Малки розови хапченца

Щом се събудех, посягах към нощното шкафче. Там държах малките розови хапченца. Те бяха моето виждане за добро начало на деня. Държах ги винаги на близко разстояние. Нещо като оръжие. Такова, което държиш под възглавницата. Разликите с оръжието са няколко. Смъртта, която причиняват, е различна. Адреналинът, който причиняват, когато ги държиш, е различен. Оръжията карат кръвта ми да кипи. Малките розови хапченца ме успокояваха почти до мозъчна смърт.

За пръв път ми ги даде майка ми. Не мисля, че тя знае какъв ефект имат. Когато започнах да ги взимам, започнах да спя повече. Спях нощем. После спях и денем. Будех се от време на време. За час или два. После заспивах пак. Нямах друга работа. Според майка ми, така се наваксва пропуснатия сън в живота. Майка ми би оправдала и наркоман, стига той да има рецепта за това. Майка ми не е лекар. Всъщност тя е юрист. Доброто и лошото при нея се измерват в закони.

Не ми беше нужно дълго време, за да разбера какво правят малките розови хапченца. Накратко, те изключват нервната ми система. Да, спя по цял ден. Но такива неща не могат да ме притеснят. Не и ако съм лишен от чувството си за притеснение по начало. Нямах интерес към нищо. Нямам интерес към нищо. Пулсът ми е постоянно в един и същи ритъм. Емоциите липсват. Това не е лошо. Имам нужда от нещо такова. Или имах. От време на време все още имам. Така дните минават по-бързо, а аз не харесвам всеки ден от живота си.

Това беше, което търсех. Хората около мен не търсеха това. Нямам предвид, че не търсеха малките розови хапченца. И тях не търсеха, това е истина. Но повече не търсеха такова поведение от мен. Те имаха определени очаквания. Аз трябваше да спазвам сценария. Когато мисля за това сега, може би са били прави. Не всички бяха спокойни. Аз бях.

В редките пъти, в които излизах, правех няколко крачки, след което спирах. Съзерцавах небето и смятах, че то значи нещо за мен. Символизира нещо. Това вероятно е заблуда. Събуждаха ме минувачите, които се удряха в мен. Най-често спирах по пълни булеварди или малки улички. Имах чувството, че всичко е наред. Някои хора казваха, че се държа като дрогиран, но аз знам, че това не е така. Аз бях дрогиран. Това може би е лошо. Самата дума звучи лошо. Не знам дали бих го повторил. Може би когато ситуацията отново стане такава.

Спрях малките розови хапченца, когато вече много хора ми се караха за тях. Трябваше да се изправя срещу проблемите си. Да бъда буден повече време. Това се очаква от мен. Започнах да върша работа по-ефективно, но проблемите си оставаха. Хората са проблемите. Не хапчетата. В началото, когато никой не гледаше, си вземах по едно. Като бонбон. Ефектът при нередовно взимане не е същия. Той ми липсваше. По някое време ги спрях наистина. Проблемите, от които бягах, не се решиха. Мъртвите си остават мъртви и животът си остава живот. Реалността не се променя само защото си спрял малките розови хапченца.

Ако все още взимах малките розови хапченца, може би щях да елиминирам проблемите. Защото проблемите са в хората. Може би бих ги убил. Ръката ми няма да трепери. Малките розови хапченца спират треперенето. Бих приключил проблемите си бързо. Без угризения. Но спрях да взимам малките розови хапченца. За добро е. Така си казвам. Така мисля. Смъртта е лоша. Дори чуждата.

Имам една тайна. Все още ги държа на нощното си шкафче. Напомнят ми. За това какъв бях. За това как се държах. Също ми напомнят и друго. Че винаги има авариен изход. Успокояващо е. Успокояващи са.

Малки розови хапченца.