Представих си...

Седя си на масичката и си пия кафето, когато вътре влиза тя.

Един поглед е напълно достатъчен, един поглед и нищо друго. Не говорим за проста физическа красота. Да, тя е като богиня, и в тялото, и в лицето, носи плътно червена пролетна рокля, която изпълва не само с прекрасната си фигура. От тези хора, които щом се появят някъде, просто изпълват цялата стая с харизмата, дори аромата си.

Странно, но изглежда, че в цялото помещение само аз забелязвам, че е влязла Афродита на двадесет и първи век. Седи на разстояние от мен, но всъщност точно където трябва. Прекалено далеч, за да забелязва, че я наблюдавам и достатъчно наблизо за да ѝ се наслаждавам.

В този момент, разбира се, за да помрачи всичко, се включва въображението ми.

Искам да я заговоря. Тя седи там, сама, просто трябва да ида, да кажа някоя дума, да я почерпя кафе. Всичко бе толкова просто. Но вместо това започвам да си представям.

Представям си как отивам при нея, заговаряме се, каня я на среща, всичко минава добре, виждаме се пак, и пак, и пак, нещата стават по-сериозни, първа целувка под звездното небе, клише след клише, хиляди спомени заедно, после нещо ужасно се случва, тя ме напуска, не мога да се оправя с месеци, може би дори години, губя се.

Представям си как отивам при нея, заговаряме се, каня я на среща, всичко минава добре, виждаме се пак, и пак, и пак, нещата стават по-сериозни и по-сериозни, първа целувка под звездното небе, клише след клише, хиляди спомени заедно, падам на колене, тя казва да, чакам я на олтара, но там няма никой.

Представям си как отивам при нея, заговаряме се, каня я на среща, всичко минава добре, виждаме се пак, и пак, и пак, нещата стават по-сериозни и по-сериозни, първа целувка под звездното небе, клише след клише, хиляди спомени заедно, но се появява някой друг, и разбира се тя предпочита него пред мен.

Представям си как отивам при нея, заговаряме се, каня я на среща, всичко минава добре, виждаме се пак, и пак, и пак, нещата стават по-сериозни и по-сериозни, първа целувка под звездното небе, клише след клише, хиляди спомени заедно, падам на колене, тя приема, всичко минава както трябва, минават години, тя се разболява.

Опитвам се да не мисля за всички стресиращи варианти, опитвах се да не мисля в бъдеще време, опитвам се да се концентрирам само над това, че трябва да ида и да я поканя, това е всичко, което се очакваше от мен. Но главата ми отказва.

Тогава си представих нещо друго. Как отивам при нея с идеята да я почерпя нещо, да я заговоря, но всичко тръгва в обратната посока, ритам масичката и я заливам с водата от цветето върху нея, тя обаче се засмива, така започва разговорът, запознанството ни, тя ми дава номера си, аз не ѝ звъня, следвайки правилата, но тя ми звъни още на другия ден, искала просто да ме чуе, каня я на среща, всичко минава добре, следва нова среща, следва първа целувка, следват още много срещи, пак клишетата. Минават години, ние все още сме заедно, обикаляли сме света, били сме къде ли не, аз падам на колене, тя със сълзи в очите казва "да", става майка на децата ми, те растат пред нас, а ние посрещаме старините си заедно.

В този момент тя стана, без да си е поръчала нищо. Може би се е отегчила от мечтите ми? Може би ѝ е писнало да бъде в нечий чужд ум? Тя тръгва към изхода, минава точно покрай мен, усещам аромата ѝ на излизане.

И точно когато трябва да мине покрай мен, тя спира. Обръща се към мен.

-Извинявайте, малко е скучно да пиеш кафе сам. Свободно ли е?