Всеки ден той можеше да бъде видян облегнат на моста, който
сам бе проектирал и изградил. Творението на живота му, с което се гордееше. Радваше се да гледа изгревите и залезите от него, да вижда преминаващите хора
по него. Едва ли някой някога може
да намери толкова много предназначения на един мост, освен ако не е негов създател
Проектът не беше нищо особено. Нито огромен мост, нито някаква архитектурна забележителност, но свързваше града точно преди да навлезеш в същинския му център, така че на практика той беше създател на най-използвания и полезен мост в града - такъв, по който всеки ден минаваха десетки хиляди хора.
Наслаждаваше се на всеки един от тях. Живееше близо до моста и можеше да го види от терасата си, но дори и това не му беше достатъчно. Затова всеки ден отделяше поне по половин час, в който просто да поседи на него. Хората го познаваха, така че дори когато сядаше на самия мост, с опасност да падне, никой не му казваше нищо. А когато някой от случайно минаващите хора се спреше и се заглеждаше в самия мост, той го заговаряше.
С парите, които взе за проекта, за известно време живееше над средното ниво, но това положение не се задържа особено дълго. Разбира се, за него това нямаше значение, защото завинаги в живота си щеше да има нещо, което да посочи и да каже, че това е неговото творение. Сега до някаква степен разбираше майките, които толкова се гордееха с децата си, че да ти стане странно децата ли са свършили нещо или самите майки. Някои неща просто нямаха обяснение, докато не ги изпиташ.
Малко по малко парите, които бе изкарал, бяха свършили, беше се върнал отново към нормалното си средно положение. След това обаче нещата започваха да стават все по-зле.
Преди да е навлязъл дори в средните си години, апартаментът с изглед към творението на живота му, вече не беше негов. Дългогодишният му дом вече не беше дом и за известно време наистина го притесняваше това дали е празен, дали се обитава от нови хора. Опитваше се да разбере, но никога не успя.
За известно време, всъщност не толкова кратко, но достатъчно, за да е просто малък период от живота му, живееше при приятели и роднини, докато един ден просто изчезна. Никой не го изгони, защото всъщност винаги е бил приятна компания - чист, подреден и спретнат, така че където и да се намираше, беше винаги в плюс, а не в тежест.
Причината за изчезването му се криеше в това, че за него имаше само един дом. Единственото, което никой никога не можеше да му отнеме. Ако не друго, беше постоянно близо до своето отроче - всъщност не просто близо, ами направо под него - така че можеше винаги да го поддържа чист. През деня все още се качваше горе, при него, на самия мост, наблюдаваше хората, но те вече не го гледаха с интерес, ами по-скоро с безизразност и желание да го подминат възможно най-бързо. Един ден някакъв преминаващ мъж дори му подхвърли няколко монети. Никога повече не се качи горе.
Заживя под моста си, като все още се радваше да чува шумотевицата отгоре, харесваше му дори да чува иначе неприятното тракане на трамваите, което му пречеше да спи. Успяваше по най-разнообразни начини да отделя възможно най-малко време горе на повърхността, изкарвайки точно толкова пари, колкото са му нужни, за да не умре от глад.
Но времето минаваше и той, като всеки, който е преминал от един към друг начин на живот, се разболя. Никой не дойде да му помогне. Хората бяха решили, че е просто поредната отрепка, наркоман. И това не го обиждаше, защото дори и да беше, според него всеки имаше право да живее под неговия мост.
Това, за което го болеше, беше гледката от малките нехранимайковци, които влизаха в канала и рисуваха по него своите драсканици, които си въобразяваха, че са изкуство. Накрая стигнаха и до самият мост, а той нямаше дори физическата възможност да ги спре.
Един ден реши, че не може повече така. Събра всички сили, които го бяха напуснали и ги впрегна в това за една нощ да изчисти всичко. Целият мост да бъде такъв, какъвто беше, когато бе открит, когато неговото дете най-накрая бе излязло на бял свят.
Когато небето започна да преминава към по-светли цветове, той се качи на моста, зарадва се на изгрева, качи се на самия мост и погледна слънцето за един последен път.
Проектът не беше нищо особено. Нито огромен мост, нито някаква архитектурна забележителност, но свързваше града точно преди да навлезеш в същинския му център, така че на практика той беше създател на най-използвания и полезен мост в града - такъв, по който всеки ден минаваха десетки хиляди хора.
Наслаждаваше се на всеки един от тях. Живееше близо до моста и можеше да го види от терасата си, но дори и това не му беше достатъчно. Затова всеки ден отделяше поне по половин час, в който просто да поседи на него. Хората го познаваха, така че дори когато сядаше на самия мост, с опасност да падне, никой не му казваше нищо. А когато някой от случайно минаващите хора се спреше и се заглеждаше в самия мост, той го заговаряше.
С парите, които взе за проекта, за известно време живееше над средното ниво, но това положение не се задържа особено дълго. Разбира се, за него това нямаше значение, защото завинаги в живота си щеше да има нещо, което да посочи и да каже, че това е неговото творение. Сега до някаква степен разбираше майките, които толкова се гордееха с децата си, че да ти стане странно децата ли са свършили нещо или самите майки. Някои неща просто нямаха обяснение, докато не ги изпиташ.
Малко по малко парите, които бе изкарал, бяха свършили, беше се върнал отново към нормалното си средно положение. След това обаче нещата започваха да стават все по-зле.
Преди да е навлязъл дори в средните си години, апартаментът с изглед към творението на живота му, вече не беше негов. Дългогодишният му дом вече не беше дом и за известно време наистина го притесняваше това дали е празен, дали се обитава от нови хора. Опитваше се да разбере, но никога не успя.
За известно време, всъщност не толкова кратко, но достатъчно, за да е просто малък период от живота му, живееше при приятели и роднини, докато един ден просто изчезна. Никой не го изгони, защото всъщност винаги е бил приятна компания - чист, подреден и спретнат, така че където и да се намираше, беше винаги в плюс, а не в тежест.
Причината за изчезването му се криеше в това, че за него имаше само един дом. Единственото, което никой никога не можеше да му отнеме. Ако не друго, беше постоянно близо до своето отроче - всъщност не просто близо, ами направо под него - така че можеше винаги да го поддържа чист. През деня все още се качваше горе, при него, на самия мост, наблюдаваше хората, но те вече не го гледаха с интерес, ами по-скоро с безизразност и желание да го подминат възможно най-бързо. Един ден някакъв преминаващ мъж дори му подхвърли няколко монети. Никога повече не се качи горе.
Заживя под моста си, като все още се радваше да чува шумотевицата отгоре, харесваше му дори да чува иначе неприятното тракане на трамваите, което му пречеше да спи. Успяваше по най-разнообразни начини да отделя възможно най-малко време горе на повърхността, изкарвайки точно толкова пари, колкото са му нужни, за да не умре от глад.
Но времето минаваше и той, като всеки, който е преминал от един към друг начин на живот, се разболя. Никой не дойде да му помогне. Хората бяха решили, че е просто поредната отрепка, наркоман. И това не го обиждаше, защото дори и да беше, според него всеки имаше право да живее под неговия мост.
Това, за което го болеше, беше гледката от малките нехранимайковци, които влизаха в канала и рисуваха по него своите драсканици, които си въобразяваха, че са изкуство. Накрая стигнаха и до самият мост, а той нямаше дори физическата възможност да ги спре.
Един ден реши, че не може повече така. Събра всички сили, които го бяха напуснали и ги впрегна в това за една нощ да изчисти всичко. Целият мост да бъде такъв, какъвто беше, когато бе открит, когато неговото дете най-накрая бе излязло на бял свят.
Когато небето започна да преминава към по-светли цветове, той се качи на моста, зарадва се на изгрева, качи се на самия мост и погледна слънцето за един последен път.
Няма коментари:
Публикуване на коментар