Септември е спасение

Септември е вече от почти три часа. Въздухът все още е влажен като августовския, липите не са променили своето ухание, но нещо е различно от тези три часа насам. Стоя на терасата и си мисля какъв ли е смисълът от цялата тази красота, ако нямаш с кого да я споделиш, но се утешавам, че много хора има с кого да я споделят и проблемът си е изцяло мой, а не вселенска криза.

Септември не е по-различен от останалите месеци, но и той, също както май месец, е обречен на това да бъде гледан като една прелюдия. Скоро листата ще паднат, скоро слънцето ще угасне, а дните вече от отдавна стават все по-къси и по-къси, само че септември ще е този, който финално ще позволи на гилотината да падне, позволявайки на всичко да потъне в мрак.

Звучи толкова драматично, толкова изпълнено с меланхолия, че е трудно за вярване, че това се случва всяка година.

Но ето едно утешение за всички – хората, които се обичат, няма да спрат да се обичат, защото е септември. Морето няма да спре да се бунтува, само защото е септември – напротив, дори ще си вземе заслужена почивка. Липите няма да се обидят на деветия месец, че ще им отнеме листата, а кестените отново ще изпълнят улиците.

Децата отново ще тръгнат на училище, майките и бащите отново ще се вълнуват от първокласника си, отново ще има такива, които прекрачват гимназията за пръв път, отново ще има момчета, които да ги заглеждат и преценяват още в средата на септември и ще има поредната вълна от ученици, които ще се молят в края на учебната година да не се падне „Септември“. Това е успокояващо.

Това е успокояващо, но това не е история. Ето ви история:

Видях я за пръв път преди 11 години в денят, разделящ септември на две. Бях облечен комично – тогава не го мислех, но сега съм убеден, че родителите обличат седемгодишните си деца с официални дрехи само за да им се подиграват след години. Аз бях унил, макар от вътре да бях изпълнен с интерес какво е това нещо ‘училище‘ и защо всички толкова се оплакват от нея.

Тя от своя страна беше красива, дотолкова, доколкото можеше да бъде едно седемгодишно момиче. Разбира се, в моите представи тя беше вече пораснала жена, като и двамата бяхме попаднали в земя на гиганти. Ще ми се да ви кажа, че помня как е била облечена тогава, но не мога, и това е нещото, което най-много ме плаши от годините. Боже, ами ако не мога да я позная отново?

Единадесет години са много време и за това време успях да сменя осем училища, съответно и толкова места за живеене.

И ето, идва последната ми година в училище, която ще посрещна в девето училище. В училище, в което се намира и тя. Не мога да кажа, че всеки един ден от тези единадесет години съм мислил за нея, но мога да кажа, че всеки път, когато съм си помислял за нея, съм прекарвал дни и нощи в мисли какво ли е станало с нея, с разтуптяно сърце.

Сега ще разбера.

Септември е спасение, а моето спасение е тя.

Въпросът е съвсем прост.

- Въпросът е съвсем прост – невинен ли сте или сте виновен?

Така започваше кажи-речи всеки негов разговор с потенциален клиент. Макар и известен адвокат, той никога не бе успял да направи някаква сума пари точно заради железните си принципи – държеше всичките му клиенти да са в реалната си правота, а тук ставаше дума за тежко дело относно убийство, което никой не бе видял.

- Невинен съм. Заклевам се.

Убийството бе станало след сбиване в бар, в който бяха останали двама души и барманът, който пък бе решил да се отбие до тоалетната – явно не за особено кратко време. Оставил двама души, които играели билярд, а се върнал за да завари бара си изпотрошен и с един посетител по-малко, макар броя на телата да бил същия.

-Във всеки случай си го убил – какви са ти вижданията за ‘невинен‘?

Убийството било по особено жесток начин, след тежък бой между двамата. Изглежда подсъдимият все пак е взел превес и е нанесъл множество удари в главата на жертвата си – очевидно с билярден стик, който по някакъв начин и някое време се е счупил и се е озовал в очната кухина на пребития мъж.

-Бях отишъл в бара просто да пийна нещо, бяхме останали двама души, които дори не се познавахме, той ме попита дали искам да изиграя една игра с него преди да затворят, след което когато бармана излезе, се нахвърли срещу мен с неочаквана свирепост. Беше самозащита. Не се намирам за опасен за обществото.

Адвокатът в крайна сметка се съгласи да поеме случая, макар да знаеше, че в най-добрият случай може да издейства споразумение, както и знаеше, че няма да получи особено много пари. Всичко беше наред – доколкото можеше да бъде наред в подобен случай – докато един ден в съда, очевидно без знанието, че адвокатът му е в близката кабинка – подсъдимият не вдигна телефона си и не проведе странен разговор, от който се разбираше най-вече че ‘никой не е намерил връзката‘.

Подтикнат от това, адвокатът изнамери всичко, което бе възможно да се изнамери за двамата – и съжали, че не е направил това много по-рано – използва всички градски и национални регистри, за да намери връзката между тях, използва и свои собствени връзки, за да намери още информация, докато не откри, че клиентът му е брат на жена, която някога е била съпруга на убития – изчезнала преди шест години, без никакви следи, никакви сериозни заподозрени и нищо, което да докаже къде се намира тя. Двамата носеха различни фамилии и според регистрите са били разделени още като малки, но истината бе излязла наяве.

Предпочете да си замълчи, затова не направи никакви промени в заключителната си реч, която звучеше също толкова искрено, както и когато не знаеше за умисъла в убийството. Бе толкова убедителен, че успя да издейства на клиента си само условна присъда, след която имаше множество прегръдки и радост.

След седмица покани вече неподсъдимият на бар, за да отпразнуват победата, а когато вече бяха достатъчно подпийнали – или поне единият от тях – отидоха в малките тъмни улички зад бара, където вече неподсъдимият бе намушкан и оставен да се спомине от кръвозагуба.

В мислите на адвоката имаше само една мисъл – въпросът му бе съвсем прост, защо толкова много хора не можеха да му отговорят честно.

Явно не ми е писано да стана човек

Първото нещо, което помня от съществуването си всъщност не е истински спомен, а спомен от сън. Погребвах жена си. Честно казано, това звучи много странно дори казано и в нормални обстоятелства, но като се има предвид, че тогава бях на около 4-годишна възраст, нещата стават още по-откачени. Или поне така смятах. По-ранни спомени нямам, макар повечето ми приятели да имаха поне по няколко.

Искате ли да стане по-странно? До жена ми имаше още един ковчег, но може би едва една трета от нейния ръст, дори по-малък. Не помня от каква перспектива беше сънят – дали съм бил на колене или съм бил с тогавашния си ръст, но не бях особено по-голям от малкия ковчег.

Изминаха години – около 20 от тях, след които се запознах с едно момиче, която беше на средата на пътя да бъде жена. Беше тъжно, защото тя ме обичаше повече, отколкото аз нея, което обаче никога не ѝ дадох да разбере. Истината е следната – беше ме страх, че сънят ще се окаже реалност. А следната истина – че сънят се оказа реалност, вече не ме плаши.

Разбира се, аз вече издадох част от историята, но за протокола – излизахме близо три години, след което се оженихме. Красива сватба, нищо пищно, малко хора (от моята част на роднините нямаше кой-знае колко хора за канене, а хората, които и двамата можехме да наречем приятели не бяха голяма бройка), духов оркестър и наистина вкусна торта, която помня по-добре от по-голямата част от сватбата и до някое време ме беше срам от това, но вече – не.

Тя забременя след година. Не искахме докторите да ни кажат какво ще е детето, защото вече бяхме решили – ще бъде момиченце. Нямахме нужда да задаваме въпроси, някак си знаехме, а аз добре криех страховете си, че сън, който съм имал на 4-годишна възраст ще предопредели цялото ми съществуване.

Роди се така – 3 килограма и 600 грама, 52 см. и със спряло сърце. Малко, пухкаво бебе, което се роди без живот в себе си и взело този на майка си със себе си. Трагедия, разбира се, но усетих болка само в първите секунди, щом лекарят ми съобщи. След това трябваше да се преструвам, защото как да ви кажа – това бе очаквано през целия ми живот.

Получих много цветя, съболезнования. Дори от хора, които не познавам. Приех ги с искрената радост, че на някои хора наистина ми пука, със скрито раздразнение, че някои хора само се правят, че ги интересува, с фалшива тъга на лицето и с въздишка на примес от успокоение и отегчение, щом затворех вратата.

След това се случи баналното – изпълних съня си. Явно наистина съм коленичил. Такива са обредите, няма как.

След два дни ставам на 33 години, а преди пет сънувах нещо странно – карах с колата, датата беше утрешната, след което един тир се вряза странично в мен.

Явно не ми е писано да стана човек, но какво пък, поне през целия си живот бях бог.