Усмивки от старите ленти

Не знам кога във времето някой е решил, че увековечаването на един кадър от историята е добра идея. Знам само, че не е било скоро. Не знам и дали някой преди 19. век реално си е представял, че наистина ще можем да запечатваме моментни изображения вовеки веков.

Все пак, едно е да гледаш драсканици в пещера или изображение на твой роднина, направено от маслени бои и през погледа на друг човек, съвсем друго е да гледаш бившата си жена, мъртвите ти родители или нещо подобно. Струва ми се прекалено тежко и не смятам, че чието хрумване е било фотоапарата, си е давал сметка за негативните страни.

Аз лично никога не съм се справял добре със снимките. Първо, като техен собственик или автор, исках само да ги правя, целият процес по ваденето им не ми беше по вкуса. Ако все пак пък ги извадех – редовно ги губех. Като участник в тях също рядко ме биваше. Като дете или не съм бил сладък, или не съм излизал сладък на снимки, в по-пораснала възраст толкова исках да променя това, че се престаравах и пак не беше добър резултата, а в днешно време ме снимат предимно когато алкохолът в кръвта ми определено не е на нула, но аз и без това отдавна се смятам за загубена кауза.

А и честно казано, в модерната ера, в която се намираме, аз вече ненавиждам снимките. И ще си призная – ненавиждам ги, защото съм загубеняк (в тази сфера). Ненавиждам ги от много време – малко след като спряха да се появяват по хартиени носители и започнаха да се появяват в мрежата.

Както и да е, историята е друга.

Защо хората се усмихват по снимките? Защото са щастливи? Сигурен съм, че има и такива, сигурен съм, че и не са малко, но все пак – не, определено не. Не всички.

Все още помня онзи ден – бяхме се карали, ама карали здравата. От стабилното каране, не някакъв ежедневен скандал. Не помня за какво, но и няма значение. Както и да е, тръгнах си, тя също си тръгна, беше есен и бях бесен. Тя също – ако не това, беше тъжна, или пък и двете.

Използвах далечното разстояние до вкъщи, за да се успокоя. Най-накрая стигнах, след около два часа, и какво да видя? Ето я нея, в социалната мрежа, сложила нова снимка. И усмихната до уши. Бях се успокоил, но щом видях това – отново се разгневих. След това пак ми мина. Казах си „ами може би и тя се е успокоила, може би всичко е наред“. Нали разходките сред природата вървят за нещо като натурално спа?

Да, но не. Обадих ѝ се и тя беше в същото това лошо настроение, в което я бях оставил. И се разгневих на трета степен. Натам не помня – сигурно съм затворил телефона или сме се карали още. Наистина не знам, защото за мен историята приключва там, където хвана първата лъжа. Натам са глупости.

Та трябваше това някак да го асимилирам – как е по-важно да си усмихнат на някаква умряла снимка, за да те „харесат“ повече хора, отколкото да оставиш емоциите си на свобода. Всъщност представено в главата ми, как тя е намусена и се усмихва само за части от секундата, за да я погълне обектива, е колкото забавно, толкова и плашещо.

Има и позитивна част де – след това се научих и да виждам истински щастливите хора по снимки, в които усмивки няма. Това ми беше по-лесно за асимилиране.

Отговорът на не-толкова-мистериозната мистерия получих, когато поговорих с Втората си половина – и е може би най-доброто обяснение, до което ще стигна в този живот – „Хората се усмихват по снимки, само за да се залъгват, че тогава са били щастливи“. От тогава гледам скептично на усмивките от старите ленти.

Моето хоби си ти

Моето хоби си ти.

И другите броят дни. Не съм само аз. Знам това. Броят дни до състезания, световни първенства, държавни първенства. Аз броя дните до теб.

Подобно на техните, всичко започна с обикновен опит.

„Какво пък, може да ти хареса?“

Това казваха приятелите ми, когато някой искаше да пробва катерене или скачане с бънджи. Това казаха и когато реших да те заговоря. Да, хареса ми. Да, беше странно. Да, ставаше все по-странно, но аз никога не съжалих за избора си.

Те задълбаваха във всичко, което правеха. Повечето от тях задълбаваха в образованието си, в новите животи, които градяха – забравянето на старите и създаването на нови връзки, това да се научат да живеят без едните и да свикнат с другите.

Аз се интересувах само от това да се науча да живея с теб. Защото вече живеех за теб – от ден първи, от минута първа, ти беше целта. Знам, че не го искаше, но и аз никога не ти дадох избор. Съжалявам за това – поне донякъде – но себичността ми побеждаваше винаги и изборът ми бе един и същ -  в който и момент от живота си да се допитвах до себе си. Съжалявам за теб, в случай че някога ти съжалиш, но за себе си – никога.

Помня всичко. Да, тогава беше просто на принципа „опитай“, но аз помня всичко, включително и очите ти, които – заклевам се – са различни от това, което са днес. Със сигурност в себе си казвам, че очите ти се промениха от момента, в който се запозна с мен. Така се подсигурявам, че и аз като човек съм специален.

Те се тревожат, защото понякога плановете им не се сбъдват, желанията им не се сбъдват, кариерите им не потръгват и така нататък. И аз се тревожа, но се тревожа само за теб – защото ти събираш в себе си всичко това, но и толкова повече.

Започвам и завършвам деня си с теб, нищо че не си до мен. На всеки се случва, нали? Толкова много мои приятели приличат на мен по държание, но никой не изпитва това, което аз – казвам го с убеденост.

Животът ми няма сюжет, аз не знам какво следва утре в действието. Знам само, че започва с теб и вероятно ще завърши с теб – и това е тъжно за много хора около мен, но не и за мен. Защото аз знам, че ти заслужаваш да откриваш сцената и да я закриваш всеки ден, нищо, че си толкова далеч.

Нека си говорим за хобита. Моето хоби си ти.

Не винаги ще е така.

-Нали знаеш – каза той с дълга пауза, чудейки се дали да продължи – не винаги ще е така.

Паузата се дължеше на факта, че това беше една от онези реплики, които той самият мразеше да чува, когато бе в лошо настроение. „Лошо настроение“ не покриваше наистина това, което се случваше. „Не винаги ще е така“, заедно с всичките бели лястовици, бяха едни от онези приказки, които той харесваше как звучат, харесваше историите зад тях и всичко това – но когато станеше дума за прилагането им на практика, не вярваше наистина в значението им.

Даде си сметка, че думите му направиха обстановката още по-трудна.

-Чувала съм, но не вярвам.

Подобно на него, тя също харесваше историята зад думите – знаете, тази за човека, тръгнал да слага край на живота си, срещнал друг човек в гората и така нататък. Но това бяха просто приказки, мъдри думи, които ѝ се струваха мъдри само когато не ѝ се налагаше наистина да разчита на тях.

Седяха на стълбите на училище, което и двамата бяха завършили преди повече от 20 години. Бяха видели заедно падането на политически режими, правителства, начала и краища на войни, създаването на семейства сред приятелите им и разпада на някои от тях. Бяха видели толкова, колкото всеки друг на тяхната възраст, но някак си им се струваше, че са преживели повече.

Стълбите, на които седяха, бяха видели вероятно много повече от тях. Бяха видели и по-обективно самата тяхна история. Започнала с детско приятелство и закачки, преминало през юношески любови, през една обща юношеска любов – тяхната, през раздялата им, страданието им, оправянето на отношенията им и нейната сватба с друг човек. Докато той остана сам и никога не успя наистина да продължи напред.

-Виж, нещата ще се оправят – беше му трудно да говори, но мълчанието го убиваше почти толкова, колкото нея – той ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

„Той“ бе мъжът, отнел любовта на живота му – единствената любов в живота му. Но въпреки това я разбираше и дори бе успял да преправи няколко усмивки на сватбата им, която бе жив ад за него – всички го гледаха и знаеха истината. Дори тя я знаеше, макар в последно време да се опитваше да избяга от нея. В друг случай не би прибягнала до него, но сега просто не можеше да разчита на никого друг, освен на единственият човек, който я познаваше от съвсем малка.

Съпругът ѝ бе блъснат от кола и бе в кома. Това само по себе си бе трагедия, но освен ако не го изживееш, не знаеш колко по-малки трагедии се съдържат в нея. Когато сметките не спират да растат, не можеш да си отдъхнеш, искаш просто като жертвата да спиш, но вместо това се занимаваш с адвокати и лекари.

Такъв бе случаят и тя го беше повикала на тези стълби, защото знаеше, че там няма да има никой друг, освен тях. Училището бе затворено и забравено отдавна, подобно на мечтите на цяло едно поколение за спокоен и пълноценен живот. Само тук тя можеше да е сигурна, че ще чуе тишината и ще може да положи глава върху рамото на човек, който ще я разбере, който ще я изслуша и няма да поставя под въпрос желанието ѝ за мълчание. Но то беше тягостно.

- Виж – каза тя – аз се опитвам да си събера ума. Или по-скоро да го запазя, да мога да мисля критично, но е трудно. Аз знам, че е тежко и за теб. Знам, че защото аз се чувствам по-зле, не прави твоето положение по-добре, не прави за теб по-лесно това да ме гледаш така. Но въпреки това те моля, нека просто запазим тишина. Аз знам, че мога да ти се оставя и да ме заредиш с оптимизъм, но не знам дали го искам. Просто тишина. Това е, което искам.

Той уважи желанието ѝ. Чувстваше се ужасно – както каза тя, не колкото нея, но и тя не предполагаше защо всъщност той се чувства ужасно.

Чувстваше се ужасно, защото в кома беше човекът, който бе успял по мирен път да отнеме неговият единствен път към щастието. Жената пред него не искаше него – поне не по този начин – а искаше някой, заспал може би вечния си сън. И той не знаеше дали споделя желанието ѝ да се събуди. Не можеше да избяга от човешката си природа, а тя го караше да се чувства ужасно, да се раздира на две, защото докато някой не можеше да реши дали е на този или онзи свят, той винаги щеше да е на второ място за нея.

След десетина минути тя най-накрая спря да плаче, избърса сълзите си, прегърна го и тръгна, а той бе крачки зад нея, преди да я настигне.

-Не винаги ще е така – каза си той тихо и скришно – не винаги ще е така.