Първото нещо,
което помня от съществуването си всъщност не е истински спомен, а спомен от
сън. Погребвах жена си. Честно казано, това звучи много странно дори казано и в
нормални обстоятелства, но като се има предвид, че тогава бях на около
4-годишна възраст, нещата стават още по-откачени. Или поне така смятах.
По-ранни спомени нямам, макар повечето ми приятели да имаха поне по няколко.
Искате ли да стане по-странно? До жена ми имаше още един ковчег, но може би едва една трета от нейния ръст, дори по-малък. Не помня от каква перспектива беше сънят – дали съм бил на колене или съм бил с тогавашния си ръст, но не бях особено по-голям от малкия ковчег.
Изминаха години – около 20 от тях, след които се запознах с едно момиче, която беше на средата на пътя да бъде жена. Беше тъжно, защото тя ме обичаше повече, отколкото аз нея, което обаче никога не ѝ дадох да разбере. Истината е следната – беше ме страх, че сънят ще се окаже реалност. А следната истина – че сънят се оказа реалност, вече не ме плаши.
Разбира се, аз вече издадох част от историята, но за протокола – излизахме близо три години, след което се оженихме. Красива сватба, нищо пищно, малко хора (от моята част на роднините нямаше кой-знае колко хора за канене, а хората, които и двамата можехме да наречем приятели не бяха голяма бройка), духов оркестър и наистина вкусна торта, която помня по-добре от по-голямата част от сватбата и до някое време ме беше срам от това, но вече – не.
Тя забременя след година. Не искахме докторите да ни кажат какво ще е детето, защото вече бяхме решили – ще бъде момиченце. Нямахме нужда да задаваме въпроси, някак си знаехме, а аз добре криех страховете си, че сън, който съм имал на 4-годишна възраст ще предопредели цялото ми съществуване.
Роди се така – 3 килограма и 600 грама, 52 см. и със спряло сърце. Малко, пухкаво бебе, което се роди без живот в себе си и взело този на майка си със себе си. Трагедия, разбира се, но усетих болка само в първите секунди, щом лекарят ми съобщи. След това трябваше да се преструвам, защото как да ви кажа – това бе очаквано през целия ми живот.
Получих много цветя, съболезнования. Дори от хора, които не познавам. Приех ги с искрената радост, че на някои хора наистина ми пука, със скрито раздразнение, че някои хора само се правят, че ги интересува, с фалшива тъга на лицето и с въздишка на примес от успокоение и отегчение, щом затворех вратата.
След това се случи баналното – изпълних съня си. Явно наистина съм коленичил. Такива са обредите, няма как.
След два дни ставам на 33 години, а преди пет сънувах нещо странно – карах с колата, датата беше утрешната, след което един тир се вряза странично в мен.
Явно не ми е писано да стана човек, но какво пък, поне през целия си живот бях бог.
Искате ли да стане по-странно? До жена ми имаше още един ковчег, но може би едва една трета от нейния ръст, дори по-малък. Не помня от каква перспектива беше сънят – дали съм бил на колене или съм бил с тогавашния си ръст, но не бях особено по-голям от малкия ковчег.
Изминаха години – около 20 от тях, след които се запознах с едно момиче, която беше на средата на пътя да бъде жена. Беше тъжно, защото тя ме обичаше повече, отколкото аз нея, което обаче никога не ѝ дадох да разбере. Истината е следната – беше ме страх, че сънят ще се окаже реалност. А следната истина – че сънят се оказа реалност, вече не ме плаши.
Разбира се, аз вече издадох част от историята, но за протокола – излизахме близо три години, след което се оженихме. Красива сватба, нищо пищно, малко хора (от моята част на роднините нямаше кой-знае колко хора за канене, а хората, които и двамата можехме да наречем приятели не бяха голяма бройка), духов оркестър и наистина вкусна торта, която помня по-добре от по-голямата част от сватбата и до някое време ме беше срам от това, но вече – не.
Тя забременя след година. Не искахме докторите да ни кажат какво ще е детето, защото вече бяхме решили – ще бъде момиченце. Нямахме нужда да задаваме въпроси, някак си знаехме, а аз добре криех страховете си, че сън, който съм имал на 4-годишна възраст ще предопредели цялото ми съществуване.
Роди се така – 3 килограма и 600 грама, 52 см. и със спряло сърце. Малко, пухкаво бебе, което се роди без живот в себе си и взело този на майка си със себе си. Трагедия, разбира се, но усетих болка само в първите секунди, щом лекарят ми съобщи. След това трябваше да се преструвам, защото как да ви кажа – това бе очаквано през целия ми живот.
Получих много цветя, съболезнования. Дори от хора, които не познавам. Приех ги с искрената радост, че на някои хора наистина ми пука, със скрито раздразнение, че някои хора само се правят, че ги интересува, с фалшива тъга на лицето и с въздишка на примес от успокоение и отегчение, щом затворех вратата.
След това се случи баналното – изпълних съня си. Явно наистина съм коленичил. Такива са обредите, няма как.
След два дни ставам на 33 години, а преди пет сънувах нещо странно – карах с колата, датата беше утрешната, след което един тир се вряза странично в мен.
Явно не ми е писано да стана човек, но какво пък, поне през целия си живот бях бог.
Няма коментари:
Публикуване на коментар