С чаша все още горещо кафе и един малко по-тежък предмет в
ръката си, той излиза на верандата, поглежда безразлично към преминаващия си
съсед, с когото беше прекарал доста време заедно, познаваха се сравнително
добре - като по съседски - и го прострелва право в главата, въпреки че май не се
целеше там и никога не беше взимал уроци по стрелба.
Хората, които вече бяха на тротоара, се оглеждат. Близо 10 секунди цареше наистина нетърпима тишина, докато най-накрая една жена не се разпищява и не заревава, а децата, които карат колелета отсреща не възкликнаха многозначително с "ебах му майката". По-дебеличкото от децата дори започна да се щипе, опитвайки се да го прави незабелязано от другите, но не му се получава, понеже ние виждаме всичко. Момчето просто е решило, че сънува, което е съвсем нормално, но греши. Малко по малко децата запазват пълна тишина, жената на улицата все още пищи истерично, сякаш кой знае какво се беше случило, а останалите жители на квартала наизлизат, за да видят за какво става дума.
Заварват едно не точно живо човешко същество с интересна форма на главата, на която би им отнело доста време, ако искаха да разберат геометричната обиколка или пък лицето. Странно, но никой не се заема с това занимание, може би защото не са уверени в математическите си способности. Вместо това надигат глава и малко след бившото живо човешко същество виждат съседа му, стоящ с чаша все още горещо кафе, както и пистолет в ръка. Изглежда безразличен, а ако се загледаме по-добре, според гурелите в окото му, бихме могли да споменем и факта, че не си е измил лицето тази сутрин. Неуважително. Не може да излезеш просто така на верандата, да застреляш съседа си и дори да не си си измил лицето. Въпреки че виждаме всичко, за щастие не можем да проверим дали си е измил зъбите. Или можем, но пък не искаме.
Както и да е. Писъците се увеличават, хората са шокирани, децата гледат с интерес и чакат полицията, а виновникът за всичко това си взима вестниците от пред верандата и се прибира вътре. Дано след като се е скрил от погледите ни поне си е измил лицето.
Минават около десет минути - което, впрочем, си е доста време - след което полицията идва. Съседите набързо ги упътват къде живее човекът, който носи отговорност за това. Учтивите полицаи чукат на вратата, отворено им е също толкова учтиво, след което се разменят учтиви приказки, в които учтиво се моли човекът да пристъпи напред и да даде ръцете си за белезниците, на което той учтиво отговаря, че ще се върне ей-сега, само да се приведе в по-нормален вид. Което беше истина, но не беше прието като такава, така че учтивите полицаи решават да не бъдат вече толкова учтиви и му удрят една палка в главата. И сега освен, че кварталът си има голяма локва кръв на тротоара, има и къща, от която мирише адски силно, чак неприятно, на кафе.
Убиецът, нека го наречем така, въпреки че той не се приема за точно такъв, се буди в една килия, доста малка, но понеже е в самото полицейско управление, сравнително уютна. Идва един полицай и му обяснява, че е от най-долните човешки същества, които е виждал, но той знае, че това не е така, и това се казва на всеки, който идва тук. Полицаят обаче добави, че никой досега не е чувал за подобен случай, в който някой излиза на верандата пред тях - забрави да спомене чашата с кафе - и просто така, посред бял ден, да застреля съседа си, който според останалите хора в квартала, пък даже му бил и приятел, и никой никога не ги виждал да се карат, не били толкова близки, че да имат лична вражда или дори връзка. Та заради всичко това, преди да идеш на съд и в затвора - което според полицая беше гарантирано - ще идеш при психолог, казва му той. За да изучават защо се е появил на верандата и е гръмнал в главата - при което нашият човек го прекъсва, споменавайки, че не се е целел в главата - преминаващ познат.
Така и става. Минават няколко скучни часа в килията, след което го викат, отключват му килията, слагат му отново белезници и го карат до кабинета на един доста мил психолог, който изглежда доста замислен, но все пак моли полицаите да премахнат белезниците на клиента, понеже идеята на психолозите била да освободи всичко у хората. Полицаите превъртат очи и все пак изпълняват желанието на психолога, след което ги оставят насаме.
Диалогът между двамата е нещо подобно:
-Какво правихте тази сутрин?
-Станах, направих си кафе, излязох за вестниците и... а, да, май прострелях съседа в главата. Но не се целех там.
-Не виждате ли нещо странно в изречението ви?
-О, да, съжалявам. Забравих частта, където взех пистолета от чекмеджето.
-А не забравяте ли частта, в която трябва да ми обясните защо сте го направили?
-Съжалявам, господине, знам, че това ви е работата, и че очаквате да направите някой огромен професионален пробив, като успеете да намерите мотива в това да застрелям съседа си, но ви уверявам, че такъв просто нямаше.
-Как така? Как така човек става сутринта и просто решава да използва пистолета си срещу - да речем - случайно преминаващият през тротоара пред къщата ви човек?
-Ами така. Не исках да ви занимавам с личните си глупости, но ако ще ви накарат да се чувствате по-добре, ще направя разказа малко по-дълъг. Откакто Миглена ме заряза, ми е малко скучно, дори от време на време тъжно. Замислям се по-дълбоко за загубеното време, вещите, които не ползвам и такива работи. Та затова сутринта станах и отворих чекмеджето си, където видях пистолета. Купих го за самозащита преди толкова много години, още щом се нанесох в къщата. Ама се оказа, че живея в най-безопасния квартал на света, пълна скука. И вероятно никога нямаше да го ползвам. А това са си пари, пари на вятъра. Та реших, че ще си направя кафе - наистина обичам кафе - и ще изляза навън, след което ще застрелям първото живо същество, което видя. Очаквах да е котка, куче, може би дори заек или нещо подобно, но се оказа съседа. Нямам нищо против него. Приятен тип, макар че понякога се налагаше да правим от ония фалшивите разговори, как е времето, как е семейството и такива ми ти. Ами, шанс. Просто си бях казал сутринта, че ще го направя, и реших, че не е хубаво да започваш деня си с лъжа. Не се целех в някоя определена част от тялото, така че и аз бях шокиран от факта, че изстрела ми беше толкова фатално точен. И така.
Докторът гледаше в недоумение.
-Ама... как така?! Как така? Този човек е имал семейство, вярвания, живот...
-А, не, спокойно. Той и президента ако беше минал през нас, пак щях да го гръмна, ама специално тоя човечец жена му го заряза отдавна, отскоро беше безработен, постоянно мрънкаше, че политиката в страната става само все по-зле и по-зле, а отгоре на всичко беше и атеист. Така че той не би ми се разсърдил, че го застрелях. Даже би го нарекъл "естествен подбор".
-Ама... как така...
Това продължава около двадесет минути, и като цяло не се казва нищо градивно, та няма да чуете останалата част от диалога. Та след този сеанс двамата излизат от кабинета, пред който чакат поне пет-шест униформени. Излизат прегърнати през рамо и смеещи се, което явно не изглеждаше особено нормално, та полицаите решават, че нашият човек - който се оказа изключително свестен - го е взел за заложник, та вдигат заплашително пистолетите си. Психологът обаче ги скастря набързо.
-Споко бе, какво сте се стреснали толкова. Я направете на човека едно кафе.
Хората, които вече бяха на тротоара, се оглеждат. Близо 10 секунди цареше наистина нетърпима тишина, докато най-накрая една жена не се разпищява и не заревава, а децата, които карат колелета отсреща не възкликнаха многозначително с "ебах му майката". По-дебеличкото от децата дори започна да се щипе, опитвайки се да го прави незабелязано от другите, но не му се получава, понеже ние виждаме всичко. Момчето просто е решило, че сънува, което е съвсем нормално, но греши. Малко по малко децата запазват пълна тишина, жената на улицата все още пищи истерично, сякаш кой знае какво се беше случило, а останалите жители на квартала наизлизат, за да видят за какво става дума.
Заварват едно не точно живо човешко същество с интересна форма на главата, на която би им отнело доста време, ако искаха да разберат геометричната обиколка или пък лицето. Странно, но никой не се заема с това занимание, може би защото не са уверени в математическите си способности. Вместо това надигат глава и малко след бившото живо човешко същество виждат съседа му, стоящ с чаша все още горещо кафе, както и пистолет в ръка. Изглежда безразличен, а ако се загледаме по-добре, според гурелите в окото му, бихме могли да споменем и факта, че не си е измил лицето тази сутрин. Неуважително. Не може да излезеш просто така на верандата, да застреляш съседа си и дори да не си си измил лицето. Въпреки че виждаме всичко, за щастие не можем да проверим дали си е измил зъбите. Или можем, но пък не искаме.
Както и да е. Писъците се увеличават, хората са шокирани, децата гледат с интерес и чакат полицията, а виновникът за всичко това си взима вестниците от пред верандата и се прибира вътре. Дано след като се е скрил от погледите ни поне си е измил лицето.
Минават около десет минути - което, впрочем, си е доста време - след което полицията идва. Съседите набързо ги упътват къде живее човекът, който носи отговорност за това. Учтивите полицаи чукат на вратата, отворено им е също толкова учтиво, след което се разменят учтиви приказки, в които учтиво се моли човекът да пристъпи напред и да даде ръцете си за белезниците, на което той учтиво отговаря, че ще се върне ей-сега, само да се приведе в по-нормален вид. Което беше истина, но не беше прието като такава, така че учтивите полицаи решават да не бъдат вече толкова учтиви и му удрят една палка в главата. И сега освен, че кварталът си има голяма локва кръв на тротоара, има и къща, от която мирише адски силно, чак неприятно, на кафе.
Убиецът, нека го наречем така, въпреки че той не се приема за точно такъв, се буди в една килия, доста малка, но понеже е в самото полицейско управление, сравнително уютна. Идва един полицай и му обяснява, че е от най-долните човешки същества, които е виждал, но той знае, че това не е така, и това се казва на всеки, който идва тук. Полицаят обаче добави, че никой досега не е чувал за подобен случай, в който някой излиза на верандата пред тях - забрави да спомене чашата с кафе - и просто така, посред бял ден, да застреля съседа си, който според останалите хора в квартала, пък даже му бил и приятел, и никой никога не ги виждал да се карат, не били толкова близки, че да имат лична вражда или дори връзка. Та заради всичко това, преди да идеш на съд и в затвора - което според полицая беше гарантирано - ще идеш при психолог, казва му той. За да изучават защо се е появил на верандата и е гръмнал в главата - при което нашият човек го прекъсва, споменавайки, че не се е целел в главата - преминаващ познат.
Така и става. Минават няколко скучни часа в килията, след което го викат, отключват му килията, слагат му отново белезници и го карат до кабинета на един доста мил психолог, който изглежда доста замислен, но все пак моли полицаите да премахнат белезниците на клиента, понеже идеята на психолозите била да освободи всичко у хората. Полицаите превъртат очи и все пак изпълняват желанието на психолога, след което ги оставят насаме.
Диалогът между двамата е нещо подобно:
-Какво правихте тази сутрин?
-Станах, направих си кафе, излязох за вестниците и... а, да, май прострелях съседа в главата. Но не се целех там.
-Не виждате ли нещо странно в изречението ви?
-О, да, съжалявам. Забравих частта, където взех пистолета от чекмеджето.
-А не забравяте ли частта, в която трябва да ми обясните защо сте го направили?
-Съжалявам, господине, знам, че това ви е работата, и че очаквате да направите някой огромен професионален пробив, като успеете да намерите мотива в това да застрелям съседа си, но ви уверявам, че такъв просто нямаше.
-Как така? Как така човек става сутринта и просто решава да използва пистолета си срещу - да речем - случайно преминаващият през тротоара пред къщата ви човек?
-Ами така. Не исках да ви занимавам с личните си глупости, но ако ще ви накарат да се чувствате по-добре, ще направя разказа малко по-дълъг. Откакто Миглена ме заряза, ми е малко скучно, дори от време на време тъжно. Замислям се по-дълбоко за загубеното време, вещите, които не ползвам и такива работи. Та затова сутринта станах и отворих чекмеджето си, където видях пистолета. Купих го за самозащита преди толкова много години, още щом се нанесох в къщата. Ама се оказа, че живея в най-безопасния квартал на света, пълна скука. И вероятно никога нямаше да го ползвам. А това са си пари, пари на вятъра. Та реших, че ще си направя кафе - наистина обичам кафе - и ще изляза навън, след което ще застрелям първото живо същество, което видя. Очаквах да е котка, куче, може би дори заек или нещо подобно, но се оказа съседа. Нямам нищо против него. Приятен тип, макар че понякога се налагаше да правим от ония фалшивите разговори, как е времето, как е семейството и такива ми ти. Ами, шанс. Просто си бях казал сутринта, че ще го направя, и реших, че не е хубаво да започваш деня си с лъжа. Не се целех в някоя определена част от тялото, така че и аз бях шокиран от факта, че изстрела ми беше толкова фатално точен. И така.
Докторът гледаше в недоумение.
-Ама... как така?! Как така? Този човек е имал семейство, вярвания, живот...
-А, не, спокойно. Той и президента ако беше минал през нас, пак щях да го гръмна, ама специално тоя човечец жена му го заряза отдавна, отскоро беше безработен, постоянно мрънкаше, че политиката в страната става само все по-зле и по-зле, а отгоре на всичко беше и атеист. Така че той не би ми се разсърдил, че го застрелях. Даже би го нарекъл "естествен подбор".
-Ама... как така...
Това продължава около двадесет минути, и като цяло не се казва нищо градивно, та няма да чуете останалата част от диалога. Та след този сеанс двамата излизат от кабинета, пред който чакат поне пет-шест униформени. Излизат прегърнати през рамо и смеещи се, което явно не изглеждаше особено нормално, та полицаите решават, че нашият човек - който се оказа изключително свестен - го е взел за заложник, та вдигат заплашително пистолетите си. Психологът обаче ги скастря набързо.
-Споко бе, какво сте се стреснали толкова. Я направете на човека едно кафе.
Няма коментари:
Публикуване на коментар