По никакъв начин
не мога да ви гарантирам, че това, което пиша, е истина. Или наистина се е
случило. Не мога да ви гарантирам, че след малко няма да се събудя. Да се
окаже, че всичко, което смятам, че съм преживял, е било лъжа. Но какво от това?
И вие не можете да сте сигурни, че някой ден няма да се събудите и да се окаже,
че всичко е било един дълъг бебешки сън.
В един момент те има, в другия момент те няма. Странно, но ако имаш късмет, не усещаш нищо. Понякога е куршум, в моя случай – кола. Забавно. Бях обещал, бях се заклел дори, пред приятелите си, че никога няма да ме блъсне кола. Затова и толкова редовно и безстрашно минавах на червено. Въпреки че не мислех, че „волята може всичко“, както ще ви каже някоя книга за самопомощ, или пък фитнес наръчник, откровено вярвах, че няма да ме блъсне кола, каквото и да правя.
Е, блъсна ме. На зелено. Но не умрях от удара – умрях, защото сърцето ми се пръсна. Като да се метнеш от висока сграда. Смяташ, че ще умреш, разбит на десетки парченца, но истината е, че ние сме много по-бързо от смъртта. Тя не разчита на скорост – разчита на постоянство.
Следващия момент беше по-странен. Можех да видя тялото си, да видя хората около него, суматохата, шофьора, който първо реши да бяга, после спря. Знаех, че съм мъртъв, просто защото се виждах. Но можех да виждам и светът след смъртта си.
Въобще не ви казвам, че има задгробен живот. Не мога да ви обещая подобно нещо, както казах съвсем в началото – мога да се събудя всеки момент, макар че вече съм изгубил надежда (и желание) за подобно нещо. Няма други „духове“ освен мен – не ходим по кафета с други мъртъвци, не си разказваме истории. Само аз съм тук и мога да правя всичко, но единственото, което ме интересуваше, бе да видя реакциите на хората, които съм оставил след себе си.
Не искам да гледам на смъртта си трагично – винаги съм си представял как ще реагират хората, след като умра. Представял съм си най-често, че ще умра от заболяване – така че да имам определен период от време, в който да свърша всичко, което някога съм искал – да събера любимите си хора на едно място, те да говорят за мен, аз за тях, да запиша още един албум, да направя още няколко концертa, да напиша още няколко статии, някоя книга. Всъщност смъртта ми беше един сценарий, който в определен момент в живота ми, бе прегледан до съвършенство, така че това да умра под гумите (всъщност над шибидаха) на кола, не се вписваше.
Само едно важно уточнение – мога да говоря за всичко, за всички реакции, за моята реакция на техните реакции, но не и за родителите си, защото дори и да имаш катранено чувство за хумор, няма как да намериш нещо забавно в трагедията на родители – без значение дали са моите или не. Същото важи и за останалата част от семейството.
Новината за смъртта ми бързо се разпространи и задвижи световната икономика. Хората, които ме познаваха и държаха на мен, наистина ме познаваха и държаха на мен. Затова ги обичах и затова те ме обичаха. Така че десетки самолети се напълниха с пътници, за някои от които крайна дестинация бе погребението ми. Това бе един от големите проблеми на последните ми години – всички бяха далеч. Не само от мен, но все още смятам, че за мен бе най-тежко, може би защото никога не успях да продължа напред и да създам нов живот.
Тримата ми най-близки приятели се събраха и се скъсаха да плачат за мен. И правилно, по дяволите! За единият беше ясно, че ще го направи, но другите двама сигурно биха го направили само, ако един от нас си отиде. И аз бих го направил за тях, бих изстискал каквато течност има зад очните ми кухини, но за щастие това никога няма да ми се наложи.
Колкото и да ми харесваше, че хората тъгуват за мен обаче, исках специално тях тримата да им ударя и по един-два шамара, защото те по-добре от всички знаеха, че ако бях жив, сам щях да се подигравам на смъртта си. Нищо не ми изглежда по-логично от това – докато има какъвто и да било живот на земята, трябва да има и смях.
Различните хора реагираха по различен начин на смъртта ми. Много се жалваха, че е трябвало да ме опознаят по-добре, но аз никога не съм харесвал тези глупости. Ако бях останал жив до 98-годишна възраст, нито аз, нито те, щяха да проявяват интерес към някакъв по-интензивен контакт. Абсолютно същото, както когато умре известен музикант, който никога не си слушал – дори и след смъртта му да го прослушаш, истината е, че нямаше да го направиш, ако името му не бе огряло някой надгробен камък.
Същото бе и с момичетата, в които някога съм бил влюбен. Всички до една казваха (понякога една на друга), че всъщност аз съм бил истинската им любов и ако са могли, са щели да бъдат с мен. Но видиш ли, чак сега го осъзнавали. Пълни глупости! Дори да се върнех в тялото си, да протегна ръка от гроба си като зомби, дори да преживеят инфаркта от тази гледка... тези думи важат само докато си мъртъв, и аз знаех това. Но честно? Не им се сърдя. Сигурен съм, че те не знаят това. Лъжеха се, лъжеха и другите около тях, но ги лъжеха искрено. А това е важно.
Любовта бе едното нещо, което нямах приживе, така че поне го имах след това. Но не беше никакво успокоение – никоя от тях не можеше да ме прегърне, целуне, времето за това бе минало безвъзвратно. Дори не ми се щеше. Всички тези момичета ми бяха ценни, но думите само на една ме интересуваха. И за нея също знаех, че се лъже. Тогава за пръв път се почувствах добре, че никога повече няма да бъда наранен. Поне това.
Имаше и хора, приятели, които ми бяха гневни. Някои ми бяха гневни, защото не съм си спазил обещанието да не ме блъсне кола. Обичам тези хора! Намираха смеха през сълзите, а на мен ми се щеше да мога да дам всичко, стига да мога и аз за последен път да споделя смеха си с тях.
Други, въпреки че ме познаваха, бяха мрачни, безкрайно мрачни. Това до една степен е хубаво, защото явно все пак съм оставил някаква празнина в тях. Но от друга страна, тези хора трябва добре да знаят, че аз по-скоро бих искал да си тръгна с купон, отколкото със сълзи. Добре де – и сълзите стават. Направо и двете. Да тракат пендари и да падат сълзи.
Повечето хора се чудеха какво да ми кажат сега, когато ме няма, но имаше и немалко хора, на които аз се чудех какво да им кажа. Не че можех, но би било добре. „Хей, извинявай, че никога няма да ядем отново палачинки заедно, че няма да ходим на караоке заедно, извинявай, че те оставям, сигурен съм, че ще се справиш.“ Звучи банално, но добре можех да видя, че някои хора се нуждаеха от тези думи. Аз се нуждаех от тези думи! И да ги чуя, и да ги кажа. Към толкова хора бях поел ангажименти, толкова много хора смятах, че трябва да им се помогне. Че трябва аз да им помогна. За други – че все някога в живота ми ще ми се издължат, ще ме направят щастлив. Но не би.
Имаше и хора в шок, имаше и хора, които бяха просто тъжни. Не прекалено, не ме познаваха толкова добре, но вкарвах някаква щриха, някакъв нюанс в живота им. Те също вкарваха в моя. И бяха хубав нюанс и в смъртта ми.
Ето какво бих казал аз за смъртта си. Или далеч по-важно, за живота си:
Живях добър живот и направих повечето от нещата, които някога съм се заричал да направя. Оставих достатъчно скърбящи хора след мен, така че колкото и тъжно да им е на тях, мен това ме стопля.
Ще ми липсват както големите неща от живота – като концерти, огромни сбирки, завръщания и шумно поливане на нечий успех – така и малките неща, като да има кой да те чака с часове на стълбите ти с палачинки, направени за теб.
Въпреки че не очаквах да си ида млад, винаги съм живял така, че ако нещо подобно се случи, да има възможно най-много неща, които да оставя зад гърба си. Литература, музика. Спомени. Смятам, че за малкото си години тук, се справих. Но не аз решавам това.
Имал съм всичко, което съм поискал, без любов и нежност, от чиято липса страдах почти от начало до край. Това не е толкова голяма пропаст, но още с туптящо сърце знаех защо толкова боли – не защото съм отхвърлен или нещо такова, а защото имах всичко друго, освен любов. Можеш да си перфектен ученик (какъвто аз не бях), можеш да си успял в професията си, да се подвизаваш на десетки фронтове. Всичко това е прекрасно, но в колкото повече неща си добър, толкова повече ще те боли, когато ти отнемат финалното парченце.
Но какво пък. Създадох приятели и връзки, които ме надживяха (макар да бяха улеснени), така че би било нечестно да се оплаквам.
--------------------------------------
След погребенията, сълзите и пр., дойде трудната част. От една страна, трябваше да гледам как хората продължават живота си без мен. Някои се справяха, други все още мислеха постоянно за мен. Оставаше и въпроса – докога съм тук? И има ли нещо след това? Човек би си помислил, че въпросите спират, след като умреш, но аз си давах сметка, че тогава въпросите ставаха само по-сложни. И далеч, далеч по-плашещи.
Болезнено е да гледаш как хората правят съвсем обикновени неща от ежедневието, които обаче ги карат да си спомнят за теб. Нараняват ги, а ти се ще всичко да е наред. Ще ти се, дори да си значел много за тях, животът им без теб да е по-лесен. И когато гледаш най-близките си, които се борят с това да продължат, нещо в теб умира. Без значение, че вече си мъртъв.
Тя редовно ми оставяше цветя, като гледаше да го прави в часове, в които да не се засича с никой друг. Бройката на хората, които ми оставяха цветя, не беше голяма. И не исках да е голяма. Веднъж обаче се засякоха – той, най-добрия ми приятел, и тя, последното момиче, в което някога бях влюбен. Нищо не си казаха, той си тръгваше, кимнаха си, а тя остана. Никога не ми говореше (обещанието си е обещание), но въпреки че не бях съгласен напълно с това твърдение приживе, делата значеха повече от думите – най-малкото, защото и да казваше нещо, нямаше как да ѝ отговоря.
Мина време и духът ми отслабна. Осъзнах, че аз съществувам само дотолкова, доколкото другите мислят за мен. Така че щом другите започнаха да ми обръщат все по-малко внимание, толкова по-близо бях до изчезване. Трябваше само една секунда, в която никой на света не мисли за мен, и щях да ида в рая, ада, или пък нищото, като предимно залагах на него.
И един ден просто се случи.
В един момент те има, в другия момент те няма. Странно, но ако имаш късмет, не усещаш нищо. Понякога е куршум, в моя случай – кола. Забавно. Бях обещал, бях се заклел дори, пред приятелите си, че никога няма да ме блъсне кола. Затова и толкова редовно и безстрашно минавах на червено. Въпреки че не мислех, че „волята може всичко“, както ще ви каже някоя книга за самопомощ, или пък фитнес наръчник, откровено вярвах, че няма да ме блъсне кола, каквото и да правя.
Е, блъсна ме. На зелено. Но не умрях от удара – умрях, защото сърцето ми се пръсна. Като да се метнеш от висока сграда. Смяташ, че ще умреш, разбит на десетки парченца, но истината е, че ние сме много по-бързо от смъртта. Тя не разчита на скорост – разчита на постоянство.
Следващия момент беше по-странен. Можех да видя тялото си, да видя хората около него, суматохата, шофьора, който първо реши да бяга, после спря. Знаех, че съм мъртъв, просто защото се виждах. Но можех да виждам и светът след смъртта си.
Въобще не ви казвам, че има задгробен живот. Не мога да ви обещая подобно нещо, както казах съвсем в началото – мога да се събудя всеки момент, макар че вече съм изгубил надежда (и желание) за подобно нещо. Няма други „духове“ освен мен – не ходим по кафета с други мъртъвци, не си разказваме истории. Само аз съм тук и мога да правя всичко, но единственото, което ме интересуваше, бе да видя реакциите на хората, които съм оставил след себе си.
Не искам да гледам на смъртта си трагично – винаги съм си представял как ще реагират хората, след като умра. Представял съм си най-често, че ще умра от заболяване – така че да имам определен период от време, в който да свърша всичко, което някога съм искал – да събера любимите си хора на едно място, те да говорят за мен, аз за тях, да запиша още един албум, да направя още няколко концертa, да напиша още няколко статии, някоя книга. Всъщност смъртта ми беше един сценарий, който в определен момент в живота ми, бе прегледан до съвършенство, така че това да умра под гумите (всъщност над шибидаха) на кола, не се вписваше.
Само едно важно уточнение – мога да говоря за всичко, за всички реакции, за моята реакция на техните реакции, но не и за родителите си, защото дори и да имаш катранено чувство за хумор, няма как да намериш нещо забавно в трагедията на родители – без значение дали са моите или не. Същото важи и за останалата част от семейството.
Новината за смъртта ми бързо се разпространи и задвижи световната икономика. Хората, които ме познаваха и държаха на мен, наистина ме познаваха и държаха на мен. Затова ги обичах и затова те ме обичаха. Така че десетки самолети се напълниха с пътници, за някои от които крайна дестинация бе погребението ми. Това бе един от големите проблеми на последните ми години – всички бяха далеч. Не само от мен, но все още смятам, че за мен бе най-тежко, може би защото никога не успях да продължа напред и да създам нов живот.
Тримата ми най-близки приятели се събраха и се скъсаха да плачат за мен. И правилно, по дяволите! За единият беше ясно, че ще го направи, но другите двама сигурно биха го направили само, ако един от нас си отиде. И аз бих го направил за тях, бих изстискал каквато течност има зад очните ми кухини, но за щастие това никога няма да ми се наложи.
Колкото и да ми харесваше, че хората тъгуват за мен обаче, исках специално тях тримата да им ударя и по един-два шамара, защото те по-добре от всички знаеха, че ако бях жив, сам щях да се подигравам на смъртта си. Нищо не ми изглежда по-логично от това – докато има какъвто и да било живот на земята, трябва да има и смях.
Различните хора реагираха по различен начин на смъртта ми. Много се жалваха, че е трябвало да ме опознаят по-добре, но аз никога не съм харесвал тези глупости. Ако бях останал жив до 98-годишна възраст, нито аз, нито те, щяха да проявяват интерес към някакъв по-интензивен контакт. Абсолютно същото, както когато умре известен музикант, който никога не си слушал – дори и след смъртта му да го прослушаш, истината е, че нямаше да го направиш, ако името му не бе огряло някой надгробен камък.
Същото бе и с момичетата, в които някога съм бил влюбен. Всички до една казваха (понякога една на друга), че всъщност аз съм бил истинската им любов и ако са могли, са щели да бъдат с мен. Но видиш ли, чак сега го осъзнавали. Пълни глупости! Дори да се върнех в тялото си, да протегна ръка от гроба си като зомби, дори да преживеят инфаркта от тази гледка... тези думи важат само докато си мъртъв, и аз знаех това. Но честно? Не им се сърдя. Сигурен съм, че те не знаят това. Лъжеха се, лъжеха и другите около тях, но ги лъжеха искрено. А това е важно.
Любовта бе едното нещо, което нямах приживе, така че поне го имах след това. Но не беше никакво успокоение – никоя от тях не можеше да ме прегърне, целуне, времето за това бе минало безвъзвратно. Дори не ми се щеше. Всички тези момичета ми бяха ценни, но думите само на една ме интересуваха. И за нея също знаех, че се лъже. Тогава за пръв път се почувствах добре, че никога повече няма да бъда наранен. Поне това.
Имаше и хора, приятели, които ми бяха гневни. Някои ми бяха гневни, защото не съм си спазил обещанието да не ме блъсне кола. Обичам тези хора! Намираха смеха през сълзите, а на мен ми се щеше да мога да дам всичко, стига да мога и аз за последен път да споделя смеха си с тях.
Други, въпреки че ме познаваха, бяха мрачни, безкрайно мрачни. Това до една степен е хубаво, защото явно все пак съм оставил някаква празнина в тях. Но от друга страна, тези хора трябва добре да знаят, че аз по-скоро бих искал да си тръгна с купон, отколкото със сълзи. Добре де – и сълзите стават. Направо и двете. Да тракат пендари и да падат сълзи.
Повечето хора се чудеха какво да ми кажат сега, когато ме няма, но имаше и немалко хора, на които аз се чудех какво да им кажа. Не че можех, но би било добре. „Хей, извинявай, че никога няма да ядем отново палачинки заедно, че няма да ходим на караоке заедно, извинявай, че те оставям, сигурен съм, че ще се справиш.“ Звучи банално, но добре можех да видя, че някои хора се нуждаеха от тези думи. Аз се нуждаех от тези думи! И да ги чуя, и да ги кажа. Към толкова хора бях поел ангажименти, толкова много хора смятах, че трябва да им се помогне. Че трябва аз да им помогна. За други – че все някога в живота ми ще ми се издължат, ще ме направят щастлив. Но не би.
Имаше и хора в шок, имаше и хора, които бяха просто тъжни. Не прекалено, не ме познаваха толкова добре, но вкарвах някаква щриха, някакъв нюанс в живота им. Те също вкарваха в моя. И бяха хубав нюанс и в смъртта ми.
Ето какво бих казал аз за смъртта си. Или далеч по-важно, за живота си:
Живях добър живот и направих повечето от нещата, които някога съм се заричал да направя. Оставих достатъчно скърбящи хора след мен, така че колкото и тъжно да им е на тях, мен това ме стопля.
Ще ми липсват както големите неща от живота – като концерти, огромни сбирки, завръщания и шумно поливане на нечий успех – така и малките неща, като да има кой да те чака с часове на стълбите ти с палачинки, направени за теб.
Въпреки че не очаквах да си ида млад, винаги съм живял така, че ако нещо подобно се случи, да има възможно най-много неща, които да оставя зад гърба си. Литература, музика. Спомени. Смятам, че за малкото си години тук, се справих. Но не аз решавам това.
Имал съм всичко, което съм поискал, без любов и нежност, от чиято липса страдах почти от начало до край. Това не е толкова голяма пропаст, но още с туптящо сърце знаех защо толкова боли – не защото съм отхвърлен или нещо такова, а защото имах всичко друго, освен любов. Можеш да си перфектен ученик (какъвто аз не бях), можеш да си успял в професията си, да се подвизаваш на десетки фронтове. Всичко това е прекрасно, но в колкото повече неща си добър, толкова повече ще те боли, когато ти отнемат финалното парченце.
Но какво пък. Създадох приятели и връзки, които ме надживяха (макар да бяха улеснени), така че би било нечестно да се оплаквам.
--------------------------------------
След погребенията, сълзите и пр., дойде трудната част. От една страна, трябваше да гледам как хората продължават живота си без мен. Някои се справяха, други все още мислеха постоянно за мен. Оставаше и въпроса – докога съм тук? И има ли нещо след това? Човек би си помислил, че въпросите спират, след като умреш, но аз си давах сметка, че тогава въпросите ставаха само по-сложни. И далеч, далеч по-плашещи.
Болезнено е да гледаш как хората правят съвсем обикновени неща от ежедневието, които обаче ги карат да си спомнят за теб. Нараняват ги, а ти се ще всичко да е наред. Ще ти се, дори да си значел много за тях, животът им без теб да е по-лесен. И когато гледаш най-близките си, които се борят с това да продължат, нещо в теб умира. Без значение, че вече си мъртъв.
Тя редовно ми оставяше цветя, като гледаше да го прави в часове, в които да не се засича с никой друг. Бройката на хората, които ми оставяха цветя, не беше голяма. И не исках да е голяма. Веднъж обаче се засякоха – той, най-добрия ми приятел, и тя, последното момиче, в което някога бях влюбен. Нищо не си казаха, той си тръгваше, кимнаха си, а тя остана. Никога не ми говореше (обещанието си е обещание), но въпреки че не бях съгласен напълно с това твърдение приживе, делата значеха повече от думите – най-малкото, защото и да казваше нещо, нямаше как да ѝ отговоря.
Мина време и духът ми отслабна. Осъзнах, че аз съществувам само дотолкова, доколкото другите мислят за мен. Така че щом другите започнаха да ми обръщат все по-малко внимание, толкова по-близо бях до изчезване. Трябваше само една секунда, в която никой на света не мисли за мен, и щях да ида в рая, ада, или пък нищото, като предимно залагах на него.
И един ден просто се случи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар