След диагнозата

Когато с жена ми излязохме от болницата, навън все още беше слънчев следобед. Преди по-малко от час ѝ бяха съобщили, че тя ще приключи живота си преждевременно, вероятно в рамките на следващата година, така че красивият следобед по никакъв начин не правеше и деня красив.

Тя го бе приела ужасно спокойно. Докторът пред нея ѝ беше обяснил надълго и нашироко, че след година няма да я има – защо няма да я има, какво може да се направи, за да се забави болестта, какви биха били последиците от лечението, при колко други хора го има този случай. Какво ли не – дори тръгна да се държи с нея успокояващо, от типа на „ще трябва да бъдеш силна“, но се отказа набързо – нея изглежда въобще не я интересуваше. Цялата ѝ реакция бе едно „О.“, последвано от десетминутно кимане с глава при подробностите

На излизане от болницата ми каза само едно – „Явно ще трябва да променя начина си на живот, щом ми остава толкова малко.“. Бях втрещен, меко казано. Всичко бе толкова абсурдно. Исках да седна на стълбите и да заплача, исках го още при лекаря, но заради държанието ѝ се надявах, че ще се събудя. Просто нещо не бе наред, но изглежда това, което не беше наред, бе само в главата ѝ. В моята всичко бе наред – тя наистина умираше.

Когато се прибрахме вкъщи след няколко часа (преди това бяхме на ресторант; тя ми съобщи, че след като ѝ остава толкова малко време, няма желание да яде вкъщи), аз най-накрая можех да седна, да осмисля нещата и да си дам воля да поплача – в което по принцип не ме биваше.

Когато дойде време за лягане, двамата просто заспахме, след кратък разговор, в който тя ми каза, че ще се подложи на лечение за забавяне на болестта. Пресилено казано разговор – по-скоро декларация, имитация на диалог.

Два часа по-късно се събудих от неспирния плач на жена ми. По принцип, ако жена ви ви събуди по нощите с плач, би трябвало да сте уплашени или поне загрижени. Аз обаче най-накрая се успокоих, че жена ми просто е била в шок и сега всичко е в реда на нещата. След близо час сърцераздирателни (и за двама ни) разговори, тя отново заспа, както и аз.

На сутринта тя бе станала преди мен, беше направила закуска и цялата сияеше. Нито дума за снощния ѝ ядрен разпад. Нито дума. Дори въпреки факта, че открито ѝ напомнях за това – сякаш никога не се бе случвало. Излезе с приятелки, които по-късно ми звъняха да ме питат дали всичко е наред, защото тя им съобщила новината, че ще умре в рамките на година, със същата нагласа, с която би им съобщила, че ще ходят на опера. Явно всички бяхме в недоумение.

Нощта дойде, отново заспахме и след няколко часа отново бях събуден от познатия вчерашен плач. Часовникът показваше два часа и четиридесет и две минути и до три и петнайсет отново трябваше да я успокоявам и утешавам.

Познайте дали на другия ден имаше и помен от това.

Всичко това първоначално бе странно, но в последствие се превърна в разрушително за мен. През деня нея я нямаше – беше с приятелки, роднини, пазаруваше или обикаляше безцелно. Или пък ходеше на леченията, но бързо се отказа от тях, след като разбра, че биха ѝ повлияли на външния вид, в резултат на което можеха да удължат живота ѝ с едва няколко месеца. Предпочете да умре по-бързо, но красиво.

През това време аз бях на работа, след което се прибирах, а нея още я нямаше. И плачех или седях сам, в тишина, знаейки, че скоро жена ми ще я няма. От една страна се радвах, че нямаме деца – защото това би направило смъртта ѝ още по-тежка. От друга, тази жена определено заслужаваше това някой да я наследи. Всички тези неща бяха постоянно в главата ми, смазваха ме, а тя изглеждаше толкова добре, толкова леко и безгрижно. Поне докато не се събудеше в средата на нощта, за да изплаче всичко върху мен. Физически и психически.

Косите ми побеляха, а тя ми се струваше по-красива от всякога. Беше абсурдно. Абсурдно. Трябва да го кажа пак – абсурдно. По нищо не ѝ личеше, че умираше. Напротив – понеже все още беше в младостта си, тя ставаше все по-красива с всеки изминал ден, но всичко това се стоварваше прекалено тежко върху мен. Сякаш аз бях болния. И до някаква степен, аз наистина бях.

Докато се усетим, няколко месеца вече бяха минали. Направихме списък с местата, които иска да посети, преди да умре, след което посетихме някои от тях, но се отказахме, когато тя реши, че не ѝ е толкова интересно, а аз бях с мъртъв ентусиазъм още след първата дестинация – нямаше да запомня нищо хубаво от посещенията, след като бях с жена си, която скоро няма да е сред живите.

Затова след като се върнахме, повечето от нещата, които тя правеше, ги правеше сама, докато при мен стресът не започна да достига критични точки. Тя скачаше с бънджи, а аз обмислях да скоча без въжето. Тя скачаше с парашут, а аз обмислях да го направя без. За годината, в която тя умираше, на лицето ми се изписаха десет години, които никога не бях живял.

Накрая просто издъхна една вечер. Будиш се и жена ти е мъртва. Изглежда така, както е изглеждала и вчера, изглежда така, както е изглеждала преди години, а аз изглеждах като Майкъл Кейн, нищо, че още нямах навършени трийсет години.

И през цялото време, в което беше болна, можеше да разбереш това само докато попълваше формуляри за погребението си, завещанието, избираше с какво ще бъде в гроба и разбира се, когато се будеше нощем да плаче. Което се случваше всяка вечер. Без изключения.

След диагнозата, след като на жена ми ѝ бе съобщено, че ще умре, тя продължи да живее. Дори повече, отколкото преди. Моята диагноза обаче се оказа самата тя.