Онези няколко часа, в които бях без дом

Прибрах се вкъщи, свалих си якето, оставих багажа, който носех и се проснах на леглото си. Нещо не беше наред. Домът ми вече бе загубил уюта си на дом. Нищо в него не се беше променило - домът не е сградата, в която живееш, или пък интериора на апартамента. Или каквото и да било материално. Знаех това. Не беше проблемът там, проблемът беше другаде, но така или иначе нямаше значение. За мен домът трябваше да бъде онова място, в което винаги можеш да се прибереш, да се скриеш от всички проблеми в живота си, да паднеш на леглото си, да се наспиш и след всичко това да се почувстваш, сякаш си претърпял някакъв рестарт на системата.

Всъщност, най-доброто определение за дом, което имах по това време в главата си, беше взето от играта, която играехме като малки - "стражари и апаши" или което и да било от безбройните ѝ имена. Там винаги имаше едно място, до което можеш да се докоснеш, да кажеш "къща" и никой не можеше да ти направи нищо.

Но животът не беше игра, нещо, за което съжалявах. Животът не беше игра и изпитвах тъга, когато трябваше да си напомня, че освен, че не е игра, вече ги няма и дните, които можех да прекарвам изцяло в игри.

Все още бях забил глава във възглавницата, но това ми се стори ужасно непродуктивно. Станах. Отворих гардероба и намятах върху леглото си един куп дрехи - една риза тук, една риза там, тениски, дънки... накрая извадих и едно от саката си - в случай че утре ми се наложи да се женя, помислих си с глупава усмивка. От онези усмивки и моменти, в които се радваш, че никой не те вижда.

Решено беше - ако не чувствах, че вече е тук домът ми, значи беше време за нов дом. Сложих всичко в една голяма раница. Нямах време за друго. Знаех, че ако се забавя, скучното рационално мислене все някога ще ме застигне.

Затова директно изскочих от нас, без да оставям бележка или каквито и да било следи, че нещо не е наред. Заключих след себе си и излязох на булеварда, от който директно се запътих към железопътната гара. Най-близкото място, от където можех да замина, а и обичах да пътувам с влак - нещо, което повечето хора, пътуващи толкова редовно, колкото мен, ненавиждаха.

Чудех се дали да стигна до там с автобус или някакъв друг превоз, но реших, че просто ще вървя. Забих слушалките в ушите и се устремих натам.

Докато вървях си направих бърза равносметка защо правя това. Как се беше стигнало до там, че домът ми вече да не е дом? Но бързо си отговорих. Животът ми, поне в последната близо половин година, се беше превърнал в истинска въртележка (забавно, но точно по това време в ушите ми бумтеше Helter Skelter на Beatles - и да можех, нямаше как да измисля по-точно сравнение). И докато през по-голямата част от тази половин година не бях щастлив, сега се чувствах празен. Въпросът вече не беше защо съм нещастен, въпросът беше защо не съм щастлив. Може би най-мрача ми се стори мисълта, че отговорът е ясен - нямаше нищо, което да ме прави щастлив.

Бях излязъл от синьото и навлязох в черното.

Защо домът вече не беше дом? Защото бях позволил в него да влязат толкова много събития и хора, че когато те излязоха, останаха само спомените. Обичах, когато апартаментът ми беше пълен с хора, не ми пречеха ни най-малко. Но когато апартаментът ми се напълни със спомени, сънят започна да става по-тежък, а денят по-кратък, нощите - колкото утешителни, толкова и непоносими.

Сетих се, че вероятно не съм взел достатъчно пари, затова спрях при първия възможен банкомат, вкарах картата си, написах исканата сума, както и пинкода си и зачаках.

Може би беше нормално за този банкомат, може би беше просто случаен срив в системата, може би Вселената имаше пръст. Но екранът на банкомата изгасна. Стана плътно черен.

Видях отражението си. Но не се познах. Не се бях виждал никога по този начин, когато си напълно отнесен и не очакваш да видиш себе си. Не можеш да се видиш по този начин в огледало, на снимка или където и да било - защото там го очакваш. Сега не го очаквах.

В тъмното отражение на лицето си видях един безизразен човек. Изпит. Въпреки че се бях наспал добре, имах леки очертания под очите, а след вчерашното бръснене много добре си личаха бръчките около устните. За наносекунда си помислих, че изглеждат като някакъв белег от усмивките, които сега липсваха по лицето ми, но напомняха за някогашното щастие и бяха символ на надеждата, че бъдещето ще бъде по-светло.

Това продължи около секунда, секунда и половина, след което банкомата изстреля парите и картата. Вече забравил за мислите, които са минали през главата ми в онзи момент, продължих по пътя си.

Стигнах до огромното зелено табло и се зачудих за къде да пътувам. Реших да оставя всичко на съдбата, така че взех едно листче, скъсах го на няколко по-малки листчета, написах няколко имена на градове, които виждах на таблото, смачках ги, затворих двете си ръце, разтръсках и измъкнах едно от тях.

Градът, който изтеглих, ми се стори идеален за целта. Нито прекалено близо, нито прекалено далеч, пък и никога не бях стъпвал там.

Набързо си взех билет и се качих на влака, който тръгна почти веднага.

Намалих звука на музиката и се отпуснах. Прекарах почти цялото време във влака в полусън, чувах едновременно както леката музика, така и шумотевицата във влака, а междувременно и гласове от сънищата си, до които така и не достигнах.

Слязох на гарата, усилих отново музиката и тръгнах в която посока ми се стори най-неподходяща. Ходих известно време по някакъв натоварен булевард, направих няколко завоя, мислех си, че така ще направя нещата по-интересни, но се оказа, че греша. Затова накрая просто намерих един парк, намерих си празна пейка и седнах.

Не беше каквото очаквах, а и вече бях изгубил идея какво точно исках да правя. Не се чувствах повече или по-малко на място. Но така или иначе нямах идея какво правя или пък какво да правя, така че просто седях.

По някое време на съседната пейка седна един измършавял човек. Около 50-те години, човек, който носеше съвсем друго значение на думата "изпит". Или иначе казано - бездомник. Направих си бърза сметка колко голяма е разликата между бездомник и "бездомник". Стана ми тъжно за човека, но от друга страна винаги бях проявявал интерес към бездомниците и това как са стигнали до положението си. Затова пронизах тишината с един от най-странните и най-неестествени изречения, които някога съм изговарял:

-Извинявай... в малко лошо положение съм... не толкова, колкото твоето, разбира се... искам да кажа... нали разбираш... имаш ли нещо против да ми разкажеш историята на живота си?

Очаквах човека да е поне малко изненадан, но такава изненада липсваше. Почти на мига получих отговор, макар да ми личеше, че поначало не знаех какво точно исках да кажа.

-За кутия цигари ще ти разкажа и твоя живот.

Обожавах надменността на хората в тежко положение. Без сарказъм - напомняха ми, че това, което те знаеха, не мога да изуча в никой университет или училище. Взех нужната информация какви цигари, изтичах до близкия магазин, купих и седнах пак. Нямаше нужда от повече думи, така че мъжа започна.

-Виж сега. Аз не мисля, че ти наистина искаш да знаеш историята ми. Разбира се, тя може да е интересна. Но също така може да е скучна и да останеш разочарован, че не съм от онези, които някога са били аристократи, обаче видиш ли, животът ги е прецакал. Имам по-добър въпрос. Виждам, че носиш голяма раница, а определено не си ученик. Виждам също и че нямаш особена идея къде се намираш. Не си от тук - ако беше, щях да съм те виждал. Аз помня хората. Така че или си турист - на какъвто не приличаш - или се опитваш да бягаш от нещо. Аз вече знам отговорът на този въпрос, така че ми отговори направо - от какво бягаш?

-Бягам от дома си... - тук ми стана много неудобно. Едно беше да каже това пред приятелите си, но пред човек, който наистина няма дом, звучеше нагло. - Не се чувствам добре там, за това реших да хвана случаен влак и да стигна до случайно място, но... загубих нишката. Сега не знам нито защо съм тръгнал, нито какво да правя тук. Предполагам, че не става като по филмите и приключенските романи.

-Да ти кажа честно, точно така изглеждаш и отстрани. Като човек, изгубил нишката. Такъв, който очаква животът да е като литературата или киното. Ти си мислиш, че нямаш дом, но грешиш. Имаш дом, защото само човек, който има дом, ще тръгне да бяга от него. Ако нямаше дом, щеше да си намериш уютно ъгълче в големия град и нямаше да мърдаш от там, за да не ти го вземат. Но ти си тръгнал да бягаш. Знаеш ли защо? Защото знаеш, че не можеш да избягаш, но винаги ще има къде да се върнеш. Няма да ти казвам никаква история на моя живот, понеже моя живот вече е ако не изживян, то поне преполовен и без тежест, така че той няма значение. А в знак на благодарност за кутията цигари, няма да ти кажа и мнението си за такива като теб. Или въобще за поколението ви. Ще ти кажа само, че колкото повече ти се иска да бягаш, понеже смяташ, че вече нямаш дом, това значи че толкова повече имаш. Виждаш ли, хората, които нямат нищо, не бягат. Седят на пейки като тази. Тези, които знаят, че има къде да се върнат - те бягат. Защото знаят, че няма да открият нов дом. И ти си го знаел, и сега го знаеш. Домът не е задължително онова място, в което винаги ти е комфортно. Едва когато стигнеш до моето дередже ще разбереш, че домът е онова място, в което винаги можеш да отидеш, когато падне нощта, и ще знаеш, че ще доживееш поне до утрешния ден. И да, понякога домът може да бъде пълен с призраци и спомени. Може би тогава просто трябва да отвориш прозореца.

Останах безмълвен. Без да ме види, сложих значителна сума пари в един от джобовете на раницата - там, където бяха и ризите, и дънките, и сакото за спешни случаи. Премерих с поглед човека и реших, че дрехите ми ще му станат. На него му бяха много по-нужни, отколкото на мен.

-Добре го каза, а май си и прав - казах, като се опитвах да звуча небрежно. - Дръж я тая раница, аз ще ида да си взема и аз цигари и ще се върна.

Никога през живота си не бях пушил. Не смятах този ден да е изключение. Тръгнах обратно към гарата, където хванах влака, пътувах, слязох и се насочих към дома. Моят дом.

Той беше такъв, какъвто го бях оставил преди няколко часа. Никой дори не се беше прибирал в него, никой нямаше да разбере, че няколко часа не съм живял там. Реших да се възнаградя с тежък сън, но преди това трябваше да направя нещо.

По съвета на един много мъдър човек, който познавах в дните си (часовете, минутите) на странстване, станах и отворих прозореца в стаята си колкото се може по-широко.