Тя можеше да бъде единствената.

Тя можеше да бъде единствената, но вместо това пожела да бъде поредната. Нямаше идея защо го прави, просто да предположим, че не ѝ се занимаваше да изпълнява тежки роли в нечий чужд живот, когато толкова скоро друг човек с тежка роля бе напуснал нейния собствен. Целият този ритъм хич не ѝ харесваше, макар според нея да беше намерила човекът, който си заслужава.

Е, може да си заслужава, но пък ще си заслужава и за някоя друга, няма нужда от мен. Той все повтаряше, че винаги е тук и такива ми ти, но знаеш ли на какво да вярваш в дни като тези?

Вечерта бе повече от приятна, поне що си говорим за метеорологичните условия. Топла вечер, но въздухът не беше застоял, напротив, подухваше приятен ветрец, сред който се носеше приятният аромат на липа, характеризиращ всички сухи летни дни. Градът бе празен и беше истинско удоволствие да излезеш навън и да се разходиш.

Той обаче пожела да си остане вкъщи, защото не искаше да излиза сам. Искаше да излезе с нея, но тя нямаше такова желание. Той искаше тя да го спаси от самия него, тя обаче реши да го спаси от самата нея, и в крайна сметка никой не беше спасен.

Вечерта бе приятна и той бе готов да излезе навън веднага, стига разбира се телефонът му да иззвъни, да погледне към него, да види "непознатият" - така де, просто незаписаният - номер, да чуе гласът ѝ и веднага да се устреми към мястото, където да се видят.

Вечерта бе приятна, но тя предпочете да остане далеч от него, смятайки, че го спасява от нещо, но може би грешеше, а може би не - ние няма никога да разберем това. В което има нещо тъжно, има и нещо успокояващо. Но какво пък? Замислете се за всичките останали неразказани истории, неслучили се срещи и така нататък. Разбира се, първо всичко ни се струва тъжно, но в крайна сметка кои сме ние, за да твърдим, че ако тези истории бяха написани и тези срещи се бяха случили, светът щеше да е по-добро място?

Вечерта бе млада и пълна с надежда, но надеждата щеше да си иде, а небето щеше да избледнее. Неминуемо е, помисли си той, помисли си и тя, небето ще избледнее също като спомените за плановете и всичко друго, което си бяха говорили. Вероятно и двамата бяха прави.

Той можеше да бъде единственият и до някаква огромна, огромна степен, наистина му се щеше, но в крайна сметка никога не получи шанс. Той смяташе, дори знаеше, че може да даде много, но не му беше позволено да даде нищо по-различно от един отблясък на това, което можеше да бъде и ролята, която можеше да изпълни.

Той можеше също така да излезе в нощта, знаейки че до сутринта все щеше да намери някоя друга, която да вземе мислите му и да ги хвърли надалеч, друга която да му дава това, от което има нужда. Можеше, но предпочете да си остане вкъщи, защото беше прекалено уморен от всичко това.

Тя все още може да бъде единствената, но също като него, това ѝ се струваше прекалено уморително.