Кръв по стъклото

От както онази, дето не искам дори да ѝ споменавам името, ме напусна, животът ми върви много бавно. Имам достатъчно пари, така че напуснах работа. Гледам да не излизам навън. Има едно момче, на което му давам пари, списък с продукти и после рестото остава за него. Така правеше някога мама, когато ме пращаше до магазина. От една страна е възпитателно, от друга започнах да пиша и какви марки продукти искам, защото хлапето купуваше най-евтините неща и после си тръгваше с огромно ресто, докато аз ям боклуци. Мислех да му се скарам, но нямах желание да говоря с когото и да било. Всичко пишех на бележката и каквото – такова. Пари има.

Какво правя през останалото време? Пиша. После трия. Не искам те да знаят какво пиша, нито пък да рискувам нещо да ми се случи и после да ми открият писанията на компютъра. Още по-малко пък като знам, че сигурно после ще ги прочете и оная. Искам да я нарека ‘курва’, ама не мога. Нали съм бил с нея, че даже и женени бяхме. Някак си е обидно. За мен, не за нея. Иначе си е курва. Ето, ще го напиша тук. Нали после ще го изтрия.

Истината е, че от няколко седмици вече имам само едно основно занимание. Писането е глупаво. Намерих си през интернет оръжие. Пистолет. Глок. Купих си го. Трудно става тая работа през интернет, не е много легално. Но както и да е, донесоха ми го, без много въпроси. Като отворих вратата на куриера и после десет минути ме боляха очите. От месеци не бях виждал слънцето, а и от тогава не съм повтарял тая грешка.

И сега по цял ден го чистя това оръжие. Да, чистя го. Не правя друго, само го чистя. Излъсквам го дотолкова, че се чудя дали няма да взема да му олющя боята. Не стрелям с него. Нямам къде, освен да почна да си стрелям по стената. Мислел съм си го, между другото, но се отказах. В квартал сме все пак и съседите ще питат. Вярно, имам си собствен двор, но ни разделя една ограда, дето я има метър височина, я няма. Няма да се занимава.

Съседът ми, специално този, дето живее отляво на къщата ми, е голям досадник. От време на време идва и звъни на звънеца. Аз го виждам, че е там. Пуснал съм щори и завеси, той не ме вижда, но му виждам силуета на входната врата, където има едно стъкло. Сигурен съм, че е той, а и му чувам дразнещия глас.

Ето го, звъни и сега. Защо звъни? Тъкмо съм изчистил пистолета. Прекрасно го виждам как стои пред вратата. Не мога да му понасям силуета на тоя човек. И не знам защо продължава да стои там. Сега се доближава, да види дали ще може да различи нещо през стъклото.

Мисля си: какъв хубав изстрел ще е сега, ако гръмна с пистолета и взема, че го уцеля. Сигурно няма. Този продължава да стои на стъклото. Досадник. Ето, прицелвам се. Сигурно няма да стане.

Изстрел. Кръв. По стъклото. Строполяване.

Прекрасно, сега трябва да почистя пистолета и отвътре.

Кръв по следите

Прелиствах страницата за последен път, преди да сляза от влака. Усетих леко пробождане и с въздишка погледнах към пръста си, който вече кървеше и бе оцветил края на страницата в червено. Затворих книгата и я пъхнах в чантата. Погледнах в нея за носни кърпички, но такива в мен нямах. Можех да поискам от някой от влака. Всички подсмърчаха и нямаше съмнение, че ще намеря, но притеснителността ми и факта, че навън вече виждах светлините на гарата ме накараха бързо да сляза от влака. Навън бе студено и снежно и се надявах кървенето да спре само.

„Кръв по следите“, казах си аз. Стори ми се иронично. За пръв път чух албума на Боб Дилън „Кръв по следите“ (или „Кръв по парчетата“, заради двусмислицата в английския израз) когато бях в гимназията. Още в началото ме бе запленил, но тогава не знаех, че това сравнително дълго за Дилън произведение, състоящо се само от китара, поезия и хармоника, ще стане един от най-слушаните през живота ми албуми. Синът на Дилън някога казал за албума, че това били майка му и баща му, които се карали след раздялата. Албумът наистина звучи хем тъжно, хем меланхолично, хем на някои места весело, но с болка във веселостта. Колкото е запленяващ, толкова е и странен, но още когато го чух за пръв път се надявах някога и аз да имам с кого да се карам по този начин.

Няколко години след като чух албума за пръв път, тоест няколко десетки или стотици слушания по-късно, стоях на пейка в познатия парк. Не бях сам. Беше ми студено, но гледах да не го показвам. И тогава, както и сега, имаше сняг, макар и не толкова и вече стъпкан от многото минаващи през парка. До мен седеше тя и за втори път в живота ми ми обясни, че не можем да бъдем заедно. Аз я карах да повтаря аргументите си десетки пъти, с надеждата, че ще се откаже, ще загуби логиката в мисленето си и накрая ще я спечеля. Това никога не се случи и действително бе последният път, в който разговаряхме.

След няколко минути неловко мълчание, реших все пак да си тръгна. Тя искаше да ме прегърне, но аз нямах такива намерения и се отскубнах, ставайки рязко от пейката. В бързината успях да се срежа сравнително дълбоко на железния обков на пейката и кръвта започна да тече от ръката ми. Не исках тя да вижда, че кървя, така че просто си тръгнах. Тя не ме последва, така че тогава предположих, че не е видяла кръвта. После разбрах, че е невъзможно да не я е видяла.

Спрях себе си от това да пъхна ръката в джоба си, защото не исках всичко да стане в кръв. След минута вече бях забравил, че кърви и не обръщах внимание на нищо. Не усещах ръката си от студ, а и бях вглъбен за пореден път да анализирам това, което се е случило само преди няколко минути. Всяка дума, изречение и жест. Гледах само напред и отбягвах всякакъв очен контакт с хората по улицата. Имах чувството, че всички ме гледат.

Оказа се, че съм бил прав. На светофара пред нас погледнах зад мен и видях дългата следа кръв, която съм оставил зад себе си. Около мен няколко по-възрастни жени ме гледаха притеснено, но ги успокоих, че всичко е наред. Въпреки че не усещах ръката си, тя продължаваше да кърви. „Кръв по следите“, казах си тогава. Стори ми се иронично.

Междувременно бях стигнал почти до входната врата на къщата. Порязването по пръста ми отдавна бе засъхнало, затова се наведох и докоснах белия сняг, докато оставя поне малка точица кръв в него.

Кръстопът

Снегът бе спрял да вали преди четири дни. Въпреки това не се топеше и бе заел удобно мястото си върху асфалта. Поледицата бе достатъчна, за да ме е страх докато вървя. Не ме чакаше нито много път, нито очаквах да съм много време навън, но бях облечен дебело. Един от проблемите на селото бе, че зимата винаги бе по-студено, отколкото в града, а лятото винаги бе по-топло. Настрана от тези климатични особености, си оставаше кътчето рай, в което предпочитах да почивам и да прекарвам времето си без излишни терзания и нерви.

Тя трябваше да ме чака на кръстопътя. Селото е малко и кръстопътя значеше общо две места, разделени от по-малко от сто и петдесет метра. Аз живеех по-близо до единия, а тя по-близо до другия. В зависимост кой бе излязъл пръв и на кого му се вървеше повече, отиваше до предпочитания кръстопът.

Традицията да се виждаме на Коледа датираше от години. Не помня точно колко, нито смятам, че ако се опитам, ще си спомня. Никога не съм го смятал за събитие, докато това не се превърна в единствения път в годината, в който я виждам. Приятел от детството, нереализирана любов и последният ми постоянен контакт с човек от селото, настрана от семейството ми. В различни моменти тя бе изпълнявала различни роли в живота ми, докато преди две години не бях решил, че ми писна тя да решава какви ще сме и предпочетох да нямаме въобще връзка един с друг. Другата възможност бе да продължавам да си мисля какво щеше да стане, ако нещата се бяха развили другояче, както и да продължавам да я гледам как избира само грешните хора до себе си и се самоизяжда, докато аз, правилният човек, стоя настрани.

Нямах гаранция, че ще ме чака на кръстопътя. Нямаше и причина да го прави. Навън бе студено, мокро и хлъзгаво. Отдавна нямаше какво да си кажем или по-лошо – имаше толкова много какво да си кажем, че нямаше как да минем само с една среща на кръстопътя. Предпочитах това да не дойде пред вероятността да дойде, да си честитим Коледа, да си кажем две-три думи за времето, да попитаме кой как е, да смотолевим още няколко изречения и да си тръгнем.

Тя обаче вече беше там, макар официален час за срещата ни никога да не е имало. Също толкова смутена, колкото и аз, първоначално стояхме известно време в почуда, че се виждаме. Традициите са си традиции, но когато хората, с които са създадени, ги няма, продължават ли да бъдат такива? Но ето ни, двамата, един пред друг навръх Коледа, докато вятъра се засилваше.

- Честита Коледа – смотолеви тя, докато отбягваше погледа ми.

- Честита Коледа – отговорих по-твърдо аз.

Сега идваше трудната част. Какво повече да си кажем? Да си кажем всичко, да се направим, че това е било просто някаква си двугодишна пауза в едни многогодишни отношения или да си кажем „много е студено, нали?“, да си пожелаем здраве и щастие и да си ходим? Тя изглежда си мислеше същото.

- Надявам се всичко да е наред, да си здрав и-…

Прекъснах я грубо. По филмите това щеше да е с целувка и да заживеем щастливо, но това не бе филм, а реалността на студената зимна декемврийска вечер.

- Спри. Знам, че не знаеш какво да ми кажеш. Така ли е? – тя кимна леко и трудно забележимо. – И аз искам да си щастлива и здрава и да имаш прекрасна Коледа, но не искам опетняваме отношенията си с подобни разговори.

Сам се хванах, че не говоря като себе си, а като литературен герой, с драматичността на високия драматургичен стил. Всеки друг път тя би ми се подиграла за това. Сега изглежда не ѝ правеше впечатление.

- Затова нека се видим отново. След година. На Коледа. И да знаем, че сме прекарали последните 365 дни в мисли какво точно да си кажем.

Тя направи лека крачка напред и ме прегърна, без да каже нищо. Предположих, че е съгласна. Не беше дълга прегръдка, нито особено топла такава, но бе далеч по-добре дошла от въртенето на очи.

- Животът продължава – каза тя тихо.

- Да. – отвърнах аз – животът продължава.

На път за вкъщи снежинките отново започнаха да падат от небето.

Нужда от някого

- Ами ти? Нямаш ли нужда от някого? – попита тя, без да знае какво да очаква в отговор.

- Не. Вече не. – отговори хладнокръвно той.

От скоро вече не лъжеше. За последно имаше нужда от човек до себе си преди малко повече от година. Тогава той се срещна за пръв път с това той да има нужда от някого, а не друг да има нужда от него. Когато ставаше за работа, тя оставаше в леглото, преструвайки се че спи. Знаеше, че тя винаги се буди половин час преди него, защото и той се будеше половин час преди нея и се правеше, че спи още един час, докато стане за работа. Нищо чудно и тя да знаеше, че вече се е събудил тогава, когато се е събудила и двамата да бяха наясно, че всичко е театър, но този театър трябва да продължи да се играе. Публика нямаше.

- Всеки има нужда от някого. Аз бих могла да имам нужда от теб. – каза тя и бързо заби поглед в чашата, без дори да отпие от чая.

- Искрено се надявам, че нямаш. – отново късо отговори той.

Кога за последно тя имаше нужда от него повече, отколкото той от нея? Трябва да е било преди да минат половината от връзката си, след това стана зависим. Общо бяха заедно малко над две години – дребно време, спрямо това на връзките на приятелите му, много от които след това се и ожениха и той вече не ги вижда особено често. Дребно време, но не и за него. Всяка минута, в която седеше пред нея и чакаше кафето ѝ да изстине, за да може да отпие от него, да го допие цялото и да няма вече оправдание да не говори с него, бе като година от брака на приятелите му.

Всеки път, в който я чакаше да излезе от банята, за да може после да се облече пред него, беше мъчение. В крайна сметка, тя не го правеше. Взимаше дрехите си и отиваше в хола, където се обличаше бързо и излизаше навън. Без да го поздрави на излизане. Такива бяха последните дни от връзката им и той знаеше, че дори тя да не е влюбена в друг, със сигурност не е влюбена в него. Но той нямаше да я остави, а тя нямаше проблем да живее с него.

- Ами ако наистина имам нужда от теб? – отново сведе поглед тя.

- Тогава не знам. Знам само, ако аз имам нужда от теб. Или от някой друг. Тогава свършва зле.

Последно я видя в един вторник сутрин. Небето беше сиво цял ден и всички очакваха да завали всеки момент, но така и не заваля. Хората се разхождаха със свити чадъри в ръка и после псуваха чадърите, защото така и не са ги използвали. Той се прибра вкъщи, където миришеше по обичайния сладникав начин. Това бе мирисът на техния живот заедно – на добрите и на лошите дни. Това нея да я няма в апартамента не бе нещо ново. Новото бе, че нямаше нищо останало от нея. Наистина нищо. Някои хора се оплакват, че години след последната си приятелка все още намират фиби или ластици. Тя се бе погрижила единственото, което да остане от нея да е само една миризма. Той загаси лампите и седна на дивана в хола, в абсолютна тъмнина. Най-накрая започна да пръска и след секунди вече се изливаше порой със светкавици. Когато една от тях озари небето и апартамента, видя залепена бележка на вратата. Постоя още няколко секунди и накрая реши все пак да я прочете. Нямаше нужда да светва лампата. Още една светкавица удари навън и част от секундата му бе нужна, за да прочете надписа: „вече нямам нужда от никого“.

Малки розови хапченца

Щом се събудех, посягах към нощното шкафче. Там държах малките розови хапченца. Те бяха моето виждане за добро начало на деня. Държах ги винаги на близко разстояние. Нещо като оръжие. Такова, което държиш под възглавницата. Разликите с оръжието са няколко. Смъртта, която причиняват, е различна. Адреналинът, който причиняват, когато ги държиш, е различен. Оръжията карат кръвта ми да кипи. Малките розови хапченца ме успокояваха почти до мозъчна смърт.

За пръв път ми ги даде майка ми. Не мисля, че тя знае какъв ефект имат. Когато започнах да ги взимам, започнах да спя повече. Спях нощем. После спях и денем. Будех се от време на време. За час или два. После заспивах пак. Нямах друга работа. Според майка ми, така се наваксва пропуснатия сън в живота. Майка ми би оправдала и наркоман, стига той да има рецепта за това. Майка ми не е лекар. Всъщност тя е юрист. Доброто и лошото при нея се измерват в закони.

Не ми беше нужно дълго време, за да разбера какво правят малките розови хапченца. Накратко, те изключват нервната ми система. Да, спя по цял ден. Но такива неща не могат да ме притеснят. Не и ако съм лишен от чувството си за притеснение по начало. Нямах интерес към нищо. Нямам интерес към нищо. Пулсът ми е постоянно в един и същи ритъм. Емоциите липсват. Това не е лошо. Имам нужда от нещо такова. Или имах. От време на време все още имам. Така дните минават по-бързо, а аз не харесвам всеки ден от живота си.

Това беше, което търсех. Хората около мен не търсеха това. Нямам предвид, че не търсеха малките розови хапченца. И тях не търсеха, това е истина. Но повече не търсеха такова поведение от мен. Те имаха определени очаквания. Аз трябваше да спазвам сценария. Когато мисля за това сега, може би са били прави. Не всички бяха спокойни. Аз бях.

В редките пъти, в които излизах, правех няколко крачки, след което спирах. Съзерцавах небето и смятах, че то значи нещо за мен. Символизира нещо. Това вероятно е заблуда. Събуждаха ме минувачите, които се удряха в мен. Най-често спирах по пълни булеварди или малки улички. Имах чувството, че всичко е наред. Някои хора казваха, че се държа като дрогиран, но аз знам, че това не е така. Аз бях дрогиран. Това може би е лошо. Самата дума звучи лошо. Не знам дали бих го повторил. Може би когато ситуацията отново стане такава.

Спрях малките розови хапченца, когато вече много хора ми се караха за тях. Трябваше да се изправя срещу проблемите си. Да бъда буден повече време. Това се очаква от мен. Започнах да върша работа по-ефективно, но проблемите си оставаха. Хората са проблемите. Не хапчетата. В началото, когато никой не гледаше, си вземах по едно. Като бонбон. Ефектът при нередовно взимане не е същия. Той ми липсваше. По някое време ги спрях наистина. Проблемите, от които бягах, не се решиха. Мъртвите си остават мъртви и животът си остава живот. Реалността не се променя само защото си спрял малките розови хапченца.

Ако все още взимах малките розови хапченца, може би щях да елиминирам проблемите. Защото проблемите са в хората. Може би бих ги убил. Ръката ми няма да трепери. Малките розови хапченца спират треперенето. Бих приключил проблемите си бързо. Без угризения. Но спрях да взимам малките розови хапченца. За добро е. Така си казвам. Така мисля. Смъртта е лоша. Дори чуждата.

Имам една тайна. Все още ги държа на нощното си шкафче. Напомнят ми. За това какъв бях. За това как се държах. Също ми напомнят и друго. Че винаги има авариен изход. Успокояващо е. Успокояващи са.

Малки розови хапченца.

Септември е симетрия

Лежа и не знам дали се наслаждавам или ненавиждам отмиращото слънце. В книгите, които чета, има толкова много клишета за отмиращото лято, че ми се струва ненужно да ги повтарям. Всички сме ги чували – листата пожълтяват, дните стават по-къси, сърцата натежават. Поетични глупости, които обичам да си мисля, но не обичам да чета. Повечето от тях са верни – септември е, навън все още е топло, слънцето продължава да пече, но лятото не е в самото време. Практическа разлика между последните дни на август и първите дни на септември няма.

Докато около мен листата все още не са започнали да падат, оставям книгата Моето настроение е трудно за определяне с една дума. Прекарах първото си лято не като дете – високите температури посрещнах с постоянно седене в офиса, а безкрайните почивки, морета, купони, алкохол, просто липсваха. Още преди лятото се бях подготвил за това и сега е малко странно, че равносметката е по-тежка, отколкото самото преживяване. Физически не бях правил почти нищо, което да се запомни през лятото.

В главата ми смяната на сезоните се посреща от неподредени мисли. Там не просто няма израстване и ново мислене, но и колкото по-напред върви календара, толкова по-назад във времето отиваше мисленето ми. В момента бе с три години назад. Постоянно се питах дали тогава бях по-щастлив, дали простият живот, от който се оплаквах тогава, в момента не ми липсва. Дали не ми липсват хората и картините от онова време.

Ето го и настоящето. Слънцето е пред залез, аз използвам почивката си, за да се затрупам в книги и да не се занимавам с мислите в главата си, но всеки разказ и роман, който чета, може да бъде отнесен към една-единствена идея – никога не е късно и може би е време да се върнеш към това, което някога прекъсна. Септември ми се струва като добро време за това. Разбира се, не можеш да върнеш времето, но можеш да се върнеш към хората, свързани с това. Осъзнах това преди около месец и дори вече бях написал писмо – ако може да се нарече такова, предвид дължината му от 20 страници, при това в незавършен вид – към тези… тази, която продължаваше да бъде най-голямата въпросителна в целия ми кратък житейски път.

Последните години бяха белязани от остра липса на синхрон и симетрия помежду ни. Когато тя искаше да говори с мен, аз не желаех, а когато аз исках – тя вече бе продължила напред и аз нямах желанието да бъда просто контакт в телефона ѝ или някой, с когото излиза от време на време.

В ума ми много пъти съм си представял, че ще ида да я видя, ще намеря адреса ѝ и ще се надявам още да живее там, ще почукам на вратата и ще успея да оправя нещата, макар и с леко закъснение. Първоначално се заблуждавах, че не искам наистина да направя това, но в последствие просто приех, че нямам смелостта и за да го направя, ще се наложи да призная, че съм загубил в играта, която съществува само в главата ми.

Много пъти съм разигравал този сценарий в главата си, но никога не го правя. До днес, когато се качвам във влака и се връщам в града, озъртам се няколко пъти и правя бърза сметка в главата си как точно изглеждаше гарата преди три години, когато за последно слязох от влака и се насочих към онзи адрес. Истината е, че нещата са се променили за добро на външен вид, но пътуването, слизането и качването – нищо от това не ме кара да се чувствам по-добре или въобще по-различно, макар трите години, в които съм се изгубил, да са донесли модернизация.

Решавам, че няма да използвам градския транспорт, защото ми е нужно време да помисля какво ще кажа. По пътя осъзнавам, че след тези три години на мислене и последните няколко месеца на по-конкретно мислене, нямам нужда да планирам нищо в последните минути, преди да я видя. Сценарият е отдавна разработен в главата ми. Това, за което си мисля всъщност, е как ще приема, когато неминуемо се окаже, че тя в последните три години не е мислила за мен толкова, колкото аз за нея и тя няма нужда от това да се връща към изминалите години и хора, които смята за неактуални в живота си.

Улиците, булевардите и парковете са успокояващо празни. Почивните дни карат всички да напуснат града и да го оставят да диша поне няколко пъти в годината. Именно тогава той е най-привлекателен. Нарочно избирам маршрут, който е изпълнен с места, които не съм посещавал или посещавам рядко, защото ми навяват спомени за неща, които съм правил с нея и след това не съм имал желание да правя с друг. Липсата на хора ми дава свобода докато ходя, слушам музика, спомням си и фантазирам, да правя свободно гримаси, без да се притеснявам как изглежда това за тези, които ме подминават.

Преди година, когато в септември виждах най-накрая спасение и ново начало, се държах с нея лошо. Преди две години, когато септември и все по-късите дни ми напомняха за смъртта на истинските ни отношения, нещата бяха дори по-лоши. Когато не се държах апатично, се държах отблъскващо, защото желаех да се раздалеча от времето и хората. Щях ли да се държа така, ако знаех, че през този септември ще се надявам да върна симетрията помежду ни?

И ето ме тук, пред сградата, която не съм виждал или посещавал от както септември все още не значеше нищо. Изкачвам се по стълбите бавно, давайки воля на физическите си движения и без да обръщам внимание на мислите ми, които с всяка следваща крачка ме карат да спра. Нито сърцето, нито мозъкът ми желае това, което върша, но любопитството и волята надделяват.

Звъня на звънеца. След няколко секунди чувам стъпки и вратата се отваря.

Освен ако нещо не се промени

- Сега накъде?
- Ще вървим.
- Да де, но накъде?
- Към Руската църква.
- Още ти е любимото място?
- Не сме си говорили от година, не от десетилетие. Нещата не се променят толкова рязко.
- Да де, да. А какво се е променило?
- Почти нищо. Същата история, може би и по-зле от преди.
- Как така по-зле от преди?
- Така. Пак съм си толкова сам, колкото и преди година, но времето го кара да изглежда по-тежко.
- Аха… да. Съжалявам. Ще ми се да можех да направя нещо.
- Можеш.
- Знаеш, че не мога.
- Не, знам, че не искаш. Това е друго.
- Имам си принципи.
- Имаш селективни принципи.
- Защо пък селективни?
- Защото нямаше принципи, когато идваше у нас посред нощ, чакаше на вратата ми с палачинки и ходеше ръка за ръка с мен в парка. Тогава принципите ти къде бяха?
- Знаеш, че не беше точно така… къде ще седнем?
- Ако са свободни пейките, където седим винаги.
- Свободни са. Кой да седи тук в полунощ?
- Някой нещастник като нас.
- Много е студено за нещастниците в петък вечер. Март месец е още.
- Да, рано е, студено е… сигурно и нещастниците си имат някакъв годишен график. Както и да е. Нямам идея какво правим тук и защо говоря с теб, но по някаква причина не мога да ти откажа.
- Да, не можеш да ми откажеш. Затова ще си говорим. И ще ме гледаш в очите.
- Не мога да те гледам в очите.
- Ще ме гледаш в очите.
- Хубаво. Ето, гледам те в очите.
- Отместваш поглед.
- Това е, защото не мога да те гледам в очите.
- Ох… добре. Една година. И какво стана в тази една година?
- Нищо. Приятелите ми заминаха, тук останаха само трима-четирима. Напуснах работа, сега си търся нова. Спирам да свиря, както си забелязала. Не мога да ти кажа, че нещо е по-добре след теб. Сам съм. Това е основното. По-сам съм от преди. Сигурно това не е най-важното, но в това се вглъбявам.
- Не може да е толкова зле.
- Радвам се, че се успокояваш сама.
- Не се успокоявам, макар че ми се ще. Мога ли да те прегърна?
- Защо ме питаш такива неща?
- Какви неща? Мога ли да те прегърна просто?
- Не можеш ПРОСТО да ме прегърнеш. Знаеш, че това не е достатъчно и ще искам повече от една прегръдка.
- Но аз искам ПРОСТО да те прегърна.
- Хубаво, прегърни ме.
- Хубаво, прегръщам те.
- Сега по-добре ли се чувстваш?
- Ами ти?
- Да, но за кратко. Утре само ще се чувствам по-зле от това. Срещите с теб са нещо като ходене по дискотеки и барове – много е приятно, но в повечето случаи на сутринта го смятам за грешка.
- Съжалявам. Трябва да се връщаме. Ще минат да ме вземат.
- От къде?
- От бара.
- Тоест ще вървим на обратно?
- Тоест ще вървим на обратно.
- Иронично.
- За една година не можа ли да ме превъзмогнеш?
- Смятах, че съм те превъзмогнал. Преди да дойдеш да поговориш с мен, при мен след концерта дойде тя – с която съм бил сума време, а с теб не – и пак можех да ѝ кажа две изречения и да не ми се налага да говоря с нея. Когато дойде ти обаче, не можах да ти откажа. И сега пак си мисля какво би било, ако…
- Не си го мисли.
- Ами ти не си ли го мислила?
- Мислила съм го.
- И?
- Знаеш. Не може да стане.
- Заради нея?
- Заради нея. Заради мен. Заради теб.
- А, не. Заради мен – не. Аз съм готов на всичко, а това изречение с „готов на всичко“ го мразя.
- Съжалявам. Не ме карай отново да…
- Нищо не те карам. От тук ли ще те вземат?
- Да. Ето я колата долу. Погледни ме в очите за последно.
- …
- Не мълчи. Кажи нещо за поредното ни сбогуване.
- Искам да те целуна.
- Можеш да ме целунеш.
- Сигурно да… но не. Знаеш ли какво? Искам ти да ме целунеш. Да видим докъде стигат тези твои принципи.
- Ох, по дяволите… добре. Сега по-добре ли си?
- Да. Но пак ще съжалявам на сутринта.
- Аз също. И какво – пак си казваме сбогом?
- Да. Сбогом. Освен ако нещо не се промени.
- Освен ако нещо не се промени.