Ето ме сега тук,
в което и тук и сега да съм, клекнал съм и не знам какво точно гледам.
Животът ми, ако питате мен, или ако ме бяхте питали онзи ден, щях да ви кажа, че е особено праволинеен. Направо скучен, ако тръгна да го разказвам на някой непознат. 24-годишен, омъжен, с едно дете – и желание за още едно-две – с една и съща работа като компютърен специалист от над пет години насам, добри отношения с всички и почти непроменено ежедневие в последните десетина години.
Животът ми, ако питате жената, която ме е родила, е свършил преди десет години. И това не съм аз, очевидно.
Донякъде съм склонен да вярвам, че тя наистина го вярва. С всеки ден съм все по-склонен на това, но сигурно и след години ще си мисля, че това е най-добрата шега в историята, макар никой да не се смее.
Онзи ден реших да посетя родителите си. Те не живеят далеч, родното ни градче е близо до мястото, където живея и работя. Минавам често да се видя с тях, те да видят внуците си и да гледат лошо съпругата ми, да се държат малко лицемерно с нея и накрая да ми кажат „важното е ти да си щастлив“.
И така, вчера пристигам, почуквам на вратата, майка ми отваря и припада. Баща ми се държи малко по-хладнокръвно, изпищява, побягва назад и се удря в стената зад него.
След малко той се свести, тя не. Изгони ме, но аз останах на стълбите, чакайки в недоумение да разбера какво по дяволите се случва. След още час, започнах да чукам на вратата с крясъци „майко, татко, отворете“. И накрая нахълтах.
Баща ми държеше пистолет, а майка ми ме гледаше с разширени от страх зеници. Караше го да свали пистолета, а той ме попита кой съм и каква е тази отвратителна шега.
- Как така кой съм? Последният път, когато проверих, нямах братя близнаци. Аз съм синът ви.
- Синът ни е мъртъв – изкрещя майка ми – от вече десет години, откачено копеле!
- Какви ги говориш, идвам да ви видя почти всяка седмица, заедно с детето.
- Никой от нашата кръв не ни е посещавал от смъртта на сина ни – намеси се татко – а ти адски много приличаш на него! Сядай на земята и обясни какво се случва или ще те застрелям, по дяволите!
В крайна сметка седнах на земята. Все още не разбирах за какво става дума, но седнах и извадих портфейла си, от него – личната карта. И я подадох на баща ми. Той свъси вежди, после ги повдигна, отвори уста, подаде картата на майка ми. След което тя отново припадна.
След това… не знам как да ви обясня. Защото няма обяснение. Стивън Хокинг не би могъл да го обясни, камо ли аз да седна да ви го описвам.
Баща ми ми показа вестници, майка ми все още ме гледаше изпълнена със скептицизъм. Местната преса пишеше за дете – с моето име, моите години – абе, като цяло пишеше за мен – което заедно с приятели си играело из близката скалиста местност. След което приятелите му казват, че се спънало, полетяло и… край. Момчето било… бил съм на 14-годишна възраст. Имаше и моя снимка в статията – Боже, колко не съм се променил!
Шокиращото в тази статия за мен беше само края на историята. Защото аз бях там тогава, знам кога беше това. Само че никой не е падал, никой не е умирал. Прибрахме се след това с приятелите ми и после учих за контролно. После завърших. После се ожених, после ми се роди дете. Помня всички детайли – първата си брачна нощ, страхът да поема дъщеря си в ръце за пръв път, помня божествените курабии, които майка ми правеше като малък, но спря, когато влязох в пубертета, помня и устните на първото си гадже, но моля ви, не споменавайте на жена ми.
Тези десет години обаче ги няма никъде. Аз ги помня, убеден съм, че съм ги изживял, убеден съм, че дъщеря ми ме чака вкъщи. Но когато набера жена си, операторът ми казва, че няма такъв номер. Същото е и с шефа ми и със съседите ни.
Звъни само домашния телефон на нашите.
…
На майка ми ще ѝ се пръсне сърцето, а аз не мога да си обясня защо съм спокоен. Не ме е страх, пазя пълно хладнокръвие, а баща ми е нещо средно между паниката на майка ми и моята почти апатия.
Това продължи с часове. След което преспах (те може и да не са спали) и на другия ден те ми разказаха как аз съм починал и след това не са правили нищо с животите си. Майка ми не излизала от нас, забранила си да прави любимите ми неща за ядене, а баща ми само ходел до магазина. И то когато знаел, че няма да види никой. Ако пък видел – мълчал. Толкова.
Но малко по малко започнаха да ми вярват. И отново вечеряхме заедно. Телефонът ми продължаваше да отказва връзка с жена ми (за която трябваше да разкажа на родителите си, както и да им кажа, че те принципно не я одобряват особено), а сърце не ми даваше да ида до града с колата. Останах още една вечер.
На другата сутрин, баща ми ме чакаше долу, майка ми беше в кухнята. Беше се загледал, тотално изключил мозъка си, докато не ме чу и се стресна.
- Виж, ти, това… сине – размърда се най-накрая той от стола си – все още не знам дали ни вярваш, но трябва да ти покажа нещо.
Та ето ме сега тук, гледам нещо, което не знам какво е. В задния ни двор стои надгробна плоча с моите имена, моята дата на раждане, но след нея и едно тире има друга дата, която аз не свързвам с нищо. В моят живот, това е обикновен ден, в който съм се прибрал и съм учил. За родителите ми, тази дата е краят на моя живот, както и на техните.
Малко по малко започвам да осъзнавам положението, макар да не мога да си го обясня. Може би съм прекосил някаква паралелна вселена, не знам. Но започвам да осъзнавам, че тук дъщеря ми я няма, че жена ми я няма. Знам защо телефона не се свързва – защото тя или не съществува тук, или съществува, но не ме познава.
Тук аз съм просто изчезнало момче, което се появява десет години след смъртта си. По дяволите, дори не знам какво има в този гроб.
Знам, че не сънувам, това е прекалено истинско. Знам обаче и че искам живота си обратно. Може би има как да се върна обратно? Когато искам да се събудя от сън, се щипя. Може би тук ще трябва нещо по-радикално. Може би да дръпна спусъка?
Но родителите ми… или тази версия на родителите ми. Те… те ще съществуват и без мен. Мога ли да направя такова нещо? В опит с неизвестен край да се върна в своята си линия на времето да отнема за втори път рожбата им?
По дяволите, майка ми е отворила прозореца на кухнята. Този мирис не мога да го сбъркам, десет години не са достатъчни.
Е, може би ще си помисля след няколко курабии.
Животът ми, ако питате мен, или ако ме бяхте питали онзи ден, щях да ви кажа, че е особено праволинеен. Направо скучен, ако тръгна да го разказвам на някой непознат. 24-годишен, омъжен, с едно дете – и желание за още едно-две – с една и съща работа като компютърен специалист от над пет години насам, добри отношения с всички и почти непроменено ежедневие в последните десетина години.
Животът ми, ако питате жената, която ме е родила, е свършил преди десет години. И това не съм аз, очевидно.
Донякъде съм склонен да вярвам, че тя наистина го вярва. С всеки ден съм все по-склонен на това, но сигурно и след години ще си мисля, че това е най-добрата шега в историята, макар никой да не се смее.
Онзи ден реших да посетя родителите си. Те не живеят далеч, родното ни градче е близо до мястото, където живея и работя. Минавам често да се видя с тях, те да видят внуците си и да гледат лошо съпругата ми, да се държат малко лицемерно с нея и накрая да ми кажат „важното е ти да си щастлив“.
И така, вчера пристигам, почуквам на вратата, майка ми отваря и припада. Баща ми се държи малко по-хладнокръвно, изпищява, побягва назад и се удря в стената зад него.
След малко той се свести, тя не. Изгони ме, но аз останах на стълбите, чакайки в недоумение да разбера какво по дяволите се случва. След още час, започнах да чукам на вратата с крясъци „майко, татко, отворете“. И накрая нахълтах.
Баща ми държеше пистолет, а майка ми ме гледаше с разширени от страх зеници. Караше го да свали пистолета, а той ме попита кой съм и каква е тази отвратителна шега.
- Как така кой съм? Последният път, когато проверих, нямах братя близнаци. Аз съм синът ви.
- Синът ни е мъртъв – изкрещя майка ми – от вече десет години, откачено копеле!
- Какви ги говориш, идвам да ви видя почти всяка седмица, заедно с детето.
- Никой от нашата кръв не ни е посещавал от смъртта на сина ни – намеси се татко – а ти адски много приличаш на него! Сядай на земята и обясни какво се случва или ще те застрелям, по дяволите!
В крайна сметка седнах на земята. Все още не разбирах за какво става дума, но седнах и извадих портфейла си, от него – личната карта. И я подадох на баща ми. Той свъси вежди, после ги повдигна, отвори уста, подаде картата на майка ми. След което тя отново припадна.
След това… не знам как да ви обясня. Защото няма обяснение. Стивън Хокинг не би могъл да го обясни, камо ли аз да седна да ви го описвам.
Баща ми ми показа вестници, майка ми все още ме гледаше изпълнена със скептицизъм. Местната преса пишеше за дете – с моето име, моите години – абе, като цяло пишеше за мен – което заедно с приятели си играело из близката скалиста местност. След което приятелите му казват, че се спънало, полетяло и… край. Момчето било… бил съм на 14-годишна възраст. Имаше и моя снимка в статията – Боже, колко не съм се променил!
Шокиращото в тази статия за мен беше само края на историята. Защото аз бях там тогава, знам кога беше това. Само че никой не е падал, никой не е умирал. Прибрахме се след това с приятелите ми и после учих за контролно. После завърших. После се ожених, после ми се роди дете. Помня всички детайли – първата си брачна нощ, страхът да поема дъщеря си в ръце за пръв път, помня божествените курабии, които майка ми правеше като малък, но спря, когато влязох в пубертета, помня и устните на първото си гадже, но моля ви, не споменавайте на жена ми.
Тези десет години обаче ги няма никъде. Аз ги помня, убеден съм, че съм ги изживял, убеден съм, че дъщеря ми ме чака вкъщи. Но когато набера жена си, операторът ми казва, че няма такъв номер. Същото е и с шефа ми и със съседите ни.
Звъни само домашния телефон на нашите.
…
На майка ми ще ѝ се пръсне сърцето, а аз не мога да си обясня защо съм спокоен. Не ме е страх, пазя пълно хладнокръвие, а баща ми е нещо средно между паниката на майка ми и моята почти апатия.
Това продължи с часове. След което преспах (те може и да не са спали) и на другия ден те ми разказаха как аз съм починал и след това не са правили нищо с животите си. Майка ми не излизала от нас, забранила си да прави любимите ми неща за ядене, а баща ми само ходел до магазина. И то когато знаел, че няма да види никой. Ако пък видел – мълчал. Толкова.
Но малко по малко започнаха да ми вярват. И отново вечеряхме заедно. Телефонът ми продължаваше да отказва връзка с жена ми (за която трябваше да разкажа на родителите си, както и да им кажа, че те принципно не я одобряват особено), а сърце не ми даваше да ида до града с колата. Останах още една вечер.
На другата сутрин, баща ми ме чакаше долу, майка ми беше в кухнята. Беше се загледал, тотално изключил мозъка си, докато не ме чу и се стресна.
- Виж, ти, това… сине – размърда се най-накрая той от стола си – все още не знам дали ни вярваш, но трябва да ти покажа нещо.
Та ето ме сега тук, гледам нещо, което не знам какво е. В задния ни двор стои надгробна плоча с моите имена, моята дата на раждане, но след нея и едно тире има друга дата, която аз не свързвам с нищо. В моят живот, това е обикновен ден, в който съм се прибрал и съм учил. За родителите ми, тази дата е краят на моя живот, както и на техните.
Малко по малко започвам да осъзнавам положението, макар да не мога да си го обясня. Може би съм прекосил някаква паралелна вселена, не знам. Но започвам да осъзнавам, че тук дъщеря ми я няма, че жена ми я няма. Знам защо телефона не се свързва – защото тя или не съществува тук, или съществува, но не ме познава.
Тук аз съм просто изчезнало момче, което се появява десет години след смъртта си. По дяволите, дори не знам какво има в този гроб.
Знам, че не сънувам, това е прекалено истинско. Знам обаче и че искам живота си обратно. Може би има как да се върна обратно? Когато искам да се събудя от сън, се щипя. Може би тук ще трябва нещо по-радикално. Може би да дръпна спусъка?
Но родителите ми… или тази версия на родителите ми. Те… те ще съществуват и без мен. Мога ли да направя такова нещо? В опит с неизвестен край да се върна в своята си линия на времето да отнема за втори път рожбата им?
По дяволите, майка ми е отворила прозореца на кухнята. Този мирис не мога да го сбъркам, десет години не са достатъчни.
Е, може би ще си помисля след няколко курабии.
Няма коментари:
Публикуване на коментар