Въпросът е съвсем прост.

- Въпросът е съвсем прост – невинен ли сте или сте виновен?

Така започваше кажи-речи всеки негов разговор с потенциален клиент. Макар и известен адвокат, той никога не бе успял да направи някаква сума пари точно заради железните си принципи – държеше всичките му клиенти да са в реалната си правота, а тук ставаше дума за тежко дело относно убийство, което никой не бе видял.

- Невинен съм. Заклевам се.

Убийството бе станало след сбиване в бар, в който бяха останали двама души и барманът, който пък бе решил да се отбие до тоалетната – явно не за особено кратко време. Оставил двама души, които играели билярд, а се върнал за да завари бара си изпотрошен и с един посетител по-малко, макар броя на телата да бил същия.

-Във всеки случай си го убил – какви са ти вижданията за ‘невинен‘?

Убийството било по особено жесток начин, след тежък бой между двамата. Изглежда подсъдимият все пак е взел превес и е нанесъл множество удари в главата на жертвата си – очевидно с билярден стик, който по някакъв начин и някое време се е счупил и се е озовал в очната кухина на пребития мъж.

-Бях отишъл в бара просто да пийна нещо, бяхме останали двама души, които дори не се познавахме, той ме попита дали искам да изиграя една игра с него преди да затворят, след което когато бармана излезе, се нахвърли срещу мен с неочаквана свирепост. Беше самозащита. Не се намирам за опасен за обществото.

Адвокатът в крайна сметка се съгласи да поеме случая, макар да знаеше, че в най-добрият случай може да издейства споразумение, както и знаеше, че няма да получи особено много пари. Всичко беше наред – доколкото можеше да бъде наред в подобен случай – докато един ден в съда, очевидно без знанието, че адвокатът му е в близката кабинка – подсъдимият не вдигна телефона си и не проведе странен разговор, от който се разбираше най-вече че ‘никой не е намерил връзката‘.

Подтикнат от това, адвокатът изнамери всичко, което бе възможно да се изнамери за двамата – и съжали, че не е направил това много по-рано – използва всички градски и национални регистри, за да намери връзката между тях, използва и свои собствени връзки, за да намери още информация, докато не откри, че клиентът му е брат на жена, която някога е била съпруга на убития – изчезнала преди шест години, без никакви следи, никакви сериозни заподозрени и нищо, което да докаже къде се намира тя. Двамата носеха различни фамилии и според регистрите са били разделени още като малки, но истината бе излязла наяве.

Предпочете да си замълчи, затова не направи никакви промени в заключителната си реч, която звучеше също толкова искрено, както и когато не знаеше за умисъла в убийството. Бе толкова убедителен, че успя да издейства на клиента си само условна присъда, след която имаше множество прегръдки и радост.

След седмица покани вече неподсъдимият на бар, за да отпразнуват победата, а когато вече бяха достатъчно подпийнали – или поне единият от тях – отидоха в малките тъмни улички зад бара, където вече неподсъдимият бе намушкан и оставен да се спомине от кръвозагуба.

В мислите на адвоката имаше само една мисъл – въпросът му бе съвсем прост, защо толкова много хора не можеха да му отговорят честно.

Явно не ми е писано да стана човек

Първото нещо, което помня от съществуването си всъщност не е истински спомен, а спомен от сън. Погребвах жена си. Честно казано, това звучи много странно дори казано и в нормални обстоятелства, но като се има предвид, че тогава бях на около 4-годишна възраст, нещата стават още по-откачени. Или поне така смятах. По-ранни спомени нямам, макар повечето ми приятели да имаха поне по няколко.

Искате ли да стане по-странно? До жена ми имаше още един ковчег, но може би едва една трета от нейния ръст, дори по-малък. Не помня от каква перспектива беше сънят – дали съм бил на колене или съм бил с тогавашния си ръст, но не бях особено по-голям от малкия ковчег.

Изминаха години – около 20 от тях, след които се запознах с едно момиче, която беше на средата на пътя да бъде жена. Беше тъжно, защото тя ме обичаше повече, отколкото аз нея, което обаче никога не ѝ дадох да разбере. Истината е следната – беше ме страх, че сънят ще се окаже реалност. А следната истина – че сънят се оказа реалност, вече не ме плаши.

Разбира се, аз вече издадох част от историята, но за протокола – излизахме близо три години, след което се оженихме. Красива сватба, нищо пищно, малко хора (от моята част на роднините нямаше кой-знае колко хора за канене, а хората, които и двамата можехме да наречем приятели не бяха голяма бройка), духов оркестър и наистина вкусна торта, която помня по-добре от по-голямата част от сватбата и до някое време ме беше срам от това, но вече – не.

Тя забременя след година. Не искахме докторите да ни кажат какво ще е детето, защото вече бяхме решили – ще бъде момиченце. Нямахме нужда да задаваме въпроси, някак си знаехме, а аз добре криех страховете си, че сън, който съм имал на 4-годишна възраст ще предопредели цялото ми съществуване.

Роди се така – 3 килограма и 600 грама, 52 см. и със спряло сърце. Малко, пухкаво бебе, което се роди без живот в себе си и взело този на майка си със себе си. Трагедия, разбира се, но усетих болка само в първите секунди, щом лекарят ми съобщи. След това трябваше да се преструвам, защото как да ви кажа – това бе очаквано през целия ми живот.

Получих много цветя, съболезнования. Дори от хора, които не познавам. Приех ги с искрената радост, че на някои хора наистина ми пука, със скрито раздразнение, че някои хора само се правят, че ги интересува, с фалшива тъга на лицето и с въздишка на примес от успокоение и отегчение, щом затворех вратата.

След това се случи баналното – изпълних съня си. Явно наистина съм коленичил. Такива са обредите, няма как.

След два дни ставам на 33 години, а преди пет сънувах нещо странно – карах с колата, датата беше утрешната, след което един тир се вряза странично в мен.

Явно не ми е писано да стана човек, но какво пък, поне през целия си живот бях бог.

Прости ми Отче, съгреших.

Работата ми е да съм Божи човек. Поне такъв се водя – свещеник. Това е малко странна професия, най-малкото, но при мен освен странна, е и парадоксална.

Вижте, убеден съм, че има нещо над нас. Не нещо, а Нещо, такова, което ни е създало, такова, каквото ние не можем да разберем. Но не мога да давам имена на това Нещо. Накратко, аз съм агностик, но работя и служа в католическа църква.

Най-вероятно, ако някога има божествен съд, аз ще ида в това, което хората наричат Ад. Защото истината е една – аз станах свещеник, за да събирам истории.

Цинично е, грозно е, но е истина – а това е важно за мен – исках да чуя историите на другите. Исках да чуя това, което няма да чуеш по телевизията, няма да чуеш от съседите си, исках слушането на тези истории да помага на хората, да ги кара да се чувстват по-добре.

Нека ви кажа нещо – хората са странни. Има такива, които идват и се изповядват, че не са върнали миксера на съседа си, че са имали грешна мисъл по преминаващо младо момиче и такива… Да, харесвам факта, че на тези хора им олеква. Но честно? Това са пълни глупости. Дали има или няма бог не мога да ви кажа със сигурност – но искрено вярвам, че има или няма, той не би трябвало да се занимава с такива неща. Все пак затова има служители като мен, нали?

Има я, разбира се, и другата крайност – такива, които убиват кучето на съседа си, защото не им харесвало как лае то. Друг пък беше опитал да убие майката на бившата си жена, защото смятал, че заради нея тя го зарязала. По дяволите, това е частта, която не харесвам. Тези хора си тръгват спокойни и в мир със себе си толкова, колкото онези с миксерите и чувстващите се виновни, че са погледнали дупето на някоя 20-годишна девойка.

Чувал съм дори историята за един, който насякъл баща си, после отишъл на църква и се почувствал добре – един български поет го беше описал.

Но най-разтърсващата история, която съм чувал дойде един следобед. Това е от онези истории, които щом чух, веднага забелязах всичко около себе си. И запомних всичко около себе си. Беше четвъртък, нямаше никого другиго освен изповядващият се. Беше средна температура – около 22 градуса, нито прекалено топло, нито прекалено студено. Все още не бях измел, а църквата имаше нужда от това. Бях закусвал купен сандвич от студения щанд на супермаркета, после се прибрах, почетох малко книга и заспах. Всичко това помня само заради историята. Ето ви история:

Гласът беше дълбок, леко стържещ. В основата си беше енергичен, но върху него се беше натрупала умора – леко дереше. Говореше на дълги изречения и когато ги приключеше, се задъхваше леко. Дългите изречения бяха абсолютно плътни, но след това имаше лек размисъл, леко заекване, леко ъ-кане.

-Прости ми Отче, съгреших. Направих грешки. Трябваше да намеря начин да се противопоставя, трябваше да намеря начин да не отивам на война. Трябваше да си измисля оправдание, да избягам, да им кажа, че съм хомосексуален – те се страхуват повече от хомосексуалните, отколкото от това да убиват деца – трябваше да предотвратя това. Но тогава не знаех.

Сега знам. Между тогава и сега седи моят личен ад. Аз вярвам, Отче, вярвам в Господа, вярвам в Ада и Рая, знам че ще ида в Ада, но и знам, че този Ад няма да е по-различен от това, което живея сега. Зная, Отче, че това, което си представяме за Ада едва ли е така, просто се надявам в Ада да не чувам вече детски писъци.

Те ме пратиха там. Накараха ме да се бия за мира, но сега вече не разбирам кое е мир и кое война. Не разбирам как се очаква от мен да включа телевизора, да гледам всички тези политически предавания, новините, да гледам как всички говорят за мир, разбирателство, общество и такива неща, когато пращат хора като мен на хиляди километри, за да убиват други хора.

Бях там, бях в нищото, бях в чужди страни, в чужди градове. Видях много неща, но не за всички от тях имам сили да говоря.

Помня само един епизод – помня го ясно, а не ми се ще. Ще ми се просто да ме издирваха в момента, без да си спомням защо.

Бях там, в Източна Европа, в един конфликт, в който добри и лоши нямаше – имаше просто народи, които се мразеха, които бяха свалили оковите, които ги държаха – държаха ги заедно – и сега просто искаха да се избият. Искаха по-широки граници, искаха другите народи да ги няма. Ние просто бяхме там. Биехме се, стреляхме на посоки, добро и лошо се сливаше в една хомогенна смес, която не можех да нарека ‘средно положение‘ в никакъв случай. Изпълнявахме заповеди – това бе оправданието. Бе оправданието на всички, дори моето в някои случаи.

Бе моето оправдание, Отче, тогава, когато диваците затвориха в импровизирани клетки жени и деца, без уж да са решили какво ще правят с тях. Скоро махнаха жените – познайте защо. Останаха само децата, семето на онези, които те мразят, смисълът на животите на много от тях.

И ги избиха. Всичките. Стояхме и мълчахме – това бяха наредбите. Метнаха ги в масов гроб, до ден-днешен някои от тях са неидентифицирани. Намериха масовия гроб, някаква медия изнамери и видео-материал. Ние вече си бяхме тръгнали, може би някой бе осъзнал какво е станало, какво сме позволили, какво се бе случило пред очите ни. Изнесохме се от района, но се появи онзи видео-материал.

Виждате ли, за онези, това беше празник. Те приемаха избиването на деца за победа, за нещо наложително и нещо положително. Затова го заснеха.

На този видео-материал се виждам аз. И още няколко души, които бяха с мен, настрана от тези от Изтока. Няма генерали, няма полковници, няма никой, който дава наставления – само пионките, които стояхме и гледахме как тези деца биват избивани.

Сега ме търсят, Отче, търсят мен, а и аз бих се търсил. Те ме търсят, защото не съм направил нищо, казват, че съм военен престъпник, казват, че с останалите на материала сме избягали от отряда си и сме били част от това. Те не могат да поемат отговорността за това. И има защо – защото там беше ада, а и защото те са страхливци. Те ме търсят, защото казват, че нищо не съм направил, а и аз бих се търсил по същата причина, настрана от лъжите.

Прости ми Отче, съгреших, но не пред тях, не пред Бога и дори не пред онези деца, защото тяхната смърт беше решена от хора, които ако бях направил нещо, просто щяха да решат и моята. Съгреших пред себе си, защото сега повече от всичко ми се ще да бях направил нещо, само за да умра преди да чуя и един детски писък.

Прости ми Отче, съгреших.