Моето хоби си ти.
И другите броят дни. Не съм само аз. Знам това. Броят дни до състезания, световни първенства, държавни първенства. Аз броя дните до теб.
Подобно на техните, всичко започна с обикновен опит.
„Какво пък, може да ти хареса?“
Това казваха приятелите ми, когато някой искаше да пробва катерене или скачане с бънджи. Това казаха и когато реших да те заговоря. Да, хареса ми. Да, беше странно. Да, ставаше все по-странно, но аз никога не съжалих за избора си.
Те задълбаваха във всичко, което правеха. Повечето от тях задълбаваха в образованието си, в новите животи, които градяха – забравянето на старите и създаването на нови връзки, това да се научат да живеят без едните и да свикнат с другите.
Аз се интересувах само от това да се науча да живея с теб. Защото вече живеех за теб – от ден първи, от минута първа, ти беше целта. Знам, че не го искаше, но и аз никога не ти дадох избор. Съжалявам за това – поне донякъде – но себичността ми побеждаваше винаги и изборът ми бе един и същ - в който и момент от живота си да се допитвах до себе си. Съжалявам за теб, в случай че някога ти съжалиш, но за себе си – никога.
Помня всичко. Да, тогава беше просто на принципа „опитай“, но аз помня всичко, включително и очите ти, които – заклевам се – са различни от това, което са днес. Със сигурност в себе си казвам, че очите ти се промениха от момента, в който се запозна с мен. Така се подсигурявам, че и аз като човек съм специален.
Те се тревожат, защото понякога плановете им не се сбъдват, желанията им не се сбъдват, кариерите им не потръгват и така нататък. И аз се тревожа, но се тревожа само за теб – защото ти събираш в себе си всичко това, но и толкова повече.
Започвам и завършвам деня си с теб, нищо че не си до мен. На всеки се случва, нали? Толкова много мои приятели приличат на мен по държание, но никой не изпитва това, което аз – казвам го с убеденост.
Животът ми няма сюжет, аз не знам какво следва утре в действието. Знам само, че започва с теб и вероятно ще завърши с теб – и това е тъжно за много хора около мен, но не и за мен. Защото аз знам, че ти заслужаваш да откриваш сцената и да я закриваш всеки ден, нищо, че си толкова далеч.
Нека си говорим за хобита. Моето хоби си ти.
И другите броят дни. Не съм само аз. Знам това. Броят дни до състезания, световни първенства, държавни първенства. Аз броя дните до теб.
Подобно на техните, всичко започна с обикновен опит.
„Какво пък, може да ти хареса?“
Това казваха приятелите ми, когато някой искаше да пробва катерене или скачане с бънджи. Това казаха и когато реших да те заговоря. Да, хареса ми. Да, беше странно. Да, ставаше все по-странно, но аз никога не съжалих за избора си.
Те задълбаваха във всичко, което правеха. Повечето от тях задълбаваха в образованието си, в новите животи, които градяха – забравянето на старите и създаването на нови връзки, това да се научат да живеят без едните и да свикнат с другите.
Аз се интересувах само от това да се науча да живея с теб. Защото вече живеех за теб – от ден първи, от минута първа, ти беше целта. Знам, че не го искаше, но и аз никога не ти дадох избор. Съжалявам за това – поне донякъде – но себичността ми побеждаваше винаги и изборът ми бе един и същ - в който и момент от живота си да се допитвах до себе си. Съжалявам за теб, в случай че някога ти съжалиш, но за себе си – никога.
Помня всичко. Да, тогава беше просто на принципа „опитай“, но аз помня всичко, включително и очите ти, които – заклевам се – са различни от това, което са днес. Със сигурност в себе си казвам, че очите ти се промениха от момента, в който се запозна с мен. Така се подсигурявам, че и аз като човек съм специален.
Те се тревожат, защото понякога плановете им не се сбъдват, желанията им не се сбъдват, кариерите им не потръгват и така нататък. И аз се тревожа, но се тревожа само за теб – защото ти събираш в себе си всичко това, но и толкова повече.
Започвам и завършвам деня си с теб, нищо че не си до мен. На всеки се случва, нали? Толкова много мои приятели приличат на мен по държание, но никой не изпитва това, което аз – казвам го с убеденост.
Животът ми няма сюжет, аз не знам какво следва утре в действието. Знам само, че започва с теб и вероятно ще завърши с теб – и това е тъжно за много хора около мен, но не и за мен. Защото аз знам, че ти заслужаваш да откриваш сцената и да я закриваш всеки ден, нищо, че си толкова далеч.
Нека си говорим за хобита. Моето хоби си ти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар