-О, ти ли си?
Той беше. Това, което обаче не беше - обикновен човек - я плашеше повече от това, което беше. Тя дори не беше сигурна дали той притежаваше собствено тяло - съвсем възможно, но трудно доказуемо.
Ситуацията бе малко сложна. Той можеше да бъде навсякъде, или казано по-просто, можеше да влиза в други хора. И така той винаги беше до нея. Което можеше да се погледне от много страни - плашещо или романтично.
Можеше обаче да не е и нито едно от двете. Не беше плашещо, защото той не правеше някакви намеци, всъщност като цяло той търсеше контакт с нея, но не изглеждаше сякаш търсеше някаква интимна връзка с нея. По същата причина не беше и толкова романтично, и така кръгът се завърташе до безкрай, а тя губеше часове и дни в това да измисли какво иска той. В крайна сметка, можеше и нищо да не иска, може би просто харесваше компанията ѝ, но според нея не беше честно.
Не беше честно, защото той можеше да я намери по всяко време, а тя нямаше тази възможност. Всъщност, в момента в който кажеше името му, той все щеше да "долети" в нечие чуждо тяло, но това не я устройваше. Защото пак той показваше колко е над нещата, а тя бе просто пасивния повиквател. Това определено не я устройваше, да. Хората искаха власт и тя не беше изключение, а фактът, че пред себе си има нещо, което би могло да се нарече свръхчовек, докато тя не е, я дразнеше. Разбира се, също така я и ласкаеше, че този човек се занимава точно с нея, но след това се сещаше, че той може да го прави с още много хора без тя въобще да разбере... и кръгът отново се завърташе, а главата понякога дори я заболяваше от толкова мислене. Толкова мислене, че понякога забравяше да живее.
Но ето я, седеше в един бар, на най-оживената улица в града. Още беше бял ден, и от някъде се появи той. Разбира се, изглеждаше по различен начин от предните десетки или стотици пъти, когато се бяха виждали. Точно в този момент тя се замисли, че нищо чудно някога да е използвал и собственото си тяло, за да се види с нея, но тя никога не би го разбрала. Всеки път той бе един човек, но с различни имена, тегло, ръст... той бе единият човек, който не беше един човек.
-О, ти ли си?
-Разбира се, че съм аз. Винаги съм аз.
И наистина винаги беше той, макар никога да не беше наистина той. На нея не ѝ трябваше той да заговори, за да узнае, че в тялото до нея е той, тя просто го усещаше. Може би бе развила митичното "шесто чувство", може би просто си въобразяваше, може би дори когато кажеше "О, ти ли си" не беше той, но за части от секундата той е дошъл... главата ѝ отново щеше да я заболи и тя го усещаше.
-Искам да поговоря с теб, не мога да живея така - без идея кой си ти, какво искаш от мен, какво намираш или не намираш в мен, губейки всеки ден толкова много време само за да мога да рационализирам цялото ти съществуване. Искам, но... нека идем на по-тихо място.
През лицето му преминаха много емоции за кратко време, което отново я накара да се зачуди... това неговите мимики ли бяха, или на мъжът, в чието тяло беше? Въпросите никога не спираха да се задават сами, но отговорите никога не идваха.
-Разбира се, прекрасна. Ти избери мястото, аз вече съм там.
Той беше. Това, което обаче не беше - обикновен човек - я плашеше повече от това, което беше. Тя дори не беше сигурна дали той притежаваше собствено тяло - съвсем възможно, но трудно доказуемо.
Ситуацията бе малко сложна. Той можеше да бъде навсякъде, или казано по-просто, можеше да влиза в други хора. И така той винаги беше до нея. Което можеше да се погледне от много страни - плашещо или романтично.
Можеше обаче да не е и нито едно от двете. Не беше плашещо, защото той не правеше някакви намеци, всъщност като цяло той търсеше контакт с нея, но не изглеждаше сякаш търсеше някаква интимна връзка с нея. По същата причина не беше и толкова романтично, и така кръгът се завърташе до безкрай, а тя губеше часове и дни в това да измисли какво иска той. В крайна сметка, можеше и нищо да не иска, може би просто харесваше компанията ѝ, но според нея не беше честно.
Не беше честно, защото той можеше да я намери по всяко време, а тя нямаше тази възможност. Всъщност, в момента в който кажеше името му, той все щеше да "долети" в нечие чуждо тяло, но това не я устройваше. Защото пак той показваше колко е над нещата, а тя бе просто пасивния повиквател. Това определено не я устройваше, да. Хората искаха власт и тя не беше изключение, а фактът, че пред себе си има нещо, което би могло да се нарече свръхчовек, докато тя не е, я дразнеше. Разбира се, също така я и ласкаеше, че този човек се занимава точно с нея, но след това се сещаше, че той може да го прави с още много хора без тя въобще да разбере... и кръгът отново се завърташе, а главата понякога дори я заболяваше от толкова мислене. Толкова мислене, че понякога забравяше да живее.
Но ето я, седеше в един бар, на най-оживената улица в града. Още беше бял ден, и от някъде се появи той. Разбира се, изглеждаше по различен начин от предните десетки или стотици пъти, когато се бяха виждали. Точно в този момент тя се замисли, че нищо чудно някога да е използвал и собственото си тяло, за да се види с нея, но тя никога не би го разбрала. Всеки път той бе един човек, но с различни имена, тегло, ръст... той бе единият човек, който не беше един човек.
-О, ти ли си?
-Разбира се, че съм аз. Винаги съм аз.
И наистина винаги беше той, макар никога да не беше наистина той. На нея не ѝ трябваше той да заговори, за да узнае, че в тялото до нея е той, тя просто го усещаше. Може би бе развила митичното "шесто чувство", може би просто си въобразяваше, може би дори когато кажеше "О, ти ли си" не беше той, но за части от секундата той е дошъл... главата ѝ отново щеше да я заболи и тя го усещаше.
-Искам да поговоря с теб, не мога да живея така - без идея кой си ти, какво искаш от мен, какво намираш или не намираш в мен, губейки всеки ден толкова много време само за да мога да рационализирам цялото ти съществуване. Искам, но... нека идем на по-тихо място.
През лицето му преминаха много емоции за кратко време, което отново я накара да се зачуди... това неговите мимики ли бяха, или на мъжът, в чието тяло беше? Въпросите никога не спираха да се задават сами, но отговорите никога не идваха.
-Разбира се, прекрасна. Ти избери мястото, аз вече съм там.
Няма коментари:
Публикуване на коментар