Сякаш са вечност.

Тя се събуди, а събуждането винаги водеше до започването на онзи цикъл, сякаш наскоро си загубил някой много, много ценен за теб. Това не беше точно така, но не беше и далеч от истината.

Денят започваше с неминуемата надежда, че днес ще е различно, тя няма да бъде толкова зависима от него и малко по малко всичко ще влезе в нормата, или пък нормата ще се промени, за да може живота ѝ да влезе в нея. Надеждата угасваше набързо още след сутрешния душ, първото кафе и леката закуска. Или иначе казано, когато нямаше какво друго да прави.

Освен да чака позвъняването на телефона и така целият ден започваше да се върти около един телефонен разговор, в който тя и без това нямаше какво да каже, понеже целият ѝ живот от както той не беше неотлъчно до нея, беше просто едно чакане. Не вършеше нищо, освен някои съвсем малки неща, които и сама знаеше, че върши само за да може да оправдае съществуването си.

И така, след като вече беше извършила сутрешната си рутина, беше чела някоя книга, може би и вестник, след като беше погледала малко телевизия и новините из социалните мрежи се бяха изчерпали, оставаше само този прословут телефонен разговор.

Телефонът иззвъняваше, тя веднага го вдигаше и се започваше този бавен, бавен разговор, който за нея беше най-сладката болка на света, понеже наистина беше трудно да продължава разговора, да мисли нови теми, които в повечето случаи не интересуваха нито един от двамата и в крайна сметка разговорът неминуемо умираше. Беше трудно, беше и мъчително, но гласът му беше единственото, което наистина я успокояваше и я караше да чака и следващия ден - не с нетърпение, понеже не знаеше кога отново той ще е при нея, но най-малкото с очакване на гласа му.

Но разговорът свършваше, двамата затваряха телефона, той се отдаваше отново на работата си, а тя продължаваше деня, всеки път с различни занимания, от които обаче нито едно не ѝ доставяше реално удоволствие.

Чистеше, нищо че по-чисто трудно можеше да стане, след като беше единствения живеещ в дома си. Пазаруваше дрехи, които никога не обличаше, защото искаше той да бъде там, когато ще ги облече за пръв път. Купуваше продукти, които просто си оставаха в хладилника, защото бяха от любимите му, без тя всъщност да ги харесва, и ги купуваше само за да се заблуждава, че той е там.

И така убиваше времето докато дойде време за новият убийствен, но успокояващ разговор.

Нямаше никаква идея какво чувства в себе си. Любовта и привързаността бяха пределно ясни и толкова силни, че и да искаше, нямаше как дори себе си да излъже, че не са толкова отчетливи. Настрана от тях обаче го имаше гнева, че той я е оставил така сама, но не оставил наистина, а просто далеч и само физическата дистанция ги делеше, гневът, че той може би е избрал нещо друго пред нея, макар много да ѝ се искаше да изгони тази мисъл от главата си.
Затова един ден хвана един празен лист и химикалка и реши, че въпреки че не могат точно в този момент да проведат разговор, тя трябва да бъде наясно със себе си, а единствения начин да го направи е да се преструва, че всичко това е част от диалог.

И сама не знам защо пиша това, но предполагам че просто се налага да знаеш как стоят нещата вътре в мен. Някои дни се чувствам отвратително, иска ми се да имаше някакъв изход, но няма. Има много неща, които не разбирам, предимно в себе си, а останалата част е в избора ти, не мога да разбера защо трябва да е толкова тежко, не мога да разбера защо винаги трябва да си далеч от мен, и се чувствам страшно глупава, дори в момента, пишейки това писмо, но нямам друг избор, дължа го на себе си, а дори и да имах друг избор, нямам нищо друго за правене, защото целия ми ден започва да се върти около теб, около обаждането ти, в което нямаме нищо, което да си кажем, но все пак го правим, защото без него е още по-тежко. И ми се ще да знам, че поне малко и за теб е така, че и аз ти липсвам толкова много, че и ти имаш съмнения в избора си, че и за теб това скапано обаждане е единственото, което си струва в ежедневието. Искам също така и да знаеш колко е шибано да стоя тук по цели дни единственото, което чувствам да е липса, целият ми ден да се завърта около един разговор. Мислех си, че съм се научила да сесправям, но пътуванията само започват да ми се струват все по-дълги и по-дълги. Започвам да усещам дните сякаш са вечност, а единственото по-шибано от дългите дни са нощите, в които неминуемо те сънувам, да знам, че съм стигнала до онзи момент, в който в живота си на теория имам всичко, от което се нуждая, но на практика да предпочитам нощта, защото само тогава ти си до мен... предполагам, че това е всичко и отново ще чакам да се върнеш, когато ще те прегърна и никога повече няма да искам да те пусна, ще те разцелувам и ще ти покажа всякакви форми на обич, но точно сега искам да знаеш, че ненавиждам тази част от теб, кариерата ти и всичко, което ме кара да се чувствам сякаш съм на второ място, когато в моя живот няма никой и нищо, което да се сравнява с теб.

Набързо копира писмото, сгъна листовете и отиде в пощата, където ги разпрати към всички възможни негови локации, но не и към собственият му дом, единственото място на света, в която тя беше убедена, че той не се намира.