Малки розови хапченца

Щом се събудех, посягах към нощното шкафче. Там държах малките розови хапченца. Те бяха моето виждане за добро начало на деня. Държах ги винаги на близко разстояние. Нещо като оръжие. Такова, което държиш под възглавницата. Разликите с оръжието са няколко. Смъртта, която причиняват, е различна. Адреналинът, който причиняват, когато ги държиш, е различен. Оръжията карат кръвта ми да кипи. Малките розови хапченца ме успокояваха почти до мозъчна смърт.

За пръв път ми ги даде майка ми. Не мисля, че тя знае какъв ефект имат. Когато започнах да ги взимам, започнах да спя повече. Спях нощем. После спях и денем. Будех се от време на време. За час или два. После заспивах пак. Нямах друга работа. Според майка ми, така се наваксва пропуснатия сън в живота. Майка ми би оправдала и наркоман, стига той да има рецепта за това. Майка ми не е лекар. Всъщност тя е юрист. Доброто и лошото при нея се измерват в закони.

Не ми беше нужно дълго време, за да разбера какво правят малките розови хапченца. Накратко, те изключват нервната ми система. Да, спя по цял ден. Но такива неща не могат да ме притеснят. Не и ако съм лишен от чувството си за притеснение по начало. Нямах интерес към нищо. Нямам интерес към нищо. Пулсът ми е постоянно в един и същи ритъм. Емоциите липсват. Това не е лошо. Имам нужда от нещо такова. Или имах. От време на време все още имам. Така дните минават по-бързо, а аз не харесвам всеки ден от живота си.

Това беше, което търсех. Хората около мен не търсеха това. Нямам предвид, че не търсеха малките розови хапченца. И тях не търсеха, това е истина. Но повече не търсеха такова поведение от мен. Те имаха определени очаквания. Аз трябваше да спазвам сценария. Когато мисля за това сега, може би са били прави. Не всички бяха спокойни. Аз бях.

В редките пъти, в които излизах, правех няколко крачки, след което спирах. Съзерцавах небето и смятах, че то значи нещо за мен. Символизира нещо. Това вероятно е заблуда. Събуждаха ме минувачите, които се удряха в мен. Най-често спирах по пълни булеварди или малки улички. Имах чувството, че всичко е наред. Някои хора казваха, че се държа като дрогиран, но аз знам, че това не е така. Аз бях дрогиран. Това може би е лошо. Самата дума звучи лошо. Не знам дали бих го повторил. Може би когато ситуацията отново стане такава.

Спрях малките розови хапченца, когато вече много хора ми се караха за тях. Трябваше да се изправя срещу проблемите си. Да бъда буден повече време. Това се очаква от мен. Започнах да върша работа по-ефективно, но проблемите си оставаха. Хората са проблемите. Не хапчетата. В началото, когато никой не гледаше, си вземах по едно. Като бонбон. Ефектът при нередовно взимане не е същия. Той ми липсваше. По някое време ги спрях наистина. Проблемите, от които бягах, не се решиха. Мъртвите си остават мъртви и животът си остава живот. Реалността не се променя само защото си спрял малките розови хапченца.

Ако все още взимах малките розови хапченца, може би щях да елиминирам проблемите. Защото проблемите са в хората. Може би бих ги убил. Ръката ми няма да трепери. Малките розови хапченца спират треперенето. Бих приключил проблемите си бързо. Без угризения. Но спрях да взимам малките розови хапченца. За добро е. Така си казвам. Така мисля. Смъртта е лоша. Дори чуждата.

Имам една тайна. Все още ги държа на нощното си шкафче. Напомнят ми. За това какъв бях. За това как се държах. Също ми напомнят и друго. Че винаги има авариен изход. Успокояващо е. Успокояващи са.

Малки розови хапченца.

Септември е симетрия

Лежа и не знам дали се наслаждавам или ненавиждам отмиращото слънце. В книгите, които чета, има толкова много клишета за отмиращото лято, че ми се струва ненужно да ги повтарям. Всички сме ги чували – листата пожълтяват, дните стават по-къси, сърцата натежават. Поетични глупости, които обичам да си мисля, но не обичам да чета. Повечето от тях са верни – септември е, навън все още е топло, слънцето продължава да пече, но лятото не е в самото време. Практическа разлика между последните дни на август и първите дни на септември няма.

Докато около мен листата все още не са започнали да падат, оставям книгата Моето настроение е трудно за определяне с една дума. Прекарах първото си лято не като дете – високите температури посрещнах с постоянно седене в офиса, а безкрайните почивки, морета, купони, алкохол, просто липсваха. Още преди лятото се бях подготвил за това и сега е малко странно, че равносметката е по-тежка, отколкото самото преживяване. Физически не бях правил почти нищо, което да се запомни през лятото.

В главата ми смяната на сезоните се посреща от неподредени мисли. Там не просто няма израстване и ново мислене, но и колкото по-напред върви календара, толкова по-назад във времето отиваше мисленето ми. В момента бе с три години назад. Постоянно се питах дали тогава бях по-щастлив, дали простият живот, от който се оплаквах тогава, в момента не ми липсва. Дали не ми липсват хората и картините от онова време.

Ето го и настоящето. Слънцето е пред залез, аз използвам почивката си, за да се затрупам в книги и да не се занимавам с мислите в главата си, но всеки разказ и роман, който чета, може да бъде отнесен към една-единствена идея – никога не е късно и може би е време да се върнеш към това, което някога прекъсна. Септември ми се струва като добро време за това. Разбира се, не можеш да върнеш времето, но можеш да се върнеш към хората, свързани с това. Осъзнах това преди около месец и дори вече бях написал писмо – ако може да се нарече такова, предвид дължината му от 20 страници, при това в незавършен вид – към тези… тази, която продължаваше да бъде най-голямата въпросителна в целия ми кратък житейски път.

Последните години бяха белязани от остра липса на синхрон и симетрия помежду ни. Когато тя искаше да говори с мен, аз не желаех, а когато аз исках – тя вече бе продължила напред и аз нямах желанието да бъда просто контакт в телефона ѝ или някой, с когото излиза от време на време.

В ума ми много пъти съм си представял, че ще ида да я видя, ще намеря адреса ѝ и ще се надявам още да живее там, ще почукам на вратата и ще успея да оправя нещата, макар и с леко закъснение. Първоначално се заблуждавах, че не искам наистина да направя това, но в последствие просто приех, че нямам смелостта и за да го направя, ще се наложи да призная, че съм загубил в играта, която съществува само в главата ми.

Много пъти съм разигравал този сценарий в главата си, но никога не го правя. До днес, когато се качвам във влака и се връщам в града, озъртам се няколко пъти и правя бърза сметка в главата си как точно изглеждаше гарата преди три години, когато за последно слязох от влака и се насочих към онзи адрес. Истината е, че нещата са се променили за добро на външен вид, но пътуването, слизането и качването – нищо от това не ме кара да се чувствам по-добре или въобще по-различно, макар трите години, в които съм се изгубил, да са донесли модернизация.

Решавам, че няма да използвам градския транспорт, защото ми е нужно време да помисля какво ще кажа. По пътя осъзнавам, че след тези три години на мислене и последните няколко месеца на по-конкретно мислене, нямам нужда да планирам нищо в последните минути, преди да я видя. Сценарият е отдавна разработен в главата ми. Това, за което си мисля всъщност, е как ще приема, когато неминуемо се окаже, че тя в последните три години не е мислила за мен толкова, колкото аз за нея и тя няма нужда от това да се връща към изминалите години и хора, които смята за неактуални в живота си.

Улиците, булевардите и парковете са успокояващо празни. Почивните дни карат всички да напуснат града и да го оставят да диша поне няколко пъти в годината. Именно тогава той е най-привлекателен. Нарочно избирам маршрут, който е изпълнен с места, които не съм посещавал или посещавам рядко, защото ми навяват спомени за неща, които съм правил с нея и след това не съм имал желание да правя с друг. Липсата на хора ми дава свобода докато ходя, слушам музика, спомням си и фантазирам, да правя свободно гримаси, без да се притеснявам как изглежда това за тези, които ме подминават.

Преди година, когато в септември виждах най-накрая спасение и ново начало, се държах с нея лошо. Преди две години, когато септември и все по-късите дни ми напомняха за смъртта на истинските ни отношения, нещата бяха дори по-лоши. Когато не се държах апатично, се държах отблъскващо, защото желаех да се раздалеча от времето и хората. Щях ли да се държа така, ако знаех, че през този септември ще се надявам да върна симетрията помежду ни?

И ето ме тук, пред сградата, която не съм виждал или посещавал от както септември все още не значеше нищо. Изкачвам се по стълбите бавно, давайки воля на физическите си движения и без да обръщам внимание на мислите ми, които с всяка следваща крачка ме карат да спра. Нито сърцето, нито мозъкът ми желае това, което върша, но любопитството и волята надделяват.

Звъня на звънеца. След няколко секунди чувам стъпки и вратата се отваря.