Септември е симетрия

Лежа и не знам дали се наслаждавам или ненавиждам отмиращото слънце. В книгите, които чета, има толкова много клишета за отмиращото лято, че ми се струва ненужно да ги повтарям. Всички сме ги чували – листата пожълтяват, дните стават по-къси, сърцата натежават. Поетични глупости, които обичам да си мисля, но не обичам да чета. Повечето от тях са верни – септември е, навън все още е топло, слънцето продължава да пече, но лятото не е в самото време. Практическа разлика между последните дни на август и първите дни на септември няма.

Докато около мен листата все още не са започнали да падат, оставям книгата Моето настроение е трудно за определяне с една дума. Прекарах първото си лято не като дете – високите температури посрещнах с постоянно седене в офиса, а безкрайните почивки, морета, купони, алкохол, просто липсваха. Още преди лятото се бях подготвил за това и сега е малко странно, че равносметката е по-тежка, отколкото самото преживяване. Физически не бях правил почти нищо, което да се запомни през лятото.

В главата ми смяната на сезоните се посреща от неподредени мисли. Там не просто няма израстване и ново мислене, но и колкото по-напред върви календара, толкова по-назад във времето отиваше мисленето ми. В момента бе с три години назад. Постоянно се питах дали тогава бях по-щастлив, дали простият живот, от който се оплаквах тогава, в момента не ми липсва. Дали не ми липсват хората и картините от онова време.

Ето го и настоящето. Слънцето е пред залез, аз използвам почивката си, за да се затрупам в книги и да не се занимавам с мислите в главата си, но всеки разказ и роман, който чета, може да бъде отнесен към една-единствена идея – никога не е късно и може би е време да се върнеш към това, което някога прекъсна. Септември ми се струва като добро време за това. Разбира се, не можеш да върнеш времето, но можеш да се върнеш към хората, свързани с това. Осъзнах това преди около месец и дори вече бях написал писмо – ако може да се нарече такова, предвид дължината му от 20 страници, при това в незавършен вид – към тези… тази, която продължаваше да бъде най-голямата въпросителна в целия ми кратък житейски път.

Последните години бяха белязани от остра липса на синхрон и симетрия помежду ни. Когато тя искаше да говори с мен, аз не желаех, а когато аз исках – тя вече бе продължила напред и аз нямах желанието да бъда просто контакт в телефона ѝ или някой, с когото излиза от време на време.

В ума ми много пъти съм си представял, че ще ида да я видя, ще намеря адреса ѝ и ще се надявам още да живее там, ще почукам на вратата и ще успея да оправя нещата, макар и с леко закъснение. Първоначално се заблуждавах, че не искам наистина да направя това, но в последствие просто приех, че нямам смелостта и за да го направя, ще се наложи да призная, че съм загубил в играта, която съществува само в главата ми.

Много пъти съм разигравал този сценарий в главата си, но никога не го правя. До днес, когато се качвам във влака и се връщам в града, озъртам се няколко пъти и правя бърза сметка в главата си как точно изглеждаше гарата преди три години, когато за последно слязох от влака и се насочих към онзи адрес. Истината е, че нещата са се променили за добро на външен вид, но пътуването, слизането и качването – нищо от това не ме кара да се чувствам по-добре или въобще по-различно, макар трите години, в които съм се изгубил, да са донесли модернизация.

Решавам, че няма да използвам градския транспорт, защото ми е нужно време да помисля какво ще кажа. По пътя осъзнавам, че след тези три години на мислене и последните няколко месеца на по-конкретно мислене, нямам нужда да планирам нищо в последните минути, преди да я видя. Сценарият е отдавна разработен в главата ми. Това, за което си мисля всъщност, е как ще приема, когато неминуемо се окаже, че тя в последните три години не е мислила за мен толкова, колкото аз за нея и тя няма нужда от това да се връща към изминалите години и хора, които смята за неактуални в живота си.

Улиците, булевардите и парковете са успокояващо празни. Почивните дни карат всички да напуснат града и да го оставят да диша поне няколко пъти в годината. Именно тогава той е най-привлекателен. Нарочно избирам маршрут, който е изпълнен с места, които не съм посещавал или посещавам рядко, защото ми навяват спомени за неща, които съм правил с нея и след това не съм имал желание да правя с друг. Липсата на хора ми дава свобода докато ходя, слушам музика, спомням си и фантазирам, да правя свободно гримаси, без да се притеснявам как изглежда това за тези, които ме подминават.

Преди година, когато в септември виждах най-накрая спасение и ново начало, се държах с нея лошо. Преди две години, когато септември и все по-късите дни ми напомняха за смъртта на истинските ни отношения, нещата бяха дори по-лоши. Когато не се държах апатично, се държах отблъскващо, защото желаех да се раздалеча от времето и хората. Щях ли да се държа така, ако знаех, че през този септември ще се надявам да върна симетрията помежду ни?

И ето ме тук, пред сградата, която не съм виждал или посещавал от както септември все още не значеше нищо. Изкачвам се по стълбите бавно, давайки воля на физическите си движения и без да обръщам внимание на мислите ми, които с всяка следваща крачка ме карат да спра. Нито сърцето, нито мозъкът ми желае това, което върша, но любопитството и волята надделяват.

Звъня на звънеца. След няколко секунди чувам стъпки и вратата се отваря.