Вървеше си из града поради простата причина, че просто не му се стоеше на едно място. Не му се стоеше у тях, а не му се стоеше и с други хора. Не защото имаше каквото и да било против тях, а понеже имаше против това да ги занимава с нещастието си. То си беше само негово.
Уж най-големия град в цялата държава, на него му се струваха като пет улици нахвърлени накуп, всяка през пет метра, навсякъде гъмжащо от хора и също толкова гъсто населено със спомени.
Спомените бяха за момента най-големия му проблем, така както вероятно някой ден щяха да бъдат най-голямата му утеха. Единственото доказателство за някогашното му щастие, те бяха прекалено ярки и шумни, за да може да се сети и за някогашното си нещастие. Някак си не му се струваше, че го е имало, макар ѝ добре да знаеше, че е точно така.
Всичко започваше да се размива пред погледа му. Реалността се размиваше в сънищата, представите за щастие се размиваха с представите за нещастие, а последното нещо на което можеше да вярва бяха собствените му мисли. Всъщност никога не е бил толкова недоверчив, колкото сега беше към нещата, случващи се в главата му.
Мина през един малък парк, който обичаше повече от всяко друго място на света. Сети се както за добри, така и за лоши спомени. Но все пак - спомени, които са го изградили като човек, доколкото и сам можеше да се нарече още такъв, предвид всичките години, които бяха пред него. Предимно свързваше мястото със спокойствие и добри спомени, макар от време на време да му минаваха и лоши такива през главата. Тяхното съществуване обаче силно потискано от паметта му. Те съществуваха само защото той знаеше, че съществуват и са му нужни, а не защото не искаше или не можеше да ги зарови в съзнанието си.
Погледна с малка надежда (по-голяма не можеше да си позволи; времената бяха бедни) към близката църква и продължи да върви из града. Стигна до любимото място на почти всички на неговата възраст. Все толкова претъпкано, все така носещо спомени. Тук вече не го интересуваше дали са добри или лоши, вече беше осъзнал че няма значение. Единственото, което имаше значение беше факта, че не можеше да направи и две крачки без да се замисли, че тези крачки ги беше правил съвсем наскоро с някой под ръка.
Затова след като обиколи още няколко събирателни пункта на спомените си и вече едва се носеше от душевно-физическата тежест, реши че е време да се прибира.
Само времето щеше да оправи нещата, а в момента времето беше най-голямата му надежда също колкото беше и най-големия му страх. За колко време щеше да дойде времето?
И се прибра решен, че единственото възможно решение без да чака времето само да дойде, беше да сложи край на времето.
Но какво, ако сложиш край, а той не се окаже избавление?
защо не минеш с някой друг под ръка, за да забравиш стария?
ОтговорИзтриванеТози коментар бе премахнат от автора.
ОтговорИзтриване