Към момента на присъдата, аз вече нямах никакъв интерес в
нищо. Нито в това да чуя какво ще обяви съдията - за да ме обяви за невинен, трябва
да е по-сбъркан и от мен - нито в това да наблюдавам вече целия този цирк, в
който дванайсет съдебни заседатели, машинописка, адвокат, прокурор, съдия и още
сума хора около мен, се церемонят и като цяло с месеци се опитват да решат дали
трябва да получа възможността да умра, след като съм отнел възможността на
толкова много хора да живеят.
Малко предистория, може би? Имах щастливо детство. Четях много. Имах хубави младежки години, добре образован съм - дори "добре" е слаба дума, завършил съм един от най-престижните университети (но ще го запазя в тайна, за да не си помислите, че всички, които излизат от него са психопати като мен - за половината бих спорил, но със сигурност не всичките). Минаха още десет години след университета, в които работех това, което обичах, бях с хората, които обичам, в държавата, която обичам, и гледах как толкова много хора около мен развалят цялата естетика на всичко, абсолютно всичко, което съм обичал някога, обичам в момента, или щях да обичам някога.
Затова застрелях - така де, убих, единият май беше умрял от инфаркт още преди да изстрелям куршума - двайсет и четирима души.
Превърнах се в модерен Чарлз Менсън, а всичко около мен се превърна в митология. Бил съм убил двайсет и четирима души, защото това са два пъти повече от бройката на Дванайсетте апостола, защото се смятам за Нещо Повече От Бог, или пък съм ги убивал всичките в различен час от деня, за да подчертая, че ценя животите на всички тези хора, колкото общо на един мой ден и какво ли още не. Честно казано, някои неща в пресата бяха откровено забавни, а и много от тях ги потвърдих - разбира се, те са абсолютна, крайна глупост и вероятно ако си пуснете някой клип в интернет, в който някой си там блогър обяснява защо някой си там друг е илюминат, ще намерите повече истина - но в крайна сметка, потвърдих всички тези глупости, просто за да може тези хора да изкарат някоя монета в повече. Пък и художествената литература, и цялостно въображението на хората, и без това са в стабилен застой.
Ето я и не толкова забавната истина - нещата са прости, цинични и грозни. Убих двайсет и четирима души без да ги броя, без да мисля в кой час съм ги убил и със сигурност без да мисля за Дванадесетте апостола през това време. Също така не се смятам за бог или нещо подобно, и макар точно в момента да не съм убеден в какво вярвам, все още силно се надявам да има нещо над нас, което да накаже глупаците като мен, за да не се налага на глупаците като мен да наказват глупаците, които убих.
За какво мислех тогава? При първите убийства мислех за това дали ще ме хванат, при средните за това къде ще ям по-късно, а при последните вече се молех и надявах да ме хванат, защото очевидно властите и полицията са такива кретени, че ако не ги подпомогнеш с някоя и друга молитва, никога няма да излезе нещо от търсенията им и "денонощната работа по случая", реплика, заради която едва не спрях да убивам още на четвъртия-петия човек, защото ми втръсна да я чувам по телевизията през ден по двайсетина пъти. Само за сведение, най-близкото до мен полицейско управление е на по-малко от километър. За съжаление обаче, по средата на пътя от управлението до нас, има Dunkin Donuts. За друго сведение, си изхвърлих телевизора.
Въпроси, въпроси, въпроси. Кога, какво, къде и защо. Кога, какво и къде го пише в документите по делото, така че няма да използвам и някои от последните си думи на този свят, за да обяснявам нещо, което вече го пише някъде другаде.
Така че ще обърнем внимание само на защо. Та, защо? Защо убих двайсет и четирима души?
На първо време, както казах, не съм ги броял. И не е имало някакъв предварителен списък. Някои си бяха направо импровизация. Убих всеки един от тях, защото смятах, че светът би бил по-добро място без тях. Не на последно място, бях убеден и че светът ще е по-добро място без мен, но ако просто се бях самоубил, онези хора още щяха да са там, така че накрая реших първо да убия тях и после с цялата церемониалност, която съм им спестил (дано да знаят, че са късметлии относно това), да ме убият публично и с ръкопляскания и мен.
Съседът ми например, е отвратителен тип. Добре де, беше. Първо, елементарна хигиена, по дяволите. Елементарна хигиена! Няма. Цяла кооперация трябва да преживява вселенски катарзис всеки ден, когато преминава по стълбите. Второ, елементарно възпитание! След вселенския катарзис се прибираш в апартамента си и не можеш да чуеш дори мислите си, защото чуваш нечий телевизор, чийто собственик в повечето случаи има и отвратителен вкус за телевизионни канали, само някой ден през месеца може да извадиш късмет и да е пуснал някой музикален канал.
Та така. Съседът ми е минал петдесетте. Ако си мислите, че има някакъв по-различен начин да промениш някой, минал петдесетте, освен с куршум в главата, поне според мен, вие сте наивник.
Убих бивш мой преподавател, който ме бе комплексирал през годините в университета. Разбира се, първо проверих дали не се е променил за десетте години, в които не съм го виждал, но шок и ужас - промяна и да е имало, не е била за добро. Образован човек, безспорно. Но видяхме докъде я докара светът с образовани хора - няма да стане с тях, трябват добри хора, а той не беше сред тях, нито пък се опитваше да създава такива, така че куршум в главата и за него.
Заради подобни размишления, бях обявен за психопат. Дори в началото на текста сам се наричам такъв. Но честно казано, не се приемам за такъв, което се оказа изключително необходимо, за да докажат, че наистина съм такъв. Под докажат, имам предвид - пред себе си. Аз не съм психопат и това не е дискусия.
Убих още двайсет и двама души. Убих си пощальона поради простата причина, че не си вършеше добре работата - проверих къде е работил преди това - много места, повярвайте ми - и там не си беше вършил работата както трябва. Създаваше само нерви на хората. Куршум. Убих един от най-корумпираните политици в държавата - дори няма нужда да обяснявам защо. Щях да кажа куршум, но той май беше онзи с инфаркта.
И така нататък, и така нататък. Не искам да проявя неуважение към останалите хора, чийто живот съм отнел, но ще стане прекалено разточително.
Та така, обратно на процеса и присъдата. Присъдата е ясна, но все пак, ако някога имате нужда от добър адвокат, обърнете се към моя. Убих двайсет и четирима души и все пак успя да проточи целия процес с месеци! Смятайте за каква система си говорим.
Присъдата е ясна, но процеса е по-тежък от присъдата. Цялото това чакане, а и постоянно трябва да виждам какво не е наред все още и да ми се ще да пусна още някой куршум... много нерви за една предизвестена смърт.
Мислех да се самоубия - начини много, но в крайна сметка, ще пропусна. Не съм Хауърд Кемпбъл. И имам чиста съвест, честно казано, не смятам, че съм извършил нито престъпления срещу човечеството, нито престъпления срещу самия себе си.
Няма да се самоубия, само защото аз убивах, така че и другите (или поне един печеливш от лотарията!) ще имат своя уникален шанс да убият мен и да си мислят, както аз си мислех, че помагат на света и носят някаква промяна. Странно, тях няма да ги обявят за луди, нали?
Та така.
Малко предистория, може би? Имах щастливо детство. Четях много. Имах хубави младежки години, добре образован съм - дори "добре" е слаба дума, завършил съм един от най-престижните университети (но ще го запазя в тайна, за да не си помислите, че всички, които излизат от него са психопати като мен - за половината бих спорил, но със сигурност не всичките). Минаха още десет години след университета, в които работех това, което обичах, бях с хората, които обичам, в държавата, която обичам, и гледах как толкова много хора около мен развалят цялата естетика на всичко, абсолютно всичко, което съм обичал някога, обичам в момента, или щях да обичам някога.
Затова застрелях - така де, убих, единият май беше умрял от инфаркт още преди да изстрелям куршума - двайсет и четирима души.
Превърнах се в модерен Чарлз Менсън, а всичко около мен се превърна в митология. Бил съм убил двайсет и четирима души, защото това са два пъти повече от бройката на Дванайсетте апостола, защото се смятам за Нещо Повече От Бог, или пък съм ги убивал всичките в различен час от деня, за да подчертая, че ценя животите на всички тези хора, колкото общо на един мой ден и какво ли още не. Честно казано, някои неща в пресата бяха откровено забавни, а и много от тях ги потвърдих - разбира се, те са абсолютна, крайна глупост и вероятно ако си пуснете някой клип в интернет, в който някой си там блогър обяснява защо някой си там друг е илюминат, ще намерите повече истина - но в крайна сметка, потвърдих всички тези глупости, просто за да може тези хора да изкарат някоя монета в повече. Пък и художествената литература, и цялостно въображението на хората, и без това са в стабилен застой.
Ето я и не толкова забавната истина - нещата са прости, цинични и грозни. Убих двайсет и четирима души без да ги броя, без да мисля в кой час съм ги убил и със сигурност без да мисля за Дванадесетте апостола през това време. Също така не се смятам за бог или нещо подобно, и макар точно в момента да не съм убеден в какво вярвам, все още силно се надявам да има нещо над нас, което да накаже глупаците като мен, за да не се налага на глупаците като мен да наказват глупаците, които убих.
За какво мислех тогава? При първите убийства мислех за това дали ще ме хванат, при средните за това къде ще ям по-късно, а при последните вече се молех и надявах да ме хванат, защото очевидно властите и полицията са такива кретени, че ако не ги подпомогнеш с някоя и друга молитва, никога няма да излезе нещо от търсенията им и "денонощната работа по случая", реплика, заради която едва не спрях да убивам още на четвъртия-петия човек, защото ми втръсна да я чувам по телевизията през ден по двайсетина пъти. Само за сведение, най-близкото до мен полицейско управление е на по-малко от километър. За съжаление обаче, по средата на пътя от управлението до нас, има Dunkin Donuts. За друго сведение, си изхвърлих телевизора.
Въпроси, въпроси, въпроси. Кога, какво, къде и защо. Кога, какво и къде го пише в документите по делото, така че няма да използвам и някои от последните си думи на този свят, за да обяснявам нещо, което вече го пише някъде другаде.
Така че ще обърнем внимание само на защо. Та, защо? Защо убих двайсет и четирима души?
На първо време, както казах, не съм ги броял. И не е имало някакъв предварителен списък. Някои си бяха направо импровизация. Убих всеки един от тях, защото смятах, че светът би бил по-добро място без тях. Не на последно място, бях убеден и че светът ще е по-добро място без мен, но ако просто се бях самоубил, онези хора още щяха да са там, така че накрая реших първо да убия тях и после с цялата церемониалност, която съм им спестил (дано да знаят, че са късметлии относно това), да ме убият публично и с ръкопляскания и мен.
Съседът ми например, е отвратителен тип. Добре де, беше. Първо, елементарна хигиена, по дяволите. Елементарна хигиена! Няма. Цяла кооперация трябва да преживява вселенски катарзис всеки ден, когато преминава по стълбите. Второ, елементарно възпитание! След вселенския катарзис се прибираш в апартамента си и не можеш да чуеш дори мислите си, защото чуваш нечий телевизор, чийто собственик в повечето случаи има и отвратителен вкус за телевизионни канали, само някой ден през месеца може да извадиш късмет и да е пуснал някой музикален канал.
Та така. Съседът ми е минал петдесетте. Ако си мислите, че има някакъв по-различен начин да промениш някой, минал петдесетте, освен с куршум в главата, поне според мен, вие сте наивник.
Убих бивш мой преподавател, който ме бе комплексирал през годините в университета. Разбира се, първо проверих дали не се е променил за десетте години, в които не съм го виждал, но шок и ужас - промяна и да е имало, не е била за добро. Образован човек, безспорно. Но видяхме докъде я докара светът с образовани хора - няма да стане с тях, трябват добри хора, а той не беше сред тях, нито пък се опитваше да създава такива, така че куршум в главата и за него.
Заради подобни размишления, бях обявен за психопат. Дори в началото на текста сам се наричам такъв. Но честно казано, не се приемам за такъв, което се оказа изключително необходимо, за да докажат, че наистина съм такъв. Под докажат, имам предвид - пред себе си. Аз не съм психопат и това не е дискусия.
Убих още двайсет и двама души. Убих си пощальона поради простата причина, че не си вършеше добре работата - проверих къде е работил преди това - много места, повярвайте ми - и там не си беше вършил работата както трябва. Създаваше само нерви на хората. Куршум. Убих един от най-корумпираните политици в държавата - дори няма нужда да обяснявам защо. Щях да кажа куршум, но той май беше онзи с инфаркта.
И така нататък, и така нататък. Не искам да проявя неуважение към останалите хора, чийто живот съм отнел, но ще стане прекалено разточително.
Та така, обратно на процеса и присъдата. Присъдата е ясна, но все пак, ако някога имате нужда от добър адвокат, обърнете се към моя. Убих двайсет и четирима души и все пак успя да проточи целия процес с месеци! Смятайте за каква система си говорим.
Присъдата е ясна, но процеса е по-тежък от присъдата. Цялото това чакане, а и постоянно трябва да виждам какво не е наред все още и да ми се ще да пусна още някой куршум... много нерви за една предизвестена смърт.
Мислех да се самоубия - начини много, но в крайна сметка, ще пропусна. Не съм Хауърд Кемпбъл. И имам чиста съвест, честно казано, не смятам, че съм извършил нито престъпления срещу човечеството, нито престъпления срещу самия себе си.
Няма да се самоубия, само защото аз убивах, така че и другите (или поне един печеливш от лотарията!) ще имат своя уникален шанс да убият мен и да си мислят, както аз си мислех, че помагат на света и носят някаква промяна. Странно, тях няма да ги обявят за луди, нали?
Та така.
Искрено ваш, напълно психически стабилен и с чиста съвест:
(подпис)
