Чаша вода

Ето ви история:

Аз съм журналист. Принципно работата ми е да ходя, да се срещам с хора и после да пиша на лаптопа си какво са ми казали тези хора. Предимно в преразказана форма, с цитати. Да, но от време на време бивам репортер. Просто ми казват – ти отиваш там и там, виждаш това и това, пишеш какво си видял.

Всичко това е съвсем наред. Проблемите идват само, ако някой ми каже какво точно съм видял. Това го мразя и за щастие вече мога да си позволя да не го допускам, да игнорирам това и да пиша точно това, което съм видял.

Добре, хубаво, това не беше история. Това беше доста беден пролог. Ето ви история:

Пратиха ме на изток. Няма да казвам къде. Гадно място. Като журналист аз по цял ден почти пиша за проблемите в моята държава, но да кажем, че ако бях журналист в тази държава, щях да имам далеч повече работа. Която нямаше да свърша, защото щеше да ме е страх да не ме убият.

Изтокът е във война. Той винаги е – няма други същества на земята, които по-силно да потвърждават думите на Томас Хобс, че обичайното състояние на човека е войната. Чисто и просто – и те чисто и просто си се избиват, без да мигнат.

Аз също не мигам. Не се впечатлявам. Тези хора не ценят животите си, така че понеже съм гостенин в родината им, и аз няма да ценя животите им. Не, няма да убия нещо (освен няколко хлебарки в хотела), но и буквално ще се разхождам, наблюдавам, говоря с някои хора и няма да направя нищо, ако видя как някой бива убит.

После ще пратя и един фотограф за няколко снимки, понеже хората в „цивилизованите страни“, както се наричаме, много обичат да гледат как другите се избиват.

Ето кратък списък на нещата, които видях:

-Огън.
-Срутващи се сгради.
-Голи деца, тичащи в нищото, поради пепел в очите им.
-Огън.
-Хора, пиещи кафето си с автомат в ръка.
-Хора, не пиещи кафето си – но пак с автомат в ръка.
-Горящи сгради (огън; бъдещи срутващи се сгради)
-Майки с отдавна мъртва психика. Едните крещят и търсят децата си, другите просто се оглеждат за тях, сякаш са в някой парк. А са в абсолютното нищо (прочетете горните тирета, за да си съставите какъвто пожелаете фон).
-Огън.

Фотографът мина. Взе страхотни снимки – признавам му. Ще получи някоя награда за тях – я на „Нешънъл Джиографик“, я някоя корица на „Тайм“.  Обяснява ми, как въобще не му пука – както и на мен – но по-късно ще обяснява пред съответните списания, че е ходил три месеца на психолог заради белезите в съзнанието си.

Както и да е – утре заминаваме.
Както и да е – в самолета сме.

Говорим си с фотографът пак, обсъждаме какво видяхме. Той иска корица на „Тайм“. Аз трябвало да искам „Пулицър“.

Не искам „Пулицър“. Искам чаша вода.

Поне по това си приличаме с хората от Изтока – и аз, и те искаме просто чаша вода.

Без плач, без плач.

Дори не помня кога осъзнах, че не мога да плача, но е факт.

Мога да разделя живота си на два периода - някъде до около 11-годишна възраст, плачех за всичко. Предимно се дължеше на факта, че брат ми е с три години по-голям от мен и когато аз още бях в самото си детство, той буйстваше в първите години на пубертета си.

И плачех. Плачех много. Всъщност, вероятно съм плакал всекидневно за някакви огромни периоди от време, защото ми се е забило в съзнанието как веднъж брат ми каза "я, днес не си плакал". След което се разплаках, защото ми се подиграваше.

По това време се чудех как по дяволите някога връзката с брат ми ще се оправи. Сега не се чудя, защото имам неразбиваема връзка с брат си.

Може би в онези години съм изплакал колкото за цял живот. Друго обяснение нямам. Не съм коравосърдечен човек (поне не толкова), пък и никога не съм се опитвал да сдържам сълзите си - напротив, гледам да ги насърчавам, но все не става.

Ако сте били на футболен мач, сигурно поне веднъж сте чули при някое единоборство "без фаул, без фаул". Та така ми викаше и майка ми като малък - "без плач, без плач". Едва ли е знаела, че ще я послушам за цял живот.

Сещам се в живот си само за три пъти, след онези единадесет години, в които съм плакал.

Първият път беше когато почина баба ми, но тогава откровено се насилих да плача. И повярвайте ми, въобще не е защото баба ми не ми липсваше и това не беше огромен удар по мен - просто нещо ми имаше и не можех. Не разбирам как ставаше - всички около мен се скъсваха да плачат, а аз изглеждах като най-жестокото 11-годишно момче, съществувало някога. И се накарах някак си да заплача. Стана, но не знаех защо в такъв момент трябваше да се карам - вътрешно бях опустошен, външно само очите ми бяха пусти.

Вторият път беше когато не бях постигнал някаква си там цел. Глупаво пестене на толкова ценен ресурс.

Третият път, последният, който помня, беше когато бях на 17. Седях си у нас и исках да се накарам да заплача, защото ми беше тежко, но нямах никакъв отдушник. Четох любимата си статия - "Накрая всичко ще бъде наред", слушах 'Hallelujah' на Джеф Бъкли, слушах 'In a little while' на U2, но просто не ставаше. Накрая сестра ми ме заговори и аз заплаках леко, но трябваше да излизам, пък ме срещна баща ми на входа, пък ме попита какво ми е, пък трябваше да избягам и за вечеря да обяснявам... та накрая стигнах до нея, и някак си пред нея се разпаднах така, както пред никой друг, за което вечно ще съм ѝ благодарен и заради което вечно ще съм ѝ длъжен, защото в крайна сметка никой друг не успя и не е успял да направи това - да ме накара да заплача истински и искрено, а на мен толкова ми се щеше, за мен толкова много значеше.

И така. Толкова за цял живот.

Мен и сега ми се плаче, честно казано. И то много. Но няма как. Не мога да се накарам, най-тънжните песни на света да си пусна, няма да могат да накарат от очите ми да се търкулне сълза. А те иначе сълзите ми са подмолни същества. Стоят там, насълзяват ми се очите, но не падат. Само като ги подбутна с ръка. А нея я няма, да ме прегърне и да ме накара да се чувствам едно такова, каквото съм го забравил...

Нея я няма вече. Скоро и мен няма да ме има, свършва всичко, нали. Но се надявам поне като си отида, някой да поплаче за мен така, както аз цял живот не съм могъл да поплача за него, за нея и за всички останали.

И така. Без плач, без плач, живота продължава, без плач, без плач.

Кратки истории.

Никога не получих писмото, което ми обеща, но поне се научих да си преглеждам пощата.

Тя вече не плаче, но петното грим на пуловера все още стои.

Вече не си забравям зарядното за телефона, но винаги се чувствам изтощен.

Първата и последната изречена дума се оказаха едни и същи, но и без това никой не ги чу.

Същите очи, гледащи се на същото място, но все пак не толкова също, както преди.

Понякога искрено му се щеше да беше избрал грешната жена.

Поне на надгробната му плоча не се налагаше да пишат две дати, само две години.

Мама толкова ми е повтаряла, че съм специален, че бе нужен цял живот, за да бъда разубеден.

Убих двайсет и четирима души (или Процесът е по-тежък от присъдата).

Към момента на присъдата, аз вече нямах никакъв интерес в нищо. Нито в това да чуя какво ще обяви съдията - за да ме обяви за невинен, трябва да е по-сбъркан и от мен - нито в това да наблюдавам вече целия този цирк, в който дванайсет съдебни заседатели, машинописка, адвокат, прокурор, съдия и още сума хора около мен, се церемонят и като цяло с месеци се опитват да решат дали трябва да получа възможността да умра, след като съм отнел възможността на толкова много хора да живеят.

Малко предистория, може би? Имах щастливо детство. Четях много. Имах хубави младежки години, добре образован съм - дори "добре" е слаба дума, завършил съм един от най-престижните университети (но ще го запазя в тайна, за да не си помислите, че всички, които излизат от него са психопати като мен - за половината бих спорил, но със сигурност не всичките). Минаха още десет години след университета, в които работех това, което обичах, бях с хората, които обичам, в държавата, която обичам, и гледах как толкова много хора около мен развалят цялата естетика на всичко, абсолютно всичко, което съм обичал някога, обичам в момента, или щях да обичам някога.

Затова застрелях - така де, убих, единият май беше умрял от инфаркт още преди да изстрелям куршума - двайсет и четирима души.

Превърнах се в модерен Чарлз Менсън, а всичко около мен се превърна в митология. Бил съм убил двайсет и четирима души, защото това са два пъти повече от бройката на Дванайсетте апостола, защото се смятам за Нещо Повече От Бог, или пък съм ги убивал всичките в различен час от деня, за да подчертая, че ценя животите на всички тези хора, колкото общо на един мой ден и какво ли още не. Честно казано, някои неща в пресата бяха откровено забавни, а и много от тях ги потвърдих - разбира се, те са абсолютна, крайна глупост и вероятно ако си пуснете някой клип в интернет, в който някой си там блогър обяснява защо някой си там друг е илюминат, ще намерите повече истина - но в крайна сметка, потвърдих всички тези глупости, просто за да може тези хора да изкарат някоя монета в повече. Пък и художествената литература, и цялостно въображението на хората, и без това са в стабилен застой.

Ето я и не толкова забавната истина - нещата са прости, цинични и грозни. Убих двайсет и четирима души без да ги броя, без да мисля в кой час съм ги убил и със сигурност без да мисля за Дванадесетте апостола през това време. Също така не се смятам за бог или нещо подобно, и макар точно в момента да не съм убеден в какво вярвам, все още силно се надявам да има нещо над нас, което да накаже глупаците като мен, за да не се налага на глупаците като мен да наказват глупаците, които убих.

За какво мислех тогава? При първите убийства мислех за това дали ще ме хванат, при средните за това къде ще ям по-късно, а при последните вече се молех и надявах да ме хванат, защото очевидно властите и полицията са такива кретени, че ако не ги подпомогнеш с някоя и друга молитва, никога няма да излезе нещо от търсенията им и "денонощната работа по случая", реплика, заради която едва не спрях да убивам още на четвъртия-петия човек, защото ми втръсна да я чувам по телевизията през ден по двайсетина пъти. Само за сведение, най-близкото до мен полицейско управление е на по-малко от километър. За съжаление обаче, по средата на пътя от управлението до нас, има Dunkin Donuts. За друго сведение, си изхвърлих телевизора.

Въпроси, въпроси, въпроси. Кога, какво, къде и защо. Кога, какво и къде го пише в документите по делото, така че няма да използвам и някои от последните си думи на този свят, за да обяснявам нещо, което вече го пише някъде другаде.

Така че ще обърнем внимание само на защо. Та, защо? Защо убих двайсет и четирима души?

На първо време, както казах, не съм ги броял. И не е имало някакъв предварителен списък. Някои си бяха направо импровизация. Убих всеки един от тях, защото смятах, че светът би бил по-добро място без тях. Не на последно място, бях убеден и че светът ще е по-добро място без мен, но ако просто се бях самоубил, онези хора още щяха да са там, така че накрая реших първо да убия тях и после с цялата церемониалност, която съм им спестил (дано да знаят, че са късметлии относно това), да ме убият публично и с ръкопляскания и мен.

Съседът ми например, е отвратителен тип. Добре де, беше. Първо, елементарна хигиена, по дяволите. Елементарна хигиена! Няма. Цяла кооперация трябва да преживява вселенски катарзис всеки ден, когато преминава по стълбите. Второ, елементарно възпитание! След вселенския катарзис се прибираш в апартамента си и не можеш да чуеш дори мислите си, защото чуваш нечий телевизор, чийто собственик в повечето случаи има и отвратителен вкус за телевизионни канали, само някой ден през месеца може да извадиш късмет и да е пуснал някой музикален канал.

Та така. Съседът ми е минал петдесетте. Ако си мислите, че има някакъв по-различен начин да промениш някой, минал петдесетте, освен с куршум в главата, поне според мен, вие сте наивник.

Убих бивш мой преподавател, който ме бе комплексирал през годините в университета. Разбира се, първо проверих дали не се е променил за десетте години, в които не съм го виждал, но шок и ужас - промяна и да е имало, не е била за добро. Образован човек, безспорно. Но видяхме докъде я докара светът с образовани хора - няма да стане с тях, трябват добри хора, а той не беше сред тях, нито пък се опитваше да създава такива, така че куршум в главата и за него.

Заради подобни размишления, бях обявен за психопат. Дори в началото на текста сам се наричам такъв. Но честно казано, не се приемам за такъв, което се оказа изключително необходимо, за да докажат, че наистина съм такъв. Под докажат, имам предвид - пред себе си. Аз не съм психопат и това не е дискусия.

Убих още двайсет и двама души. Убих си пощальона поради простата причина, че не си вършеше добре работата - проверих къде е работил преди това - много места, повярвайте ми - и там не си беше вършил работата както трябва. Създаваше само нерви на хората. Куршум. Убих един от най-корумпираните политици в държавата - дори няма нужда да обяснявам защо. Щях да кажа куршум, но той май беше онзи с инфаркта.

И така нататък, и така нататък. Не искам да проявя неуважение към останалите хора, чийто живот съм отнел, но ще стане прекалено разточително.

Та така, обратно на процеса и присъдата. Присъдата е ясна, но все пак, ако някога имате нужда от добър адвокат, обърнете се към моя. Убих двайсет и четирима души и все пак успя да проточи целия процес с месеци! Смятайте за каква система си говорим.

Присъдата е ясна, но процеса е по-тежък от присъдата. Цялото това чакане, а и постоянно трябва да виждам какво не е наред все още и да ми се ще да пусна още някой куршум... много нерви за една предизвестена смърт.

Мислех да се самоубия - начини много, но в крайна сметка, ще пропусна. Не съм Хауърд Кемпбъл. И имам чиста съвест, честно казано, не смятам, че съм извършил нито престъпления срещу човечеството, нито престъпления срещу самия себе си.

Няма да се самоубия, само защото аз убивах, така че и другите (или поне един печеливш от лотарията!) ще имат своя уникален шанс да убият мен и да си мислят, както аз си мислех, че помагат на света и носят някаква промяна. Странно, тях няма да ги обявят за луди, нали?

Та така.

Искрено ваш, напълно психически стабилен и с чиста съвест:
(подпис)

Нищо не може да се сравни.

“Има два типа хора: едните обичат да спят до стени, а другите – до хора, които ги избутват от леглата.”
Етгар Керет.

Нищо не може да се сравни с това да се прибера уморен и да легна и да заспя до нея. Няма никакво значение за мен, че обича да ме избутва от леглото, да ми взима завивката, да ме задушава с косата си или да ме кара да прегрявам, защото само това ме зарежда с енергия за утрешният ден.

Нищо не може да се сравни с това да вечеряме заедно навън, въпреки че винаги започва да говори някакви наистина глупави теми, които хич не ме интересуват, но пък ги говори с такъв чар и интерес, че няма как да не ме накара и аз да се заинтересовам.

Нищо не може да се сравни с разходките ни навън, въпреки че все обикаляме едни и същи места и малко по малко започвам да губя интерес в тези места, та трябва да измисляме нови, но както винаги, под "измисляме", имам предвид "измислям".

Нищо не може да се сравни с уханието ѝ, когато тамън си е взела душ, въпреки че винаги оставя целия апартамент в мокри стъпки, а от самата баня би се оплакал и Посейдон.

Нищо не може да се сравни с шума от готвенето ѝ, когато се прибера, когато ида зад нея и я целуна. Въпреки че готвенето със сигурност не е от силните ѝ страни.

Нищо не може да се сравни с единият ден от седмицата, в който не се караме, напълно си заслужава, въпреки всички останали дни от седмицата, в които не ми се прибира вкъщи.

Нищо не може да се сравни с това да си легна сам в леглото.