- Сега накъде?
- Ще вървим.
- Да де, но накъде?
- Към Руската църква.
- Още ти е любимото място?
- Не сме си говорили от година, не от десетилетие. Нещата не се променят толкова рязко.
- Да де, да. А какво се е променило?
- Почти нищо. Същата история, може би и по-зле от преди.
- Как така по-зле от преди?
- Така. Пак съм си толкова сам, колкото и преди година, но времето го кара да изглежда по-тежко.
- Аха… да. Съжалявам. Ще ми се да можех да направя нещо.
- Можеш.
- Знаеш, че не мога.
- Не, знам, че не искаш. Това е друго.
- Имам си принципи.
- Имаш селективни принципи.
- Защо пък селективни?
- Защото нямаше принципи, когато идваше у нас посред нощ, чакаше на вратата ми с палачинки и ходеше ръка за ръка с мен в парка. Тогава принципите ти къде бяха?
- Знаеш, че не беше точно така… къде ще седнем?
- Ако са свободни пейките, където седим винаги.
- Свободни са. Кой да седи тук в полунощ?
- Някой нещастник като нас.
- Много е студено за нещастниците в петък вечер. Март месец е още.
- Да, рано е, студено е… сигурно и нещастниците си имат някакъв годишен график. Както и да е. Нямам идея какво правим тук и защо говоря с теб, но по някаква причина не мога да ти откажа.
- Да, не можеш да ми откажеш. Затова ще си говорим. И ще ме гледаш в очите.
- Не мога да те гледам в очите.
- Ще ме гледаш в очите.
- Хубаво. Ето, гледам те в очите.
- Отместваш поглед.
- Това е, защото не мога да те гледам в очите.
- Ох… добре. Една година. И какво стана в тази една година?
- Нищо. Приятелите ми заминаха, тук останаха само трима-четирима. Напуснах работа, сега си търся нова. Спирам да свиря, както си забелязала. Не мога да ти кажа, че нещо е по-добре след теб. Сам съм. Това е основното. По-сам съм от преди. Сигурно това не е най-важното, но в това се вглъбявам.
- Не може да е толкова зле.
- Радвам се, че се успокояваш сама.
- Не се успокоявам, макар че ми се ще. Мога ли да те прегърна?
- Защо ме питаш такива неща?
- Какви неща? Мога ли да те прегърна просто?
- Не можеш ПРОСТО да ме прегърнеш. Знаеш, че това не е достатъчно и ще искам повече от една прегръдка.
- Но аз искам ПРОСТО да те прегърна.
- Хубаво, прегърни ме.
- Хубаво, прегръщам те.
- Сега по-добре ли се чувстваш?
- Ами ти?
- Да, но за кратко. Утре само ще се чувствам по-зле от това. Срещите с теб са нещо като ходене по дискотеки и барове – много е приятно, но в повечето случаи на сутринта го смятам за грешка.
- Съжалявам. Трябва да се връщаме. Ще минат да ме вземат.
- От къде?
- От бара.
- Тоест ще вървим на обратно?
- Тоест ще вървим на обратно.
- Иронично.
- За една година не можа ли да ме превъзмогнеш?
- Смятах, че съм те превъзмогнал. Преди да дойдеш да поговориш с мен, при мен след концерта дойде тя – с която съм бил сума време, а с теб не – и пак можех да ѝ кажа две изречения и да не ми се налага да говоря с нея. Когато дойде ти обаче, не можах да ти откажа. И сега пак си мисля какво би било, ако…
- Не си го мисли.
- Ами ти не си ли го мислила?
- Мислила съм го.
- И?
- Знаеш. Не може да стане.
- Заради нея?
- Заради нея. Заради мен. Заради теб.
- А, не. Заради мен – не. Аз съм готов на всичко, а това изречение с „готов на всичко“ го мразя.
- Съжалявам. Не ме карай отново да…
- Нищо не те карам. От тук ли ще те вземат?
- Да. Ето я колата долу. Погледни ме в очите за последно.
- …
- Не мълчи. Кажи нещо за поредното ни сбогуване.
- Искам да те целуна.
- Можеш да ме целунеш.
- Сигурно да… но не. Знаеш ли какво? Искам ти да ме целунеш. Да видим докъде стигат тези твои принципи.
- Ох, по дяволите… добре. Сега по-добре ли си?
- Да. Но пак ще съжалявам на сутринта.
- Аз също. И какво – пак си казваме сбогом?
- Да. Сбогом. Освен ако нещо не се промени.
- Освен ако нещо не се промени.
- Ще вървим.
- Да де, но накъде?
- Към Руската църква.
- Още ти е любимото място?
- Не сме си говорили от година, не от десетилетие. Нещата не се променят толкова рязко.
- Да де, да. А какво се е променило?
- Почти нищо. Същата история, може би и по-зле от преди.
- Как така по-зле от преди?
- Така. Пак съм си толкова сам, колкото и преди година, но времето го кара да изглежда по-тежко.
- Аха… да. Съжалявам. Ще ми се да можех да направя нещо.
- Можеш.
- Знаеш, че не мога.
- Не, знам, че не искаш. Това е друго.
- Имам си принципи.
- Имаш селективни принципи.
- Защо пък селективни?
- Защото нямаше принципи, когато идваше у нас посред нощ, чакаше на вратата ми с палачинки и ходеше ръка за ръка с мен в парка. Тогава принципите ти къде бяха?
- Знаеш, че не беше точно така… къде ще седнем?
- Ако са свободни пейките, където седим винаги.
- Свободни са. Кой да седи тук в полунощ?
- Някой нещастник като нас.
- Много е студено за нещастниците в петък вечер. Март месец е още.
- Да, рано е, студено е… сигурно и нещастниците си имат някакъв годишен график. Както и да е. Нямам идея какво правим тук и защо говоря с теб, но по някаква причина не мога да ти откажа.
- Да, не можеш да ми откажеш. Затова ще си говорим. И ще ме гледаш в очите.
- Не мога да те гледам в очите.
- Ще ме гледаш в очите.
- Хубаво. Ето, гледам те в очите.
- Отместваш поглед.
- Това е, защото не мога да те гледам в очите.
- Ох… добре. Една година. И какво стана в тази една година?
- Нищо. Приятелите ми заминаха, тук останаха само трима-четирима. Напуснах работа, сега си търся нова. Спирам да свиря, както си забелязала. Не мога да ти кажа, че нещо е по-добре след теб. Сам съм. Това е основното. По-сам съм от преди. Сигурно това не е най-важното, но в това се вглъбявам.
- Не може да е толкова зле.
- Радвам се, че се успокояваш сама.
- Не се успокоявам, макар че ми се ще. Мога ли да те прегърна?
- Защо ме питаш такива неща?
- Какви неща? Мога ли да те прегърна просто?
- Не можеш ПРОСТО да ме прегърнеш. Знаеш, че това не е достатъчно и ще искам повече от една прегръдка.
- Но аз искам ПРОСТО да те прегърна.
- Хубаво, прегърни ме.
- Хубаво, прегръщам те.
- Сега по-добре ли се чувстваш?
- Ами ти?
- Да, но за кратко. Утре само ще се чувствам по-зле от това. Срещите с теб са нещо като ходене по дискотеки и барове – много е приятно, но в повечето случаи на сутринта го смятам за грешка.
- Съжалявам. Трябва да се връщаме. Ще минат да ме вземат.
- От къде?
- От бара.
- Тоест ще вървим на обратно?
- Тоест ще вървим на обратно.
- Иронично.
- За една година не можа ли да ме превъзмогнеш?
- Смятах, че съм те превъзмогнал. Преди да дойдеш да поговориш с мен, при мен след концерта дойде тя – с която съм бил сума време, а с теб не – и пак можех да ѝ кажа две изречения и да не ми се налага да говоря с нея. Когато дойде ти обаче, не можах да ти откажа. И сега пак си мисля какво би било, ако…
- Не си го мисли.
- Ами ти не си ли го мислила?
- Мислила съм го.
- И?
- Знаеш. Не може да стане.
- Заради нея?
- Заради нея. Заради мен. Заради теб.
- А, не. Заради мен – не. Аз съм готов на всичко, а това изречение с „готов на всичко“ го мразя.
- Съжалявам. Не ме карай отново да…
- Нищо не те карам. От тук ли ще те вземат?
- Да. Ето я колата долу. Погледни ме в очите за последно.
- …
- Не мълчи. Кажи нещо за поредното ни сбогуване.
- Искам да те целуна.
- Можеш да ме целунеш.
- Сигурно да… но не. Знаеш ли какво? Искам ти да ме целунеш. Да видим докъде стигат тези твои принципи.
- Ох, по дяволите… добре. Сега по-добре ли си?
- Да. Но пак ще съжалявам на сутринта.
- Аз също. И какво – пак си казваме сбогом?
- Да. Сбогом. Освен ако нещо не се промени.
- Освен ако нещо не се промени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар