Въпросът е съвсем прост.

- Въпросът е съвсем прост – невинен ли сте или сте виновен?

Така започваше кажи-речи всеки негов разговор с потенциален клиент. Макар и известен адвокат, той никога не бе успял да направи някаква сума пари точно заради железните си принципи – държеше всичките му клиенти да са в реалната си правота, а тук ставаше дума за тежко дело относно убийство, което никой не бе видял.

- Невинен съм. Заклевам се.

Убийството бе станало след сбиване в бар, в който бяха останали двама души и барманът, който пък бе решил да се отбие до тоалетната – явно не за особено кратко време. Оставил двама души, които играели билярд, а се върнал за да завари бара си изпотрошен и с един посетител по-малко, макар броя на телата да бил същия.

-Във всеки случай си го убил – какви са ти вижданията за ‘невинен‘?

Убийството било по особено жесток начин, след тежък бой между двамата. Изглежда подсъдимият все пак е взел превес и е нанесъл множество удари в главата на жертвата си – очевидно с билярден стик, който по някакъв начин и някое време се е счупил и се е озовал в очната кухина на пребития мъж.

-Бях отишъл в бара просто да пийна нещо, бяхме останали двама души, които дори не се познавахме, той ме попита дали искам да изиграя една игра с него преди да затворят, след което когато бармана излезе, се нахвърли срещу мен с неочаквана свирепост. Беше самозащита. Не се намирам за опасен за обществото.

Адвокатът в крайна сметка се съгласи да поеме случая, макар да знаеше, че в най-добрият случай може да издейства споразумение, както и знаеше, че няма да получи особено много пари. Всичко беше наред – доколкото можеше да бъде наред в подобен случай – докато един ден в съда, очевидно без знанието, че адвокатът му е в близката кабинка – подсъдимият не вдигна телефона си и не проведе странен разговор, от който се разбираше най-вече че ‘никой не е намерил връзката‘.

Подтикнат от това, адвокатът изнамери всичко, което бе възможно да се изнамери за двамата – и съжали, че не е направил това много по-рано – използва всички градски и национални регистри, за да намери връзката между тях, използва и свои собствени връзки, за да намери още информация, докато не откри, че клиентът му е брат на жена, която някога е била съпруга на убития – изчезнала преди шест години, без никакви следи, никакви сериозни заподозрени и нищо, което да докаже къде се намира тя. Двамата носеха различни фамилии и според регистрите са били разделени още като малки, но истината бе излязла наяве.

Предпочете да си замълчи, затова не направи никакви промени в заключителната си реч, която звучеше също толкова искрено, както и когато не знаеше за умисъла в убийството. Бе толкова убедителен, че успя да издейства на клиента си само условна присъда, след която имаше множество прегръдки и радост.

След седмица покани вече неподсъдимият на бар, за да отпразнуват победата, а когато вече бяха достатъчно подпийнали – или поне единият от тях – отидоха в малките тъмни улички зад бара, където вече неподсъдимият бе намушкан и оставен да се спомине от кръвозагуба.

В мислите на адвоката имаше само една мисъл – въпросът му бе съвсем прост, защо толкова много хора не можеха да му отговорят честно.

Явно не ми е писано да стана човек

Първото нещо, което помня от съществуването си всъщност не е истински спомен, а спомен от сън. Погребвах жена си. Честно казано, това звучи много странно дори казано и в нормални обстоятелства, но като се има предвид, че тогава бях на около 4-годишна възраст, нещата стават още по-откачени. Или поне така смятах. По-ранни спомени нямам, макар повечето ми приятели да имаха поне по няколко.

Искате ли да стане по-странно? До жена ми имаше още един ковчег, но може би едва една трета от нейния ръст, дори по-малък. Не помня от каква перспектива беше сънят – дали съм бил на колене или съм бил с тогавашния си ръст, но не бях особено по-голям от малкия ковчег.

Изминаха години – около 20 от тях, след които се запознах с едно момиче, която беше на средата на пътя да бъде жена. Беше тъжно, защото тя ме обичаше повече, отколкото аз нея, което обаче никога не ѝ дадох да разбере. Истината е следната – беше ме страх, че сънят ще се окаже реалност. А следната истина – че сънят се оказа реалност, вече не ме плаши.

Разбира се, аз вече издадох част от историята, но за протокола – излизахме близо три години, след което се оженихме. Красива сватба, нищо пищно, малко хора (от моята част на роднините нямаше кой-знае колко хора за канене, а хората, които и двамата можехме да наречем приятели не бяха голяма бройка), духов оркестър и наистина вкусна торта, която помня по-добре от по-голямата част от сватбата и до някое време ме беше срам от това, но вече – не.

Тя забременя след година. Не искахме докторите да ни кажат какво ще е детето, защото вече бяхме решили – ще бъде момиченце. Нямахме нужда да задаваме въпроси, някак си знаехме, а аз добре криех страховете си, че сън, който съм имал на 4-годишна възраст ще предопредели цялото ми съществуване.

Роди се така – 3 килограма и 600 грама, 52 см. и със спряло сърце. Малко, пухкаво бебе, което се роди без живот в себе си и взело този на майка си със себе си. Трагедия, разбира се, но усетих болка само в първите секунди, щом лекарят ми съобщи. След това трябваше да се преструвам, защото как да ви кажа – това бе очаквано през целия ми живот.

Получих много цветя, съболезнования. Дори от хора, които не познавам. Приех ги с искрената радост, че на някои хора наистина ми пука, със скрито раздразнение, че някои хора само се правят, че ги интересува, с фалшива тъга на лицето и с въздишка на примес от успокоение и отегчение, щом затворех вратата.

След това се случи баналното – изпълних съня си. Явно наистина съм коленичил. Такива са обредите, няма как.

След два дни ставам на 33 години, а преди пет сънувах нещо странно – карах с колата, датата беше утрешната, след което един тир се вряза странично в мен.

Явно не ми е писано да стана човек, но какво пък, поне през целия си живот бях бог.