Не точно той.

-О, ти ли си?

Той беше. Това, което обаче не беше - обикновен човек - я плашеше повече от това, което беше. Тя дори не беше сигурна дали той притежаваше собствено тяло - съвсем възможно, но трудно доказуемо.

Ситуацията бе малко сложна. Той можеше да бъде навсякъде, или казано по-просто, можеше да влиза в други хора. И така той винаги беше до нея. Което можеше да се погледне от много страни - плашещо или романтично.

Можеше обаче да не е и нито едно от двете. Не беше плашещо, защото той не правеше някакви намеци, всъщност като цяло той търсеше контакт с нея, но не изглеждаше сякаш търсеше някаква интимна връзка с нея. По същата причина не беше и толкова романтично, и така кръгът се завърташе до безкрай, а тя губеше часове и дни в това да измисли какво иска той. В крайна сметка, можеше и нищо да не иска, може би просто харесваше компанията ѝ, но според нея не беше честно.

Не беше честно, защото той можеше да я намери по всяко време, а тя нямаше тази възможност. Всъщност, в момента в който кажеше името му, той все щеше да "долети" в нечие чуждо тяло, но това не я устройваше. Защото пак той показваше колко е над нещата, а тя бе просто пасивния повиквател. Това определено не я устройваше, да. Хората искаха власт и тя не беше изключение, а фактът, че пред себе си има нещо, което би могло да се нарече свръхчовек, докато тя не е, я дразнеше. Разбира се, също така я и ласкаеше, че този човек се занимава точно с нея, но след това се сещаше, че той може да го прави с още много хора без тя въобще да разбере... и кръгът отново се завърташе, а главата понякога дори я заболяваше от толкова мислене. Толкова мислене, че понякога забравяше да живее.

Но ето я, седеше в един бар, на най-оживената улица в града. Още беше бял ден, и от някъде се появи той. Разбира се, изглеждаше по различен начин от предните десетки или стотици пъти, когато се бяха виждали. Точно в този момент тя се замисли, че нищо чудно някога да е използвал и собственото си тяло, за да се види с нея, но тя никога не би го разбрала. Всеки път той бе един човек, но с различни имена, тегло, ръст... той бе единият човек, който не беше един човек.

-О, ти ли си?

-Разбира се, че съм аз. Винаги съм аз.

И наистина винаги беше той, макар никога да не беше наистина той. На нея не ѝ трябваше той да заговори, за да узнае, че в тялото до нея е той, тя просто го усещаше. Може би бе развила митичното "шесто чувство", може би просто си въобразяваше, може би дори когато кажеше "О, ти ли си" не беше той, но за части от секундата той е дошъл... главата ѝ отново щеше да я заболи и тя го усещаше.

-Искам да поговоря с теб, не мога да живея така - без идея кой си ти, какво искаш от мен, какво намираш или не намираш в мен, губейки всеки ден толкова много време само за да мога да рационализирам цялото ти съществуване. Искам, но... нека идем на по-тихо място.

През лицето му преминаха много емоции за кратко време, което отново я накара да се зачуди... това неговите мимики ли бяха, или на мъжът, в чието тяло беше? Въпросите никога не спираха да се задават сами, но отговорите никога не идваха.

-Разбира се, прекрасна. Ти избери мястото, аз вече съм там.

Изведнъж костта се пука

-Ей, нещастник!

Не бе трудно да се сети, че става дума за него. Нито да се сети, че не го очаква нищо хубаво, но в крайна сметка възпитанието му го накара да се обърне. Секунда по-късно, далеч по-едрото от него момче го хвана с една ръка за яката, с другата за самото тяло. Другата ръка бе умело прикрита, така че да изглежда, че го е вдигнал само за яката. Момчето го бе залепило плътно до шкафчетата в не особено привлекателния на външен вид училищен коридор.

-Хлапак, майка ти ли ти изглади дрешките днес? - каза той, сякаш със заучени фрази от телевизионен сериал. - Сигурен съм, че и джобни ти е оставила, но спокойно, днес съм в добро настроение и ще ти дам поне да закусваш.

След което, като всеки себеуважаващ се побойник, го удари със замах в шкафчето така, че главата на момчето да отскочи поне с няколко сантиметра.

Това не бе нещо ново. Случваше се почти всекидневно, а всички около него умишлено игнорираха тези сцени. Приятелите му, въпреки че не бяха толкова малко, вероятно и с общи сили нямаше как да се справят с побойника, а да не говорим ако се беше стигнало до такъв сблъсък и той също бе викнал своите приятели. Затова след първите няколко пъти, те въобще не коментираха тези случки. Пък и какво - училището беше нещо като затвор и неговите приятели също си имаха "лични възпитатели".

Училищните "власти" пък наистина се доближаваха до затворническите надзиратели - каквото и да се случваше, просто нямаше никакво значение за тях. Те бяха очевидният парадокс на това да отглеждаш новото поколение и да се оплакваш от него - без значение, че сам си го създал.

Звънецът би, животът продължи, следваше час - не знаеше по какво - седна в класната си стая на чина, облегна се и замечта, след което и се унесе в сън.

На другия ден влезе в училище с усмивка на лице. Всъщност никак не приличаше на себе си. Изглеждаше самоуверен, движеше се спокойно и я нямаше онази постоянна нотка на страх, която винаги намираше място на лицето му. Днес нещо щеше да се промени, а той щеше да бъде носителят на промяната. Днес нотките на страх у всички щяха да изчезнат.

Часовете минаваха и всичко беше необичайно спокойно, затова накрая му се наложи сам да провокира събитията. Отиде и почти цяло междучасие се правеше, че бърка нещо по шкафчето си. Най-накрая отново чу това, което за разлика от всички останали пъти, сега се радваше да чуе.

-Ей, нещастник!

И за секунда отново се озова залепен до шкафчето и с крака във въздуха, само че този път вместо просто да се опитва да гледа настрани и да мълчи, бързо ритна мъчителя си в коляното и събра всички сили, колкото да го избута поне на няколко сантиметра.

Те го дариха с безценната секунда, която му бе нужна за да дръпне нагоре ризата си и да извади от колана на дънките си пистолет.

Моментално всичките слепци по коридора прогледнаха. Разнесоха се и няколко десетки уплашени възклицания. Хората се отдръпнаха в кръг - доколкото коридора позволяваше кръг - така че всичко заприлича на нещо като дуел.

Пистолета дори си имаше заглушител. Побойникът първо бе изплашен, но това трая само няколко секунди.

-Не ти стиска - каза той уверено. - Нямаш смелостта, а вероятно нямаш и патроните.

-Искаш ли да пробваме?

Едрото момче се поколеба, но стисна зъби и направи стъпка напред. Той бе убеден, че нищо няма да се случи.

Тогава се чу един бърз, висок, свистящ звук и падането на гилза, което беше по-силно звуково от самия изстрел. Всичко това набързо бе заглушено от резкия крясък. Изведнъж костта се пука. Общо взето, за момчето беше късмет, че успя да уцели мястото, което желаеше - стъпалото. Беше се замислял и за капачката на коляното, но му се стори прекалено. Искаше да му даде урок, но не бе готов теоретично да го остави инвалид за цял живот.

Никой не помръдна. Само директора излезе пред всички, заедно с няколко момчета от охраната.

-Божичко, какво правиш? - извика той. - Остави тоя пистол-

-Тихо, нещастник - изкрещя момчето с огнестрелното оръжие. - Да, точно така, днес вие сте нещастниците. В продължение на години всеки ден пред вас се разиграва един и същи театър. Най-добрите ви ученици биват тормозени и унижавани от едни и същи кретени, които и без това нищо не правят. Само че вас ви е страх дори повече от нас. Ти какъв директор си въобразяваш, че си?

В този момент охраната тръгна към него, но той успя да ги матира. Не насочи пистолета към някой друг, а просто към собствената си глава. Държейки го, продължи.

-Не, не, не съм свършил, а вие никъде не отивате - продължи той спокойно. - Никой тук повече няма изпитва страх, никой тук повече няма да бъде наричан "нещастник". Нито ние, нито те. Писна ми от цялата тая работа, писна ми от това да се правите на слепи, когато е крайно очевидно, че не сте. - Той се обърна към приятелите на побойника си - А вас ще ви държа в страх, за да знаете кое е правилно и кое грешно. Така ще живеете занапред.

-Не можеш! - извика някой от тях. - Не можеш да ни управляваш чрез страх!

-Аз съм човекът с оръжието и аз определям какво може и какво не - продължи спокойно той. - А сега мятам тъпия пистолет, всичко се връща към нормално и никой да не е споменал и дума за този случай. И помогнете на простреляния, какво чакате?

В този момент звънецът би.

Не вярвай на истината

Тя вярваше във всичко.

Той пък вярваше само в нея. И това му бе напълно достатъчно, за да бъде щастлив в този живот. Постоянното търсене за нея, представата за нея - понякога те бяха по-красиви, по-изящни от самата нея.

Беше предопределена любов, от онези, които никога не си отиват наистина, но и никога не се срещат. Понякога бяха далеч един от друг, понякога бяха близо, но никога не скъсиха дистанцията до толкова, че да се докоснат. Имаше удобни моменти, от които тя винаги бягаше.

Неспиращото бягство от всичко - реалността, самата себе си. Това бе станало начин на живот за нея. И тя го харесваше. Всички хора около нея пък ѝ помагаха и тя винаги намираше сили да продължи да го прави - да бяга. През повечето дни това дори не бе трудно. И въпреки че тези бяха лесните дни, тя повече ценеше другите, в които едвам се справяше. Беше показ, че в хората все пак е останало още нещо, в което да вярват. Тя вярваше във всички, във всичко, но не знаеше дали хората вярваха в нея, нито дали въобще им е останала причина да вярват в нея и съществуването ѝ.

Тя обичаше хората, но имаше чувството, че може би те не я обичат толкова много. Бе им донесла много болка, много щастие. Неминуема част от живота на всеки, но не бяха много тези, които сами я търсеха. Понякога, въпреки, че ѝ беше неудобно, ѝ се налагаше сама да влиза в животите на хората. Не беше нещо нарочно - просто наистина трябваше.

От другата страна, той бе от малкото хора, които цял живот я бяха търсили. На различни равнища и по различни причини. Мечтаеше за нея в най-тъжните си моменти, мислеше за нея преди да заспи, представяше си я в различни тела и форми, докато спокойно се излежаваше през топлите, студените, дъждовните и снежните следобеди.

Моментите, в които беше най-близо до нея, бяха тези, които най-силно караха сърцето му да тупти, но след това моментите отминаваха и той отново се молеше да бъде близо до нея. Никога не се молеше да бъде с нея - той знаеше, че това е невъзможно, Дори в религиозните писания никой не се бе срещал със самата нея.

Един ден, след много години, те бяха по-близо един до друг, отколкото когато и да било в изминалите дни на безвремието. Стояха лице в лице един пред друг, той леко се наведе, а тя най-накрая бе намерила човекът, който наистина вярваше в нея. Започна да диша учестено.

Разстоянието, сантиметрите намаляваха все повече. Двамата можеха да усетят дъха и топлината си. Той бе готов, но не и тя. Тя вярваше във всичко, но се казваше Истина и сама не вярваше в себе си.

Нали затова сме дошли.

                                                                                                                              На ТК.

Ще има и други, ще стоим и ще чакаме.
Ще горят мостовете ни и ще тракаме със зъби.
Дали си заслужава цял живот се чудим,
няма проблеми, друга работа май нямаме и без това.
Ще ни въртят и нараняват, ще ни горят и обещават,
ще го правим и ние, и нас ще ни псуват,
ще сме и страшните и ония с белите души,
нямаме друг избор, нали затова сме дошли.
Ще бъда там когато падаш, както бях когато се изкачваш,
ще те държа да не паднеш, макар че пак ще боли.
Това е положението, ама някой ден и ние ще уцелим картите,
ще закърпим положението и ще продължим криво-право,
ще бъдем един до друг и няма да имаме нужда от късмет,
само вино и водка и някоя друга бучка лед.
Пък и не е като да сме двама, макар и толкова да сме достатъчни,
още колко има зад нас, нямаш си на представа, но аз съм ги видял.
И им вярвам, и им вярвай и ти,
всичките си заслужават, гарантирам с душата си.
Ще болят и зъбите, и сърцата, после вероятно и главата,
понеже други начини още не знаем, но и до там ще стигнем.
Ще са кървясали и очите и ще е подпухнала брадата,
понеже на такива въпроси и многоточието е отговор.
А после пак - ще ни лъжат, ще ни нараняват,
няма да се оплаквам, и аз съм, и ти си обещавал,
след месец, след година, всичко като глупост ще изглежда,
но знам колко боли да чакаш бъдещето докато нямаш настояще.
Мога само да ти обещая себе си, да ти обещая нас.
Че ние сме твоето настояще и обичаме с повече страст.
И всичко ще правим, само за да имаме някакъв остров на спасението,
спасителя в ръжта не се оказва само един,
сменяме ги от време на време, или пък те нас,
кой-кого е спасил няма да разберем до сетния ни час.
И пак ще скърцаме със зъби, и пак ще боли.
И пак ще се разбиваме - ние тях, пък те сърцата ни,
писнало ми е и от любов, и от трепети,
но по цял ден за това се борим, хептем пък ти.
Ще ставаме, ще падаме, не спирай да вярваш, моля те не се губи,
май наистина нямаме друг избор, нали затова сме дошли.