Драматургия на гардероба.

Гардероба ми винаги е бил най-доброто отражение на сърцето и състоянието му. Принципно звучи абсурдно, но с времето все повече се убеждавам, че е точно така, особено за хора като мен, които когато имат проблеми, го избиват на нерви.

През повечето време от живота ми гардероба ми си е бил наред, стоял си е в стаята и не се е забърквал в неприятности. Разбира се, било му е и доста скучно, но те първите години на всеки живот, поне на мен ми се струва така, в ретроспекция изглеждат доста скучни.

С навлизането в по-бурните години нещата започнаха да се развиват по по-различен начин за гардероба ми. Малко по малко след като се прибирах у нас след поредния не-особено-хубав ден, забелязвах, че му липсва по някоя треска. Не-особено-хубавите дни малко по малко набираха инерция и в крайна сметка се превръщаха в Отвратителни дни, в които след като се прибирах у нас, целия изнервен и без особена идея какво да правя, забелязвах, че малките тресчици хич не са малки и всичко малко по малко отива по дяволите.

Един ден се прибрах у нас, влязох си в стаята и гардероба ми вече беше в окаяно състояние. Гардеробът ми беше с четири дъски, едната тотално счупена, а тази под нея висеше във въздуха. Беше очевидно, че нещо не е наред, но както с повечето неща в живота, които не са наред, ми се налагаше да лъжа, че е нормално.

А не беше нормално. Нищо не беше хубаво и нищо не бе наред, но какво пък - честно казано, ако всичко беше добре, животът ми щеше да е скучен.

Засега наистина скромният ми опит в живота показва, че с нарастването на годините, нормалните и хубави неща започват да отстъпват на своите не-толкова-нормални-и-хубави еквиваленти. Дано обаче наблюденията ми са грешни, понеже по някое време трябва да започнат да липсват всякакви хубави и нормални неща.

От преди няколко месеца, когато властваха тежките, изпълнени с нерви дни, които оставиха гардероба ми с гледка навътре дори когато не е отворен, не е имало развитие. Нито добро, нито лошо. Нищо не се променило от онези дни, когато прибирайки се вкъщи нямах другаде, където да излея безсилието си, освен с юмруци и ритници върху гардероба си.

След време си дадох сметка, че все нещо трябва да се промени. И аз съм единственият, който може да доведе до някаква промяна. Гардеробът ми не заслужаваше това. Аз също не заслужавах това. Но сега и двете са разбити - и гардеробът, и емоционалното ми равновесие.

И ето го сега гардероба ми. Отново всичките му части са си на място. Липсват някои малки парченца, определено си личи, че е бил чупен. Няма да му бъде последното счупване, сглобен е с тиксо, кабърчета, като детска рисунка е. Но въпреки всичките белези е отново цял.

Сякаш са вечност.

Тя се събуди, а събуждането винаги водеше до започването на онзи цикъл, сякаш наскоро си загубил някой много, много ценен за теб. Това не беше точно така, но не беше и далеч от истината.

Денят започваше с неминуемата надежда, че днес ще е различно, тя няма да бъде толкова зависима от него и малко по малко всичко ще влезе в нормата, или пък нормата ще се промени, за да може живота ѝ да влезе в нея. Надеждата угасваше набързо още след сутрешния душ, първото кафе и леката закуска. Или иначе казано, когато нямаше какво друго да прави.

Освен да чака позвъняването на телефона и така целият ден започваше да се върти около един телефонен разговор, в който тя и без това нямаше какво да каже, понеже целият ѝ живот от както той не беше неотлъчно до нея, беше просто едно чакане. Не вършеше нищо, освен някои съвсем малки неща, които и сама знаеше, че върши само за да може да оправдае съществуването си.

И така, след като вече беше извършила сутрешната си рутина, беше чела някоя книга, може би и вестник, след като беше погледала малко телевизия и новините из социалните мрежи се бяха изчерпали, оставаше само този прословут телефонен разговор.

Телефонът иззвъняваше, тя веднага го вдигаше и се започваше този бавен, бавен разговор, който за нея беше най-сладката болка на света, понеже наистина беше трудно да продължава разговора, да мисли нови теми, които в повечето случаи не интересуваха нито един от двамата и в крайна сметка разговорът неминуемо умираше. Беше трудно, беше и мъчително, но гласът му беше единственото, което наистина я успокояваше и я караше да чака и следващия ден - не с нетърпение, понеже не знаеше кога отново той ще е при нея, но най-малкото с очакване на гласа му.

Но разговорът свършваше, двамата затваряха телефона, той се отдаваше отново на работата си, а тя продължаваше деня, всеки път с различни занимания, от които обаче нито едно не ѝ доставяше реално удоволствие.

Чистеше, нищо че по-чисто трудно можеше да стане, след като беше единствения живеещ в дома си. Пазаруваше дрехи, които никога не обличаше, защото искаше той да бъде там, когато ще ги облече за пръв път. Купуваше продукти, които просто си оставаха в хладилника, защото бяха от любимите му, без тя всъщност да ги харесва, и ги купуваше само за да се заблуждава, че той е там.

И така убиваше времето докато дойде време за новият убийствен, но успокояващ разговор.

Нямаше никаква идея какво чувства в себе си. Любовта и привързаността бяха пределно ясни и толкова силни, че и да искаше, нямаше как дори себе си да излъже, че не са толкова отчетливи. Настрана от тях обаче го имаше гнева, че той я е оставил така сама, но не оставил наистина, а просто далеч и само физическата дистанция ги делеше, гневът, че той може би е избрал нещо друго пред нея, макар много да ѝ се искаше да изгони тази мисъл от главата си.
Затова един ден хвана един празен лист и химикалка и реши, че въпреки че не могат точно в този момент да проведат разговор, тя трябва да бъде наясно със себе си, а единствения начин да го направи е да се преструва, че всичко това е част от диалог.

И сама не знам защо пиша това, но предполагам че просто се налага да знаеш как стоят нещата вътре в мен. Някои дни се чувствам отвратително, иска ми се да имаше някакъв изход, но няма. Има много неща, които не разбирам, предимно в себе си, а останалата част е в избора ти, не мога да разбера защо трябва да е толкова тежко, не мога да разбера защо винаги трябва да си далеч от мен, и се чувствам страшно глупава, дори в момента, пишейки това писмо, но нямам друг избор, дължа го на себе си, а дори и да имах друг избор, нямам нищо друго за правене, защото целия ми ден започва да се върти около теб, около обаждането ти, в което нямаме нищо, което да си кажем, но все пак го правим, защото без него е още по-тежко. И ми се ще да знам, че поне малко и за теб е така, че и аз ти липсвам толкова много, че и ти имаш съмнения в избора си, че и за теб това скапано обаждане е единственото, което си струва в ежедневието. Искам също така и да знаеш колко е шибано да стоя тук по цели дни единственото, което чувствам да е липса, целият ми ден да се завърта около един разговор. Мислех си, че съм се научила да сесправям, но пътуванията само започват да ми се струват все по-дълги и по-дълги. Започвам да усещам дните сякаш са вечност, а единственото по-шибано от дългите дни са нощите, в които неминуемо те сънувам, да знам, че съм стигнала до онзи момент, в който в живота си на теория имам всичко, от което се нуждая, но на практика да предпочитам нощта, защото само тогава ти си до мен... предполагам, че това е всичко и отново ще чакам да се върнеш, когато ще те прегърна и никога повече няма да искам да те пусна, ще те разцелувам и ще ти покажа всякакви форми на обич, но точно сега искам да знаеш, че ненавиждам тази част от теб, кариерата ти и всичко, което ме кара да се чувствам сякаш съм на второ място, когато в моя живот няма никой и нищо, което да се сравнява с теб.

Набързо копира писмото, сгъна листовете и отиде в пощата, където ги разпрати към всички възможни негови локации, но не и към собственият му дом, единственото място на света, в която тя беше убедена, че той не се намира.

Никога няма да те предам.

Никога няма да те предам.
И теб да нараня, никога няма да си дам.
Никога няма да си го позволя,
и ако се налага със себе си битка ще водя,
само и само да не го погреба,
онова дето ми е най-свято, дето най-ценя,
теб на този свят и твойта чистота.
Сълзи да виждам аз не искам,
в очите твои тъгата ненавиждам,
защото винаги там била си и това не заслужаваш,
защото каквото другите нямат ти го притежаваш.
Никога няма да те предам,
и ако някой ден изгубиш пътя си,
към мен погледни, при мен върни се,
аз съм твоят дом и при мен ела си.
Никога няма да те предам,
и от най-високия връх да паднеш,
ще бъда там да те хвана,
ще бъда винаги когато и където трябва.
Задето винаги там си била,
когато аз съм падал,
задето винаги причината си била,
отново на крака да съм ставал.
Задето майка ми далеч е,
но с теб сигурността остава,
задето адреса си може и да зная,
но дом без тебе няма.
И за всеки път, когато света се е обръщал,
срещу чувствата, които съм изпитвал,
срещу думите, които е нямало на кого да изрека,
ти си била там и си била готова река да изрева.
И ако някой ден се наложи, аз ще бъда тази река,
от опасността ще те извадя, по течението ще те понеса,
докато не стигнем безопасния бряг,
докато не си отново на крака,
когато пак ще бъдеш до мен, и аз пак на теб ще разчитам,
защото в друго да се припозная, все още се оплитам,
и не мога просто така да продължа без теб,
смисъл дали има, да продължа ли аз напред.
И планините ще паднат, и реките ще изтекат,
сърцата ни може да изгорят и ледници да разтопят,
но да носиш белег по себе си аз няма да дам,
и заклевам се, аз никога няма да те предам.

Помощ, загубих си звездата!

Помощ, загубих си звездата!

Някой да я е виждал? Беше прекрасна, единствена по рода си. Можех да я различа още с първия си поглед в нощното небе.

Беше моя.

Подариха ми я преди време. Подари ми я един специален човек, който вече не е до мен, но аз не тъгувах толкова за него, понеже поне ми остави звездата, а аз не искам нищо повече от моята звезда в чуждото небе.

Но сега звездата я няма. Не знам къде отиде, изгубих я. Веднъж да я зърна, веднага ще я позная, но я няма, разбирате ли?

Нека ви разкажа за нея. Лежахме си веднъж на студената земя с този мой специален човек, лежахме си и гледахме пълното със звезди небе. Аз не знам тая звезда, преди да бъде моя, дали е била нечия друга, дали и на друг са я подарявали, дали не са ми я взели или откраднали. Само мога да се надявам, че съм уникален (също като нея) и че няма да ми се налага да приемам болката, че не съм.

Лежахме си и ми бе казано, че и облаци да скрият небето, звездите още ще са там, все така безкрайни, все така красиви. Красиви като думите, които ми бяха говорени, на които аз сляпо вярвах, и все още дълбоко в себе си ми се ще да вярвам, макар че пишейки този текст, все повече се отдалечава вярата ми от самия мен.

Казано ми бе също, че и нас да ни няма, звездите ще са вечни, звездите ще са безкрайната истина и звездите никога няма да се превърнат в лъжа. И вярвах, и вярвах безспирно, и вярвах неуморно, също така неуморно, както звездите никога не спираха да блестят в тъмното небе, без значение дали ги виждах или не.

"Виждаш ли тази звезда там, най-ярката? Тя вече е твоя." Аз никога не ще забравя тези думи и щастието, което изпитах, когато преминаха през главата ми.

Но точно тогава паднаха онези облаци, за които ми беше говорено, че и да дойдат, всичко ще бъде наред, защото звездите ни винаги ще са там. И тежко ми беше, че преди да си идат облаците, специалният човек вече не беше до мен. Но какво пък, поне знаех, че звездата ми винаги ще си бъде там.

И се разчисти небето, и чаках да зърна отново звездата си, тази, която никога няма да ме предаде и никога няма да се превърне в лъжа... ала тя не беше там.

На нейно място седеше друга. Беше досущ като нея, като еднояйчни близнаци бяха, но нямаше как да сбъркам, това не беше моята звезда.

Така че моля ви, ако видите някога звездата ми, пратете я отново при мен.