За нея имената са ненужни, но

Беше му много трудно да заспи и добре знаеше на какво се дължи това.

В последните години беше преминал през какво ли не. Съществуването му беше пълния каталог на пубертета - единственият проблем беше, че той отдавна бе надживял пубертета. Голямата пречка се оказа това, че младежките му години не искаха да го напуснат - нито като външен вид, което беше хубаво, нито като част от ежедневието му - което беше основната част от проблема.

Мислеше си за всички техники, които знаеше за заспиване. Накрая се сети за някои от нещата, които пишеше в интернет - например това, че ако 15 минути стои застинал в леглото, тялото му само ще заспи. Е, да стои 15 минути без да се мърда се оказа доста трудно и волята му не му достигна за нещо подобно. Затова продължи да се върти.

Докато в един момент не отвори очи. Вече не се намираше в мрачната си студена стая. Намираше се на страшно оживена улица, седнал в едно кафе, на малка масичка. Пред него се намираше жена, преминала средната възраст. Очевиден тежък пушач, който и в момента беше с цигара в ръка, годините със сигурност не се бяха отнесли милостиво с дамата.

Беше в шок, но когато е в шок, той принципно губи ума и дума. И сега бе така, реши, че предпочита да чуе какво се случва, но звук не излизаше, така че най-накрая промълви:

-Какво става? Къде се намирам? Сънувам ли?

Жената го изгледа набързо, после отново заби поглед в масичката, тръскайки цигарата си. Двамата бяха пълни противоположности. Докато той беше изключително изнервен и дори малко уплашен, тя очевидно беше чувала точно тези въпроси не малко пъти досега.

-Честно казано, нямам идея. И аз съм се питала редовно същото, но мина прекалено много време, че да продължавам да си задавам този въпрос. В крайна сметка приех, че и сънят е част от реалността, просто е по-хубава. Твоя собствена си е - нейното спокойствие контрастираше на сковаността на събеседника ѝ.

-Какви ги говориш? Къде се намираме? Коя си ти? - продължаваше да пита уплашено той.

Отново, дори с дразнещо спокойствие и след кратка, изнервяща пауза, тя му отговори.

-Обичаш въпроси. И аз имам един такъв. Ще спреш ли с глупавите си въпроси? Наистина не ви разбирам. Всичко искате да знаете и то на момента. - направи пауза, която използва, за да си дръпне от цигарата. - Тук си от около минута и вече си задал повече въпроси, отколкото аз съм задала през целия си живот. Намираме се там, където искаш да се намираме, а аз съм тази, която толкова търсеше и обвиняваше. Приятно ми е, Съдба.

-Съдба? Така се казваш? - лицето му изглеждаше все по-изненадано.

-О, не. За мен имената са ненужни, но по някаква причина отговарям на тази дума... име, все едно - някакъв интерес проблесна в очите ѝ. - Аз съм Съдбата, като тази, която определя животите на всички ви. Сигурен съм, че си чувал достатъчно пъти думата съдба, макар че все повече се убеждавам, че хората, които разбират тази дума, се броят на пръстите на двете ми ръце.

Той гледаше шокиран. Беше напълно убеден, че сънува, за това опита няколко метода да се събуди. Щипането не помогна, задържането на въздух, за да се убеди, че е в съня си - също.

-Хайде де, не се дръж като дете. Толкова много пъти си ме викал, толкова много пъти си ме обвинявал, а сега, когато най-накрая си лице в лице с мен, искаш да си тръгнеш - усмихна се за пръв път в разговора тя.

Последва кратко мълчание, докато той се опитваше да измисли как се отговаря на нещо подобно. Какво казваш на Съдбата, когато се срещнеш с нея?

-Добре... ще приема, че това е истина - каза той и преглътна тежко. Че ти наистина си Съдбата. Тогава остава само да ти задам въпросите, които и без това съм задавал десетки пъти. Защо ме изостави? Защо живота ми вървеше толкова добре, докато не стигнах една определена възраст, когато всичко просто спря? Или най-малкото, доброто в живота ми спря. Да стигна до там, че да се надявам да се случи нещо лошо, само за да се случи въобще нещо в живота ми. Ако ти си тази, която отговаря за всичко, което се случва в моя живот, искам ясни отговори - изрече той всичко това с видим упрек.

Въпреки пламенната му реч, Съдбата не се трогна особено, нито която и да било от думите му разруши спокойствието, с която го гледаше. Загаси фаса си и приготви следващата си цигара.

-Виждаш ли, проблемът е, че смяташ, че всичко идва от мен. Помня когато се роди. Начертах целия ти живот, но не начертах изборите ти. Както не ги начертавам на никой друг - усмихна се тя отново. - Знаех къде ще ти се наложи да направиш тежки избори, но те винаги са били твои. До един момент, когато спря да ги правиш. Не правеше нито грешните, нито правилните, ти спря да живееш. Остана си в хубавите си години, годините на младостта си, обвиняваше кой и какво ли не. Обвиняваше ме за липсата на Справедливост...

-Разбира се, че обвинявах всичко, за липсата на справедливост! - отвърна бясно той. - Аз не заслужавам това, няма как да ме накараш да мисля, че го заслужавам!

-Не го заслужаваш? Казва кой? Ти? Но какво стана? Нали обвиняваше нас?! Ако ще ни обвиняваш, то поне ни остави сами да решим какво заслужаваш.

-Вие? Не си ли само ти? - с примес от изненада и шок попита той.

-О, не... всъщност, ти много повече се оплакваше от брат ми, Справедливост. Той обаче се отказа от работата си много, много отдавна. Което, разбира се, е лошо. Донякъде. Понеже справедливостта остана във ваши ръце, ала вие не го знаехте - и аз искрено ви съжалявам за това. Аз чертаех пътя ви, вие правехте своите избори, а всеки следващ избор се влияеше само от предния. Ти изживя живота си за толкова кратко време. Това, което трябваше да се случи за толкова десетилетия, ти го накара да се случи за няколко години. И сега животът ти е празен. Животът ти е като цигарите ми - усмихна се тя. - Ето, трябваше да изпуша тази кутия до края на деня. Но я изпуших още в началото. Затова ще си купя нова. Ти обаче, за съжаление, не можеш да си купиш нова кутия живот. Вече съм прекалено стара, изморена. Кой знае? Може би си прав. Може би щастието ти е било просто някоя от кутиите ми с цигари, които съм изпушила прекалено набързо. И затова ще ти дам нов шанс, както ще дам на себе си нова кутия цигари. Сега ще се събудиш. Разбира се, може да не помниш. Дали ще вярваш - съмнявам се. Но сега, след като си тръгнеш, ще взема една салфетка. Ще извадя очната си линия, която и без това не съм ползвала от години. И ще начертая отново живота ти. Ти, както споменах, може и да не разбереш. Да не запомниш или да не повярваш. Наистина много жалко. Но втора среща със Съдбата няма - сериозно добави тя. - Аз ще начертая живота ти по различен начин, но ако ти го изживееш по същия, това вече не е моя грижа. Хм, понякога си спомням защо се отказаха толкова много членове на семейството... но мисля че ти е време да тръгваш.

-Не, чак...-

Събуди се. Отвори очи изключително рязко, беше отново в студената си стая. Не знаеше дали да вярва, но помнеше. Точно както му беше казано. Погледна часовника. Беше сънувал около 5-6 минути. Стана, разходи се, пи вода, направи няколко нервни кръга в стаята си, след което, решен, че всичко това е безсмислено, легна отново в леглото си.

Която странно, но му се струваше малко по-светла. Затвори очи и заспа за секунди.