-Ей, нещастник!
Не бе трудно да се сети, че става дума за него. Нито да се сети, че не го очаква нищо хубаво, но в крайна сметка възпитанието му го накара да се обърне. Секунда по-късно, далеч по-едрото от него момче го хвана с една ръка за яката, с другата за самото тяло. Другата ръка бе умело прикрита, така че да изглежда, че го е вдигнал само за яката. Момчето го бе залепило плътно до шкафчетата в не особено привлекателния на външен вид училищен коридор.
-Хлапак, майка ти ли ти изглади дрешките днес? - каза той, сякаш със заучени фрази от телевизионен сериал. - Сигурен съм, че и джобни ти е оставила, но спокойно, днес съм в добро настроение и ще ти дам поне да закусваш.
След което, като всеки себеуважаващ се побойник, го удари със замах в шкафчето така, че главата на момчето да отскочи поне с няколко сантиметра.
Това не бе нещо ново. Случваше се почти всекидневно, а всички около него умишлено игнорираха тези сцени. Приятелите му, въпреки че не бяха толкова малко, вероятно и с общи сили нямаше как да се справят с побойника, а да не говорим ако се беше стигнало до такъв сблъсък и той също бе викнал своите приятели. Затова след първите няколко пъти, те въобще не коментираха тези случки. Пък и какво - училището беше нещо като затвор и неговите приятели също си имаха "лични възпитатели".
Училищните "власти" пък наистина се доближаваха до затворническите надзиратели - каквото и да се случваше, просто нямаше никакво значение за тях. Те бяха очевидният парадокс на това да отглеждаш новото поколение и да се оплакваш от него - без значение, че сам си го създал.
Звънецът би, животът продължи, следваше час - не знаеше по какво - седна в класната си стая на чина, облегна се и замечта, след което и се унесе в сън.
На другия ден влезе в училище с усмивка на лице. Всъщност никак не приличаше на себе си. Изглеждаше самоуверен, движеше се спокойно и я нямаше онази постоянна нотка на страх, която винаги намираше място на лицето му. Днес нещо щеше да се промени, а той щеше да бъде носителят на промяната. Днес нотките на страх у всички щяха да изчезнат.
Часовете минаваха и всичко беше необичайно спокойно, затова накрая му се наложи сам да провокира събитията. Отиде и почти цяло междучасие се правеше, че бърка нещо по шкафчето си. Най-накрая отново чу това, което за разлика от всички останали пъти, сега се радваше да чуе.
-Ей, нещастник!
И за секунда отново се озова залепен до шкафчето и с крака във въздуха, само че този път вместо просто да се опитва да гледа настрани и да мълчи, бързо ритна мъчителя си в коляното и събра всички сили, колкото да го избута поне на няколко сантиметра.
Те го дариха с безценната секунда, която му бе нужна за да дръпне нагоре ризата си и да извади от колана на дънките си пистолет.
Моментално всичките слепци по коридора прогледнаха. Разнесоха се и няколко десетки уплашени възклицания. Хората се отдръпнаха в кръг - доколкото коридора позволяваше кръг - така че всичко заприлича на нещо като дуел.
Пистолета дори си имаше заглушител. Побойникът първо бе изплашен, но това трая само няколко секунди.
-Не ти стиска - каза той уверено. - Нямаш смелостта, а вероятно нямаш и патроните.
-Искаш ли да пробваме?
Едрото момче се поколеба, но стисна зъби и направи стъпка напред. Той бе убеден, че нищо няма да се случи.
Тогава се чу един бърз, висок, свистящ звук и падането на гилза, което беше по-силно звуково от самия изстрел. Всичко това набързо бе заглушено от резкия крясък. Изведнъж костта се пука. Общо взето, за момчето беше късмет, че успя да уцели мястото, което желаеше - стъпалото. Беше се замислял и за капачката на коляното, но му се стори прекалено. Искаше да му даде урок, но не бе готов теоретично да го остави инвалид за цял живот.
Никой не помръдна. Само директора излезе пред всички, заедно с няколко момчета от охраната.
-Божичко, какво правиш? - извика той. - Остави тоя пистол-
-Тихо, нещастник - изкрещя момчето с огнестрелното оръжие. - Да, точно така, днес вие сте нещастниците. В продължение на години всеки ден пред вас се разиграва един и същи театър. Най-добрите ви ученици биват тормозени и унижавани от едни и същи кретени, които и без това нищо не правят. Само че вас ви е страх дори повече от нас. Ти какъв директор си въобразяваш, че си?
В този момент охраната тръгна към него, но той успя да ги матира. Не насочи пистолета към някой друг, а просто към собствената си глава. Държейки го, продължи.
-Не, не, не съм свършил, а вие никъде не отивате - продължи той спокойно. - Никой тук повече няма изпитва страх, никой тук повече няма да бъде наричан "нещастник". Нито ние, нито те. Писна ми от цялата тая работа, писна ми от това да се правите на слепи, когато е крайно очевидно, че не сте. - Той се обърна към приятелите на побойника си - А вас ще ви държа в страх, за да знаете кое е правилно и кое грешно. Така ще живеете занапред.
-Не можеш! - извика някой от тях. - Не можеш да ни управляваш чрез страх!
-Аз съм човекът с оръжието и аз определям какво може и какво не - продължи спокойно той. - А сега мятам тъпия пистолет, всичко се връща към нормално и никой да не е споменал и дума за този случай. И помогнете на простреляния, какво чакате?
В този момент звънецът би.
Не бе трудно да се сети, че става дума за него. Нито да се сети, че не го очаква нищо хубаво, но в крайна сметка възпитанието му го накара да се обърне. Секунда по-късно, далеч по-едрото от него момче го хвана с една ръка за яката, с другата за самото тяло. Другата ръка бе умело прикрита, така че да изглежда, че го е вдигнал само за яката. Момчето го бе залепило плътно до шкафчетата в не особено привлекателния на външен вид училищен коридор.
-Хлапак, майка ти ли ти изглади дрешките днес? - каза той, сякаш със заучени фрази от телевизионен сериал. - Сигурен съм, че и джобни ти е оставила, но спокойно, днес съм в добро настроение и ще ти дам поне да закусваш.
След което, като всеки себеуважаващ се побойник, го удари със замах в шкафчето така, че главата на момчето да отскочи поне с няколко сантиметра.
Това не бе нещо ново. Случваше се почти всекидневно, а всички около него умишлено игнорираха тези сцени. Приятелите му, въпреки че не бяха толкова малко, вероятно и с общи сили нямаше как да се справят с побойника, а да не говорим ако се беше стигнало до такъв сблъсък и той също бе викнал своите приятели. Затова след първите няколко пъти, те въобще не коментираха тези случки. Пък и какво - училището беше нещо като затвор и неговите приятели също си имаха "лични възпитатели".
Училищните "власти" пък наистина се доближаваха до затворническите надзиратели - каквото и да се случваше, просто нямаше никакво значение за тях. Те бяха очевидният парадокс на това да отглеждаш новото поколение и да се оплакваш от него - без значение, че сам си го създал.
Звънецът би, животът продължи, следваше час - не знаеше по какво - седна в класната си стая на чина, облегна се и замечта, след което и се унесе в сън.
На другия ден влезе в училище с усмивка на лице. Всъщност никак не приличаше на себе си. Изглеждаше самоуверен, движеше се спокойно и я нямаше онази постоянна нотка на страх, която винаги намираше място на лицето му. Днес нещо щеше да се промени, а той щеше да бъде носителят на промяната. Днес нотките на страх у всички щяха да изчезнат.
Часовете минаваха и всичко беше необичайно спокойно, затова накрая му се наложи сам да провокира събитията. Отиде и почти цяло междучасие се правеше, че бърка нещо по шкафчето си. Най-накрая отново чу това, което за разлика от всички останали пъти, сега се радваше да чуе.
-Ей, нещастник!
И за секунда отново се озова залепен до шкафчето и с крака във въздуха, само че този път вместо просто да се опитва да гледа настрани и да мълчи, бързо ритна мъчителя си в коляното и събра всички сили, колкото да го избута поне на няколко сантиметра.
Те го дариха с безценната секунда, която му бе нужна за да дръпне нагоре ризата си и да извади от колана на дънките си пистолет.
Моментално всичките слепци по коридора прогледнаха. Разнесоха се и няколко десетки уплашени възклицания. Хората се отдръпнаха в кръг - доколкото коридора позволяваше кръг - така че всичко заприлича на нещо като дуел.
Пистолета дори си имаше заглушител. Побойникът първо бе изплашен, но това трая само няколко секунди.
-Не ти стиска - каза той уверено. - Нямаш смелостта, а вероятно нямаш и патроните.
-Искаш ли да пробваме?
Едрото момче се поколеба, но стисна зъби и направи стъпка напред. Той бе убеден, че нищо няма да се случи.
Тогава се чу един бърз, висок, свистящ звук и падането на гилза, което беше по-силно звуково от самия изстрел. Всичко това набързо бе заглушено от резкия крясък. Изведнъж костта се пука. Общо взето, за момчето беше късмет, че успя да уцели мястото, което желаеше - стъпалото. Беше се замислял и за капачката на коляното, но му се стори прекалено. Искаше да му даде урок, но не бе готов теоретично да го остави инвалид за цял живот.
Никой не помръдна. Само директора излезе пред всички, заедно с няколко момчета от охраната.
-Божичко, какво правиш? - извика той. - Остави тоя пистол-
-Тихо, нещастник - изкрещя момчето с огнестрелното оръжие. - Да, точно така, днес вие сте нещастниците. В продължение на години всеки ден пред вас се разиграва един и същи театър. Най-добрите ви ученици биват тормозени и унижавани от едни и същи кретени, които и без това нищо не правят. Само че вас ви е страх дори повече от нас. Ти какъв директор си въобразяваш, че си?
В този момент охраната тръгна към него, но той успя да ги матира. Не насочи пистолета към някой друг, а просто към собствената си глава. Държейки го, продължи.
-Не, не, не съм свършил, а вие никъде не отивате - продължи той спокойно. - Никой тук повече няма изпитва страх, никой тук повече няма да бъде наричан "нещастник". Нито ние, нито те. Писна ми от цялата тая работа, писна ми от това да се правите на слепи, когато е крайно очевидно, че не сте. - Той се обърна към приятелите на побойника си - А вас ще ви държа в страх, за да знаете кое е правилно и кое грешно. Така ще живеете занапред.
-Не можеш! - извика някой от тях. - Не можеш да ни управляваш чрез страх!
-Аз съм човекът с оръжието и аз определям какво може и какво не - продължи спокойно той. - А сега мятам тъпия пистолет, всичко се връща към нормално и никой да не е споменал и дума за този случай. И помогнете на простреляния, какво чакате?
В този момент звънецът би.
Няма коментари:
Публикуване на коментар