Спасителите в ръжта нямат почивни дни

Сценарият бе познат. Денят отново ми се струваше мрачен. Лежах на леглото си, както всеки път, когато не знаех какво да правя - нито на момента, нито с живота си в общ план. Ако гардеробът в стаята ми олицетворяваше сърцето ми, то тогава леглото ми олицетворяваше душата. И без това ги дели един метър и и двете са за смяна.

По някое време дразнещ звук прониза тишината и ме накара да отместя поглед от белия таван. Беше просто съобщение, гласящо "?", на което отговорих с още по-просто ".". Съобщение от нея, но не тази, която отговаряше за състоянието ми, или пък тази преди нея, или пък която и да било, в която съм бил влюбен някога.

Беше човек, който винаги можеше да ме зареди с енергия, но този път и тя нямаше останала енергия в себе си. Вероятно в момента и тя прави същото като мен и може би беше по-добре да бъдем заедно. Да нищоправим заедно и вместо да лежим и мълчим в стаите си, да седим и пием чай безмълвно.

Стигнах до обичайното място, Двореца на Статуквото, нека го наречем така, където за моя изненада нямаше никой друг, освен нея. Не пиеше нищо, но взех два чая и ги занесох. Казахме си обичайното "здравей", прегърнахме се, но в прегръдката ѝ не бе останало нищо топло, а в моите смятам, че никога не е имало нещо топло. Дори да има, никоя енергия, произлизаща от мен, не можеше да се сравнява с нейната.

Сега усмивката ѝ я нямаше. Знаех защо. Моята също я нямаше, което не беше такава трагедия - тя идваше и си отиваше постоянно, заедно с "любовта", която срещах всекидневно. Тези "любови", които срещах използваха мен за това, за което аз използвах Двореца на Статуквото - място, където да убиеш времето, където да можеш да се връщаш и да знаеш, че винаги ще си добре дошъл, където нещата винаги са едни и същи.

Защо нейната усмивка я нямаше - защото животът е гаден понякога. Не през цялото време, не, определено не - но е най-болезнено, когато видиш човек, който знаеш, че може да носи в себе си толкова лъчезарност и чар, забил глава в масата, защото нещо дребно се е объркало, довело до нещо не толкова дребно, довело до...

И двамата можехме да си кажем "казах ти". Тя го правеше постоянно, всъщност. Опитваше се да ме предпази, но аз никога не ѝ позволявах. Предпочитах да бъда нараняван отново и отново, отколкото да стоя вкъщи и да гледам тавана. И честно да ви кажа - и сега бих го предпочел. И сам бих разбивал сърцето си, така че предполагам, че сам си го заслужавам.

Тя обаче не го заслужаваше и не можех да я гледам така. Знаех, че ако мога да докарам усмивката на лицето ѝ, най-малкото щях да платя поне един от десетките дългове, които имам към нея.

-Хайде. - прорязах тишината след десетминутно мълчание.

-Хайде какво? - отговори тя, след което с малко закъснение ме погледна, по-скоро мъртво, от колкото въпросително.

-Отиваме на вечеря. Аз черпя. Нещо за хапване и чаша вино - червено за теб, бяло за мен. Не е въпрос.

Половинчата усмивка премина през лицето ѝ. Нямаше да се съпротивлява - и двамата го знаехме, но имаше нещо озадачаващо в погледа ѝ.

-Защо го правиш? Ти не си по-малко счупен от мен.

Замислих се. Винаги съм смятал, че хората виждат в мен повече от това, което всъщност има, но нямаше значение - никога не бих развалил илюзията им, ако има такава. А ако няма - не бих позволил на себе си да го разбера, за да не променя нещо в себе си, дори и без умисъл.

-Вие ме държите на крака през целия ми живот. Все някога трябва да започна да си връщам дълговете. Пък и знаеш каква е голямата ми мечта. Спасителите в ръжта нямат почивни дни.

Усмихна се за пръв път от дни. Дори само тази гледка беше достатъчна, за да вкара смисъл в деня. Доколкото аз исках да бъда Холдън, толкова исках тя да бъде моята Фийби. Без да каже нищо стана и облече палтото си. Аз вече бях облякъл своето и я чаках изправен. Тя ме прегърна, а аз вече усещах, че има някоя запалена искра в нея. Не достатъчна, за да оправи проблемите в живота ѝ, но достатъчна, за да може да види смисъл в деня.

-Звучи добре... две чаши вино. За теб бяло, за мен - червено. Звучи добре.