От люлка до мост

Всеки ден той можеше да бъде видян облегнат на моста, който сам бе проектирал и изградил. Творението на живота му, с което се гордееше. Радваше се да гледа изгревите и залезите от него, да вижда преминаващите хора по него. Едва ли някой някога може да намери толкова много предназначения на един мост, освен ако не е негов създател

Проектът не беше нищо особено. Нито огромен мост, нито някаква архитектурна забележителност, но свързваше града точно преди да навлезеш в същинския му център, така че на практика той беше създател на най-използвания и полезен мост в града - такъв, по който всеки ден минаваха десетки хиляди хора.

Наслаждаваше се на всеки един от тях. Живееше близо до моста и можеше да го види от терасата си, но дори и това не му беше достатъчно. Затова всеки ден отделяше поне по половин час, в който просто да поседи на него. Хората го познаваха, така че дори когато сядаше на самия мост, с опасност да падне, никой не му казваше нищо. А когато някой от случайно минаващите хора се спреше и се заглеждаше в самия мост, той го заговаряше.

С парите, които взе за проекта, за известно време живееше над средното ниво, но това положение не се задържа особено дълго. Разбира се, за него това нямаше значение, защото завинаги в живота си щеше да има нещо, което да посочи и да каже, че това е неговото творение. Сега до някаква степен разбираше майките, които толкова се гордееха с децата си, че да ти стане странно децата ли са свършили нещо или самите майки. Някои неща просто нямаха обяснение, докато не ги изпиташ.

Малко по малко парите, които бе изкарал, бяха свършили, беше се върнал отново към нормалното си средно положение. След това обаче нещата започваха да стават все по-зле.

Преди да е навлязъл дори в средните си години, апартаментът с изглед към творението на живота му, вече не беше негов. Дългогодишният му дом вече не беше дом и за известно време наистина го притесняваше това дали е празен, дали се обитава от нови хора. Опитваше се да разбере, но никога не успя.

За известно време, всъщност не толкова кратко, но достатъчно, за да е просто малък период от живота му, живееше при приятели и роднини, докато един ден просто изчезна. Никой не го изгони, защото всъщност винаги е бил приятна компания - чист, подреден и спретнат, така че където и да се намираше, беше винаги в плюс, а не в тежест.

Причината за изчезването му се криеше в това, че за него имаше само един дом. Единственото, което никой никога не можеше да му отнеме. Ако не друго, беше постоянно близо до своето отроче - всъщност не просто близо, ами направо под него - така че можеше винаги да го поддържа чист. През деня все още се качваше горе, при него, на самия мост, наблюдаваше хората, но те вече не го гледаха с интерес, ами по-скоро с безизразност и желание да го подминат възможно най-бързо. Един ден някакъв преминаващ мъж дори му подхвърли няколко монети. Никога повече не се качи горе.

Заживя под моста си, като все още се радваше да чува шумотевицата отгоре, харесваше му дори да чува иначе неприятното тракане на трамваите, което му пречеше да спи. Успяваше по най-разнообразни начини да отделя възможно най-малко време горе на повърхността, изкарвайки точно толкова пари, колкото са му нужни, за да не умре от глад.

Но времето минаваше и той, като всеки, който е преминал от един към друг начин на живот, се разболя. Никой не дойде да му помогне. Хората бяха решили, че е просто поредната отрепка, наркоман. И това не го обиждаше, защото дори и да беше, според него всеки имаше право да живее под неговия мост.

Това, за което го болеше, беше гледката от малките нехранимайковци, които влизаха в канала и рисуваха по него своите драсканици, които си въобразяваха, че са изкуство. Накрая стигнаха и до самият мост, а той нямаше дори физическата възможност да ги спре.

Един ден реши, че не може повече така. Събра всички сили, които го бяха напуснали и ги впрегна в това за една нощ да изчисти всичко. Целият мост да бъде такъв, какъвто беше, когато бе открит, когато неговото дете най-накрая бе излязло на бял свят.

Когато небето започна да преминава към по-светли цветове, той се качи на моста, зарадва се на изгрева, качи се на самия мост и погледна слънцето за един последен път.

Право в главата, въпреки че май не се целеше там

С чаша все още горещо кафе и един малко по-тежък предмет в ръката си, той излиза на верандата, поглежда безразлично към преминаващия си съсед, с когото беше прекарал доста време заедно, познаваха се сравнително добре - като по съседски - и го прострелва право в главата, въпреки че май не се целеше там и никога не беше взимал уроци по стрелба.

Хората, които вече бяха на тротоара, се оглеждат. Близо 10 секунди цареше наистина нетърпима тишина, докато най-накрая една жена не се разпищява и не заревава, а децата, които карат колелета отсреща не възкликнаха многозначително с "ебах му майката". По-дебеличкото от децата дори започна да се щипе, опитвайки се да го прави незабелязано от другите, но не му се получава, понеже ние виждаме всичко. Момчето просто е решило, че сънува, което е съвсем нормално, но греши. Малко по малко децата запазват пълна тишина, жената на улицата все още пищи истерично, сякаш кой знае какво се беше случило, а останалите жители на квартала наизлизат, за да видят за какво става дума.

Заварват едно не точно живо човешко същество с интересна форма на главата, на която би им отнело доста време, ако искаха да разберат геометричната обиколка или пък лицето. Странно, но никой не се заема с това занимание, може би защото не са уверени в математическите си способности. Вместо това надигат глава и малко след бившото живо човешко същество виждат съседа му, стоящ с чаша все още горещо кафе, както и пистолет в ръка. Изглежда безразличен, а ако се загледаме по-добре, според гурелите в окото му, бихме могли да споменем и факта, че не си е измил лицето тази сутрин. Неуважително. Не може да излезеш просто така на верандата, да застреляш съседа си и дори да не си си измил лицето. Въпреки че виждаме всичко, за щастие не можем да проверим дали си е измил зъбите. Или можем, но пък не искаме.

Както и да е. Писъците се увеличават, хората са шокирани, децата гледат с интерес и чакат полицията, а виновникът за всичко това си взима вестниците от пред верандата и се прибира вътре. Дано след като се е скрил от погледите ни поне си е измил лицето.

Минават около десет минути - което, впрочем, си е доста време - след което полицията идва. Съседите набързо ги упътват къде живее човекът, който носи отговорност за това. Учтивите полицаи чукат на вратата, отворено им е също толкова учтиво, след което се разменят учтиви приказки, в които учтиво се моли човекът да пристъпи напред и да даде ръцете си за белезниците, на което той учтиво отговаря, че ще се върне ей-сега, само да се приведе в по-нормален вид. Което беше истина, но не беше прието като такава, така че учтивите полицаи решават да не бъдат вече толкова учтиви и му удрят една палка в главата. И сега освен, че кварталът си има голяма локва кръв на тротоара, има и къща, от която мирише адски силно, чак неприятно, на кафе.

Убиецът, нека го наречем така, въпреки че той не се приема за точно такъв, се буди в една килия, доста малка, но понеже е в самото полицейско управление, сравнително уютна. Идва един полицай и му обяснява, че е от най-долните човешки същества, които е виждал, но той знае, че това не е така, и това се казва на всеки, който идва тук. Полицаят обаче добави, че никой досега не е чувал за подобен случай, в който някой излиза на верандата пред тях - забрави да спомене чашата с кафе - и просто така, посред бял ден, да застреля съседа си, който според останалите хора в квартала, пък даже му бил и приятел, и никой никога не ги виждал да се карат, не били толкова близки, че да имат лична вражда или дори връзка. Та заради всичко това, преди да идеш на съд и в затвора - което според полицая беше гарантирано - ще идеш при психолог, казва му той. За да изучават защо се е появил на верандата и е гръмнал в главата - при което нашият човек го прекъсва, споменавайки, че не се е целел в главата - преминаващ познат.

Така и става. Минават няколко скучни часа в килията, след което го викат, отключват му килията, слагат му отново белезници и го карат до кабинета на един доста мил психолог, който изглежда доста замислен, но все пак моли полицаите да премахнат белезниците на клиента, понеже идеята на психолозите била да освободи всичко у хората. Полицаите превъртат очи и все пак изпълняват желанието на психолога, след което ги оставят насаме.

Диалогът между двамата е нещо подобно:

-Какво правихте тази сутрин?

-Станах, направих си кафе, излязох за вестниците и... а, да, май прострелях съседа в главата. Но не се целех там.

-Не виждате ли нещо странно в изречението ви?

-О, да, съжалявам. Забравих частта, където взех пистолета от чекмеджето.

-А не забравяте ли частта, в която трябва да ми обясните защо сте го направили?

-Съжалявам, господине, знам, че това ви е работата, и че очаквате да направите някой огромен професионален пробив, като успеете да намерите мотива в това да застрелям съседа си, но ви уверявам, че такъв просто нямаше.

-Как така? Как така човек става сутринта и просто решава да използва пистолета си срещу - да речем - случайно преминаващият през тротоара пред къщата ви човек?

-Ами така. Не исках да ви занимавам с личните си глупости, но ако ще ви накарат да се чувствате по-добре, ще направя разказа малко по-дълъг. Откакто Миглена ме заряза, ми е малко скучно, дори от време на време тъжно. Замислям се по-дълбоко за загубеното време, вещите, които не ползвам и такива работи. Та затова сутринта станах и отворих чекмеджето си, където видях пистолета. Купих го за самозащита преди толкова много години, още щом се нанесох в къщата. Ама се оказа, че живея в най-безопасния квартал на света, пълна скука. И вероятно никога нямаше да го ползвам. А това са си пари, пари на вятъра. Та реших, че ще си направя кафе - наистина обичам кафе - и ще изляза навън, след което ще застрелям първото живо същество, което видя. Очаквах да е котка, куче, може би дори заек или нещо подобно, но се оказа съседа. Нямам нищо против него. Приятен тип, макар че понякога се налагаше да правим от ония фалшивите разговори, как е времето, как е семейството и такива ми ти. Ами, шанс. Просто си бях казал сутринта, че ще го направя, и реших, че не е хубаво да започваш деня си с лъжа. Не се целех в някоя определена част от тялото, така че и аз бях шокиран от факта, че изстрела ми беше толкова фатално точен. И така.

Докторът гледаше в недоумение.

-Ама... как така?! Как така? Този човек е имал семейство, вярвания, живот...

-А, не, спокойно. Той и президента ако беше минал през нас, пак щях да го гръмна, ама специално тоя човечец жена му го заряза отдавна, отскоро беше безработен, постоянно мрънкаше, че политиката в страната става само все по-зле и по-зле, а отгоре на всичко беше и атеист. Така че той не би ми се разсърдил, че го застрелях. Даже би го нарекъл "естествен подбор".

-Ама... как така...

Това продължава около двадесет минути, и като цяло не се казва нищо градивно, та няма да чуете останалата част от диалога. Та след този сеанс двамата излизат от кабинета, пред който чакат поне пет-шест униформени. Излизат прегърнати през рамо и смеещи се, което явно не изглеждаше особено нормално, та полицаите решават, че нашият човек - който се оказа изключително свестен - го е взел за заложник, та вдигат заплашително пистолетите си. Психологът обаче ги скастря набързо.

-Споко бе, какво сте се стреснали толкова. Я направете на човека едно кафе.

Тя можеше да бъде единствената.

Тя можеше да бъде единствената, но вместо това пожела да бъде поредната. Нямаше идея защо го прави, просто да предположим, че не ѝ се занимаваше да изпълнява тежки роли в нечий чужд живот, когато толкова скоро друг човек с тежка роля бе напуснал нейния собствен. Целият този ритъм хич не ѝ харесваше, макар според нея да беше намерила човекът, който си заслужава.

Е, може да си заслужава, но пък ще си заслужава и за някоя друга, няма нужда от мен. Той все повтаряше, че винаги е тук и такива ми ти, но знаеш ли на какво да вярваш в дни като тези?

Вечерта бе повече от приятна, поне що си говорим за метеорологичните условия. Топла вечер, но въздухът не беше застоял, напротив, подухваше приятен ветрец, сред който се носеше приятният аромат на липа, характеризиращ всички сухи летни дни. Градът бе празен и беше истинско удоволствие да излезеш навън и да се разходиш.

Той обаче пожела да си остане вкъщи, защото не искаше да излиза сам. Искаше да излезе с нея, но тя нямаше такова желание. Той искаше тя да го спаси от самия него, тя обаче реши да го спаси от самата нея, и в крайна сметка никой не беше спасен.

Вечерта бе приятна и той бе готов да излезе навън веднага, стига разбира се телефонът му да иззвъни, да погледне към него, да види "непознатият" - така де, просто незаписаният - номер, да чуе гласът ѝ и веднага да се устреми към мястото, където да се видят.

Вечерта бе приятна, но тя предпочете да остане далеч от него, смятайки, че го спасява от нещо, но може би грешеше, а може би не - ние няма никога да разберем това. В което има нещо тъжно, има и нещо успокояващо. Но какво пък? Замислете се за всичките останали неразказани истории, неслучили се срещи и така нататък. Разбира се, първо всичко ни се струва тъжно, но в крайна сметка кои сме ние, за да твърдим, че ако тези истории бяха написани и тези срещи се бяха случили, светът щеше да е по-добро място?

Вечерта бе млада и пълна с надежда, но надеждата щеше да си иде, а небето щеше да избледнее. Неминуемо е, помисли си той, помисли си и тя, небето ще избледнее също като спомените за плановете и всичко друго, което си бяха говорили. Вероятно и двамата бяха прави.

Той можеше да бъде единственият и до някаква огромна, огромна степен, наистина му се щеше, но в крайна сметка никога не получи шанс. Той смяташе, дори знаеше, че може да даде много, но не му беше позволено да даде нищо по-различно от един отблясък на това, което можеше да бъде и ролята, която можеше да изпълни.

Той можеше също така да излезе в нощта, знаейки че до сутринта все щеше да намери някоя друга, която да вземе мислите му и да ги хвърли надалеч, друга която да му дава това, от което има нужда. Можеше, но предпочете да си остане вкъщи, защото беше прекалено уморен от всичко това.

Тя все още може да бъде единствената, но също като него, това ѝ се струваше прекалено уморително.