иска да бягаш, понеже смяташ, че вече нямаш дом, това значи че толкова повече имаш. Виждаш ли, хората, които нямат нищо, не бягат. Седят на пейки като тази. Тези, които знаят, че има къде да се върнат - те бягат. Защото знаят, че няма да открият нов дом. И ти си го знаел, и сега го знаеш. Домът не е задължително онова място, в което винаги ти е комфортно. Едва когато стигнеш до моето дередже ще разбереш, че домът е онова място, в което винаги можеш да отидеш, когато падне нощта, и ще знаеш, че ще доживееш поне до утрешния ден. И да, понякога домът може да бъде пълен с призраци и спомени. Може би тогава просто трябва да отвориш прозореца.

Останах безмълвен. Без да ме види, сложих значителна сума пари в един от джобовете на раницата - там, където бяха и ризите, и дънките, и сакото за спешни случаи. Премерих с поглед човека и реших, че дрехите ми ще му станат. На него му бяха много по-нужни, отколкото на мен.

-Добре го каза, а май си и прав - казах, като се опитвах да звуча небрежно. - Дръж я тая раница, аз ще ида да си взема и аз цигари и ще се върна.

Никога през живота си не бях пушил. Не смятах този ден да е изключение. Тръгнах обратно към гарата, където хванах влака, пътувах, слязох и се насочих към дома. Моят дом.

Той беше такъв, какъвто го бях оставил преди няколко часа. Никой дори не се беше прибирал в него, никой нямаше да разбере, че няколко часа не съм живял там. Реших да се възнаградя с тежък сън, но преди това трябваше да направя нещо.

По съвета на един много мъдър човек, който познавах в дните си (часовете, минутите) на странстване, станах и отворих прозореца в стаята си колкото се може по-широко.

За нея имената са ненужни, но

Беше му много трудно да заспи и добре знаеше на какво се дължи това.

В последните години беше преминал през какво ли не. Съществуването му беше пълния каталог на пубертета - единственият проблем беше, че той отдавна бе надживял пубертета. Голямата пречка се оказа това, че младежките му години не искаха да го напуснат - нито като външен вид, което беше хубаво, нито като част от ежедневието му - което беше основната част от проблема.

Мислеше си за всички техники, които знаеше за заспиване. Накрая се сети за някои от нещата, които пишеше в интернет - например това, че ако 15 минути стои застинал в леглото, тялото му само ще заспи. Е, да стои 15 минути без да се мърда се оказа доста трудно и волята му не му достигна за нещо подобно. Затова продължи да се върти.

Докато в един момент не отвори очи. Вече не се намираше в мрачната си студена стая. Намираше се на страшно оживена улица, седнал в едно кафе, на малка масичка. Пред него се намираше жена, преминала средната възраст. Очевиден тежък пушач, който и в момента беше с цигара в ръка, годините със сигурност не се бяха отнесли милостиво с дамата.

Беше в шок, но когато е в шок, той принципно губи ума и дума. И сега бе така, реши, че предпочита да чуе какво се случва, но звук не излизаше, така че най-накрая промълви:

-Какво става? Къде се намирам? Сънувам ли?

Жената го изгледа набързо, после отново заби поглед в масичката, тръскайки цигарата си. Двамата бяха пълни противоположности. Докато той беше изключително изнервен и дори малко уплашен, тя очевидно беше чувала точно тези въпроси не малко пъти досега.

-Честно казано, нямам идея. И аз съм се питала редовно същото, но мина прекалено много време, че да продължавам да си задавам този въпрос. В крайна сметка приех, че и сънят е част от реалността, просто е по-хубава. Твоя собствена си е - нейното спокойствие контрастираше на сковаността на събеседника ѝ.

-Какви ги говориш? Къде се намираме? Коя си ти? - продължаваше да пита уплашено той.

Отново, дори с дразнещо спокойствие и след кратка, изнервяща пауза, тя му отговори.

-Обичаш въпроси. И аз имам един такъв. Ще спреш ли с глупавите си въпроси? Наистина не ви разбирам. Всичко искате да знаете и то на момента. - направи пауза, която използва, за да си дръпне от цигарата. - Тук си от около минута и вече си задал повече въпроси, отколкото аз съм задала през целия си живот. Намираме се там, където искаш да се намираме, а аз съм тази, която толкова търсеше и обвиняваше. Приятно ми е, Съдба.

-Съдба? Така се казваш? - лицето му изглеждаше все по-изненадано.

-О, не. За мен имената са ненужни, но по някаква причина отговарям на тази дума... име, все едно - някакъв интерес проблесна в очите ѝ. - Аз съм Съдбата, като тази, която определя животите на всички ви. Сигурен съм, че си чувал достатъчно пъти думата съдба, макар че все повече се убеждавам, че хората, които разбират тази дума, се броят на пръстите на двете ми ръце.

Той гледаше шокиран. Беше напълно убеден, че сънува, за това опита няколко метода да се събуди. Щипането не помогна, задържането на въздух, за да се убеди, че е в съня си - също.

-Хайде де, не се дръж като дете. Толкова много пъти си ме викал, толкова много пъти си ме обвинявал, а сега, когато най-накрая си лице в лице с мен, искаш да си тръгнеш - усмихна се за пръв път в разговора тя.

Последва кратко мълчание, докато той се опитваше да измисли как се отговаря на нещо подобно. Какво казваш на Съдбата, когато се срещнеш с нея?

-Добре... ще приема, че това е истина - каза той и преглътна тежко. Че ти наистина си Съдбата. Тогава остава само да ти задам въпросите, които и без това съм задавал десетки пъти. Защо ме изостави? Защо живота ми вървеше толкова добре, докато не стигнах една определена възраст, когато всичко просто спря? Или най-малкото, доброто в живота ми спря. Да стигна до там, че да се надявам да се случи нещо лошо, само за да се случи въобще нещо в живота ми. Ако ти си тази, която отговаря за всичко, което се случва в моя живот, искам ясни отговори - изрече той всичко това с видим упрек.

Въпреки пламенната му реч, Съдбата не се трогна особено, нито която и да било от думите му разруши спокойствието, с която го гледаше. Загаси фаса си и приготви следващата си цигара.

-Виждаш ли, проблемът е, че смяташ, че всичко идва от мен. Помня когато се роди. Начертах целия ти живот, но не начертах изборите ти. Както не ги начертавам на никой друг - усмихна се тя отново. - Знаех къде ще ти се наложи да направиш тежки избори, но те винаги са били твои. До един момент, когато спря да ги правиш. Не правеше нито грешните, нито правилните, ти спря да живееш. Остана си в хубавите си години, годините на младостта си, обвиняваше кой и какво ли не. Обвиняваше ме за липсата на Справедливост...

-Разбира се, че обвинявах всичко, за липсата на справедливост! - отвърна бясно той. - Аз не заслужавам това, няма как да ме накараш да мисля, че го заслужавам!

-Не го заслужаваш? Казва кой? Ти? Но какво стана? Нали обвиняваше нас?! Ако ще ни обвиняваш, то поне ни остави сами да решим какво заслужаваш.

-Вие? Не си ли само ти? - с примес от изненада и шок попита той.

-О, не... всъщност, ти много повече се оплакваше от брат ми, Справедливост. Той обаче се отказа от работата си много, много отдавна. Което, разбира се, е лошо. Донякъде. Понеже справедливостта остана във ваши ръце, ала вие не го знаехте - и аз искрено ви съжалявам за това. Аз чертаех пътя ви, вие правехте своите избори, а всеки следващ избор се влияеше само от предния. Ти изживя живота си за толкова кратко време. Това, което трябваше да се случи за толкова десетилетия, ти го накара да се случи за няколко години. И сега животът ти е празен. Животът ти е като цигарите ми - усмихна се тя. - Ето, трябваше да изпуша тази кутия до края на деня. Но я изпуших още в началото. Затова ще си купя нова. Ти обаче, за съжаление, не можеш да си купиш нова кутия живот. Вече съм прекалено стара, изморена. Кой знае? Може би си прав. Може би щастието ти е било просто някоя от кутиите ми с цигари, които съм изпушила прекалено набързо. И затова ще ти дам нов шанс, както ще дам на себе си нова кутия цигари. Сега ще се събудиш. Разбира се, може да не помниш. Дали ще вярваш - съмнявам се. Но сега, след като си тръгнеш, ще взема една салфетка. Ще извадя очната си линия, която и без това не съм ползвала от години. И ще начертая отново живота ти. Ти, както споменах, може и да не разбереш. Да не запомниш или да не повярваш. Наистина много жалко. Но втора среща със Съдбата няма - сериозно добави тя. - Аз ще начертая живота ти по различен начин, но ако ти го изживееш по същия, това вече не е моя грижа. Хм, понякога си спомням защо се отказаха толкова много членове на семейството... но мисля че ти е време да тръгваш.

-Не, чак...-

Събуди се. Отвори очи изключително рязко, беше отново в студената си стая. Не знаеше дали да вярва, но помнеше. Точно както му беше казано. Погледна часовника. Беше сънувал около 5-6 минути. Стана, разходи се, пи вода, направи няколко нервни кръга в стаята си, след което, решен, че всичко това е безсмислено, легна отново в леглото си.

Която странно, но му се струваше малко по-светла. Затвори очи и заспа за секунди.

Ще изчезна масово, като динозаврите

Вървеше си из града поради простата причина, че просто не му се стоеше на едно място. Не му се стоеше у тях, а не му се стоеше и с други хора. Не защото имаше каквото и да било против тях, а понеже имаше против това да ги занимава с нещастието си. То си беше само негово.

Уж най-големия град в цялата държава, на него му се струваха като пет улици нахвърлени накуп, всяка през пет метра, навсякъде гъмжащо от хора и също толкова гъсто населено със спомени.

Спомените бяха за момента най-големия му проблем, така както вероятно някой ден щяха да бъдат най-голямата му утеха. Единственото доказателство за някогашното му щастие, те бяха прекалено ярки и шумни, за да може да се сети и за някогашното си нещастие. Някак си не му се струваше, че го е имало, макар ѝ добре да знаеше, че е точно така.

Всичко започваше да се размива пред погледа му. Реалността се размиваше в сънищата, представите за щастие се размиваха с представите за нещастие, а последното нещо на което можеше да вярва бяха собствените му мисли. Всъщност никога не е бил толкова недоверчив, колкото сега беше към нещата, случващи се в главата му.

Мина през един малък парк, който обичаше повече от всяко друго място на света. Сети се както за добри, така и за лоши спомени. Но все пак - спомени, които са го изградили като човек, доколкото и сам можеше да се нарече още такъв, предвид всичките години, които бяха пред него. Предимно свързваше мястото със спокойствие и добри спомени, макар от време на време да му минаваха и лоши такива през главата. Тяхното съществуване обаче силно потискано от паметта му. Те съществуваха само защото той знаеше, че съществуват и са му нужни, а не защото не искаше или не можеше да ги зарови в съзнанието си.

Погледна с малка надежда (по-голяма не можеше да си позволи; времената бяха бедни) към близката църква и продължи да върви из града. Стигна до любимото място на почти всички на неговата възраст. Все толкова претъпкано, все така носещо спомени. Тук вече не го интересуваше дали са добри или лоши, вече беше осъзнал че няма значение. Единственото, което имаше значение беше факта, че не можеше да направи и две крачки без да се замисли, че тези крачки ги беше правил съвсем наскоро с някой под ръка.

Затова след като обиколи още няколко събирателни пункта на спомените си и вече едва се носеше от душевно-физическата тежест, реши че е време да се прибира.

Само времето щеше да оправи нещата, а в момента времето беше най-голямата му надежда също колкото беше и най-големия му страх. За колко време щеше да дойде времето?

И се прибра решен, че единственото възможно решение без да чака времето само да дойде, беше да сложи край на времето.

Но какво, ако сложиш край, а той не се окаже избавление?