Остарях за един
ден.
Никога не съм имал особено критичен поглед над живота. Или над хората, които ме управляват. Никога не съм смятал, че мога да променя нещо, затова просто живеех според правилата, които ми бяха налагани. Не го намирах за нещо толкова лошо. Не всичко ме задоволяваше, но в крайна сметка, това важеше за всички по онова време, както и по това време… всъщност, това ще важи винаги.
Когато дойде лятото на 1989-а година, аз бях част от светлото бъдеще на социализма. Не бях чак от крайно заблудените привърженици, които дори в упадъчните времена на системата вярваха, че ще настане рай на земята и работниците ще управляват работниците. Не, това бяха пълни глупости, но въобще не ме нервираха. Най-общо казано, правех всичко, което ми се налагаше да правя. Нищо повече, но и нищо по-малко, никога срещу закона и без особени амбиции По онова време бях на 29 години. Животът беше пред мен, поне така смятах.
Няколко месеца по-късно всичко вече бе надолу с главата. И в национален план, и в личен.
Берлинската стена падна, а ден след нея и човекът, който всички смятахме, че ще бъде далеч по-дълготраен от въпросната стена. Изведнъж вече никой не спазваше правилата, по които бях живял. Това бе и само началото – два месеца по-късно и всички се готвеха за избори – каквото и животно да беше това. По улиците имаше стотици хиляди, а аз си стоях у дома. Не можех да се присъединя. Нямаше дори с кого да ида – за хората, които ме познаваха, аз бях примерното момче на властта.
На 9-и ноември 1989-а година аз бях млад, бях сочен като светлото бъдеще на народа, пример за трудолюбив и възпитан кадър. На 10-и ноември същата година година, аз вече бях гледан като враг на бъдещето, едно от старите кучета, които трябваше да бъдат приспани. А след коледните събития в северната ни съседка, сред вече бившите висши ръководители на държавата наистина имаше страх дали тези тълпи от хиляди хора няма да ги заведат зад бараката.
Всичко рухна. Не мога да ви го кажа по друг начин. Животът ми и без това не беше нещо, за което да се пишат романи или да се възхвалява, но поне вървеше. Живеех, съществувах, доколкото ни позволяваше властта тогава. Вървях с течението, а когато промените се случиха толкова бързо, дори не мога да кажа, че съм се борил с водите, че съм се опитал да се хвана за някой камък. Аз просто бях изваден от реката.
Малко по малко с годините хората започнаха да забравят. Сега отново гласуват за онези, които изгониха преди години. Абсурдно е, а аз само наблюдавам отстрани. Вече никой не ме смята нито за предател, нито за примерен кадър. Никой не ме смята за нищо.
Успях да направя едно дете. И повече можех да направя, но едно ми стига. Ходя на работа, връщам се от работа, това е всичко. Синът ми за сметка на това е активен във всичко, което прави, а това не са малко неща. Сега и той се кланя на новите спасители, стени вече няма. Те са само в главите на младите, които се надявам никога да не почувстват какво е да остарееш за един ден.
Никога не съм имал особено критичен поглед над живота. Или над хората, които ме управляват. Никога не съм смятал, че мога да променя нещо, затова просто живеех според правилата, които ми бяха налагани. Не го намирах за нещо толкова лошо. Не всичко ме задоволяваше, но в крайна сметка, това важеше за всички по онова време, както и по това време… всъщност, това ще важи винаги.
Когато дойде лятото на 1989-а година, аз бях част от светлото бъдеще на социализма. Не бях чак от крайно заблудените привърженици, които дори в упадъчните времена на системата вярваха, че ще настане рай на земята и работниците ще управляват работниците. Не, това бяха пълни глупости, но въобще не ме нервираха. Най-общо казано, правех всичко, което ми се налагаше да правя. Нищо повече, но и нищо по-малко, никога срещу закона и без особени амбиции По онова време бях на 29 години. Животът беше пред мен, поне така смятах.
Няколко месеца по-късно всичко вече бе надолу с главата. И в национален план, и в личен.
Берлинската стена падна, а ден след нея и човекът, който всички смятахме, че ще бъде далеч по-дълготраен от въпросната стена. Изведнъж вече никой не спазваше правилата, по които бях живял. Това бе и само началото – два месеца по-късно и всички се готвеха за избори – каквото и животно да беше това. По улиците имаше стотици хиляди, а аз си стоях у дома. Не можех да се присъединя. Нямаше дори с кого да ида – за хората, които ме познаваха, аз бях примерното момче на властта.
На 9-и ноември 1989-а година аз бях млад, бях сочен като светлото бъдеще на народа, пример за трудолюбив и възпитан кадър. На 10-и ноември същата година година, аз вече бях гледан като враг на бъдещето, едно от старите кучета, които трябваше да бъдат приспани. А след коледните събития в северната ни съседка, сред вече бившите висши ръководители на държавата наистина имаше страх дали тези тълпи от хиляди хора няма да ги заведат зад бараката.
Всичко рухна. Не мога да ви го кажа по друг начин. Животът ми и без това не беше нещо, за което да се пишат романи или да се възхвалява, но поне вървеше. Живеех, съществувах, доколкото ни позволяваше властта тогава. Вървях с течението, а когато промените се случиха толкова бързо, дори не мога да кажа, че съм се борил с водите, че съм се опитал да се хвана за някой камък. Аз просто бях изваден от реката.
Малко по малко с годините хората започнаха да забравят. Сега отново гласуват за онези, които изгониха преди години. Абсурдно е, а аз само наблюдавам отстрани. Вече никой не ме смята нито за предател, нито за примерен кадър. Никой не ме смята за нищо.
Успях да направя едно дете. И повече можех да направя, но едно ми стига. Ходя на работа, връщам се от работа, това е всичко. Синът ми за сметка на това е активен във всичко, което прави, а това не са малко неща. Сега и той се кланя на новите спасители, стени вече няма. Те са само в главите на младите, които се надявам никога да не почувстват какво е да остарееш за един ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар